Джеймс Елрой
Защото нощта… (16)

16

Лойд прекара сутринта при шерифа на западен Холивуд, където изчете доклада на местния екип за обиска в апартамента на Марти Берген.

Докладът се състоеше от осем страници, които включваха наблюденията на полицаите върху състоянието на апартамента и шест страници опис на намерените вещи. Не се споменаваше за досиетата, нито за каквито и да е официални полицейски документи. Нищо не показваше и връзката с Джак Хързог и неговото убийство/самоубийство/изчезване. От документите изплуваше словесният портрет на алкохолизирал се бивш полицай, който беше стигнал до ръба на пропастта.

Под претекст, че правят „рутинна проверка“, детективите бяха научили от хазяйката на Берген, че не го е виждала повече от седмица и според нея той „се е запил в някой мотел на булевард «Стрип»“. Състоянието на апартамента потвърждаваше тази висока оценка. По пода бяха разхвърляни празни бутилки от скоч, а нямаше никакви дрехи или тоалетни принадлежности. И четирите стаи воняха на пиячка и мръсотия, а портативната пишеща машина лежеше на пода в кухнята, разбита на парчета.

Полицаите бяха последвали съвета на хазяйката и бяха проверили всеки мотел и бар по „Сънсет Стрип“, бяха показали снимката на Берген на всеки срещнат барман. Много от тях бяха разпознали Берген като чест посетител и голям гуляйджия, но никой от тях не го беше виждал повече от две седмици. Лойд реши засега да не дава нареждане за издирване на бившия полицай/писател и подкара към западен Лос Анджелис към последната си връзка с цялата тая бъркотия, като се чудеше дали подбудите му бяха единствено професионални.

Линда Уилхайт отвори вратата при второто почукване, докато Лойд си оправяше вратовръзката. Тя го покани вътре, погледна часовника си и каза:

— Дванайсет часа. Четиринайсет часа след обаждането ми идвате тук лично. Имате ли подходящо оправдание?

Лойд седна на дивана.

— Дойдох да си изпрося опрощение. Не бях съвсем откровен с вас и…

Линда го накара да замълчи, като се наведе към него и оправи възела на вратовръзката му.

— И искате нещо, нали?

— Да.

— Казвайте тогава — каза Линда, като седна до него.

Лойд втренчи поглед в нея без капка разкаяние.

— Д-р Джон Хавиланд ме насочи към вас, без да иска. Видях онези снимки в кабинета му. После той…

Линда сграбчи ръката му.

— Какво!

— Поставените в рамка твои снимки. Не знаехте ли за тях?

Линда гневно поклати глава и каза:

— Бедният мил човечец. Разказах му за албума със снимки, за които позирах, и той го е купил. Колко тъжно. Мислех си, че е аскет по отношение на секса, после тази сутрин му разказах за един мъж, който ме привлича, и той се побърка. Никога не съм виждала толкова ревнив човек.

— Той изпусна името ви, когато казах нещо за снимките. И явно ги сваля, когато отивате при него. Хавиланд работи с много криминални престъпници. В процеса на разследването ми попадна неговото име и реших да използвам познанията му в областта на престъпната психика. Както предполагах, той си има собствена мрежа от информанти. Поразпита и ми каза за някакъв мъж, който заедно с Томас Гоф е продал на Станли Рудолф няколко предмета на изкуството. Промъкнах се в жилището на Рудолф и намерих вашето име в тефтерчето му. Макар че Рудолф не познава Гоф, този анонимен мъж го познава. Цялата връзка с Рудолф беше една странна смесица от информация и дезинформация, но това не променя факта, че информаторът на Хавиланд познава Гоф.

Лойд замълча, когато видя, че лицето на Линда е сгърчено от гняв. Продължи с по-тих глас.

— Хавиланд е законно защитен от редица параграфи, отнасящи се до професионалните му права. Той няма право да издава името на информатора си, а шестото чувство ми казва, че нищо не може да го застави да направи това.

Лойд сложи ръка на рамото на Линда. Тя се присви, после отблъсна ръката му и просъска:

— Има хора, които не могат да бъдат заставяни, Хопкинс. И Докторът е един от тях. Той не може да бъде заставен, защото, за разлика от вас, си има принципи. Освен това има хора, които не могат да бъдат манипулирани, и макар че съм проститутка, аз съм една от тях. Наистина ли мислите, че ще се съглася да измъквам информация от един човек, който се опитва да ми помогне, и да я издавам на друг, който в най-добрия случай иска да ме чука? Искате ли да прибавя още нещо към вашите прякори? Какво ще кажете за „безскрупулен използвач“?

Лойд излезе от апартамента с премрежен поглед и влезе в колата.

 

 

Десет минути по-късно той седеше в приемната на д-р Джон Хавиланд, зяпаше снимките на Линда Уилхайт по стените и се молеше на Господа, както никога досега, да не му позволи да извърши още някоя глупост.

Докторът се появи точно когато пулсиращата болка в главата му започна да утихва. Той изпращаше една възрастна жена, облечена в тениска с надпис „Спасете китовете“. Докторът й говореше нещо на ухото, докато тя бъркаше из портмонето си. Като видя Лойд, той каза:

— Една минута, сержант — каза „довиждане“ на пациентката си, обърна се и се разсмя.

— Тази богаташка си мисли, че може да контактува по телепатичен път с китовете. С какво мога да ви помогна? Има ли някакъв напредък в разследването ви?

Лойд поклати глава и нарочно заговори бавно.

— Не. Вашият информатор е бил малко неточен. Разпитах Станли Рудолф. Не знае нищо за Томас Гоф. Основният му източник на крадени стоки е някакъв чернокож, който работи самостоятелно. Рудолф е купувал стока от бял само веднъж, някъде през миналата година. Казахте, че вашият информатор е срещнал Гоф в бар за самотници. Каза ли ви в кой?

Хавиланд въздъхна и седна на един фотьойл срещу Лойд.

— Не, не ми каза. Ако трябва да бъда откровен, сержант, младежът има проблеми с наркотиците и това понякога води до загуба на паметта. Невинаги може да се разчита на това, което си спомня.

— И въпреки това вие вярвате, че познава Гоф?

— Да.

— И вярвате на неговото твърдение, че не знае нито къде се намира Гоф, нито нещо за убийствата в магазина за алкохол?

Хавиланд се поколеба, после каза:

— Да.

Лойд продължи със същото бавно темпо:

— Не, не сте убеден. Прикривате някой, който знае нещо за Гоф, и това ви плаши. Искате да ми кажете това, което знаете, но не искате да нарушите професионалната си етика и да застрашите пациента си. Разбирам това. Но разберете ме и вие, Докторе. Вие сте единствената ми надежда. Имаме работа с масов убиец, а не с незначителни неврози. Трябва да ми кажете името му и мисля, че сте наясно с това.

— Не — каза Хавиланд. — Изключено е.

— Ще ви дам двадесет и четири часа да размислите. Когато разпитвам този човек, ще извикам адвокат и той няма да разбере, че вие сте го издал. Ще измисля някаква история, която би задоволила и гений.

Хавиланд склони поглед.

— По дяволите, казах не!

Лойд усети, че тактиката му да говори бавно ще избухне всеки момент. Мушна ръце в предните си джобове и сграбчи гривните на белезниците, които бяха там, усещайки студенината им. Като гледаше право в Доктора, той стисна скритото оръжие толкова силно, че болката направо изстреля следващите му думи:

— Вие се будалкате с мен и аз ще ви отговоря с призовки, искания, разрешителни и съдебни заповеди, за които дори и не знаете, че съществуват. Ще предприема действия за изискване на досиетата на всеки изправян пред съд пациент, който е прекрачвал този праг. Ще наема адвокати мошеници от собствения си джоб и ще им плащам, докато намерят начин да ви пипнат. Ще накарам няколко гадни черни ченгета да държат под наблюдение кабинета ви и да изплашат до смърт богатите невротици, които ви пълнят гушата. Двадесет и четири часа. Имате телефонния ми номер.

Като че ли едно червено течение изтласка Лойд от кабинета. Когато извади ръце от джобовете, видя, че кървяха.

Въдицата беше налапана докрай.

Хавиланд влезе във вътрешния си кабинет и извади стръвта от сейфа. Десет хиляди долара в кафяв хартиен плик и току-що напечатан психиатричен доклад със снимка. Постави доклада в горното чекмедже на бюрото и си погледна часовника. Един и половина. До следващия му ход оставаха шест часа. Лунатика се облегна на стола, затвори очи и се опита да заспи дълбоко.

И успя, и не успя.

Сънят дойде, но беше изпъстрен с полусъзнателни образи, които идваха от спомените му. При всеки образ имаше усещането, че тялото му се разрязва на две от хирургически трион и единственото, което можеше да направи, беше или да продължи да пътува в символичното си минало, или да потъне в забравата на анестезията. Отляво беше сънят; отдясно имаше опръскана с кръв коркова дъска с дупки за краката и ръцете и един вдървен глезен със стоманена белезница, а виенското колело в Бронкс беше излязло от оста си. Между очите му имаше една напълно съзнателна точка, един спасителен люк, който можеше да го доведе до дълбокия сън, ако се концентрираше върху него и върху повторението на заклинанието — „патриа санкторум“. Три пътя водеха към същността му: пътят към пробуждането, пътят към забвението и пътят към бездната от детството. Лунатика не се страхуваше и затова се остави на спомените, като освободи дясната страна.

Над бездната се спусна едно огромно увеличително стъкло и той беше в състояние да различи детайлите: „Макевой-Д Блок“ — написано на белезницата; по глезена изпъкваха обгорени вени; баща му му шепне в ухото, когато колелото стига връхната си точка, и те остават да висят над пуерториканския квартал. Като се опитва да разчете по движенията на устните какво казват хората под него, той долавя дълги отрязъци от разговори и изблици на смях. После двете му страни се сливат.

Хавиланд се събуди освежен в шест и четиридесет и пет. Прозявката му се разтегна в усмивка, когато новите разкрития за бездната бяха потвърдени от факта, че се възстановиха в съзнанието му. Усмивката му стана още по-широка, когато разбра, че двубоят с Лойд Хопкинс се явява като катализатор за изникването на нови детайли. Окуражен от съня и от спомените, той взе чантата с парите, заключи кабинета и подкара към Малибу, за да си достави нова информация.

Мястото на срещата беше на продълговат паркинг над плажа. Хавиланд остави колата си в района на една затворена бензиностанция до крайбрежната магистрала и мина през подлеза от страната на уличните телефони, които бяха близо до мястото, където беше срещата му с шефа на охраната на Авоноко Файбърглас. Погледна часовника си и отиде до парапета: 8,12 вечерта — последните лъчи на кехлибареното слънце потъваха в океана. Когато океанът притъмня в мрачни вълни, той влезе в телефонната будка до парапета и набра телефона на пешката актриса.

— Ало?

Хавиланд направи гримаса; поздравът на Шери беше доста размазан.

— Ало? Кой се обажда? Ти ли си, Ото, надървен пес такъв?

Гримасата на Хавиланд се отпусна. Макар че беше поркана, пешката беше все още на себе си.

— Тук е Лойд, Шери. Как си?

— Здрасти, Лойд!

— Здрасти. Не си забравила за сделката ни, нали?

— Не, разбира се, бейби. Разкатаха ми фамилията в „Острото гърло“ и „Ядреното кътче“, но тази работа няма да ми се измъкне.

Хавиланд се обърна, протегна се и съзря един мъж, който се беше привел пред крайната телефонна кабинка. Макар че човекът беше доста далече, той се обърна и заговори шепнешком.

— Добре. Започваме снимките утре вечер. Партньорът ти ще те вземе от къщи. Реших да направим така, за да може изпълнителите да се запознаят предварително и да играят по-истински. Ще ти донесе и дрехи, които трябва да облечеш. Адресът ти същият ли е като на визитната картичка?

— Да, това е моята бърлога. И след това ще си получа останалите пари?

— Да. Името на партньора ти е Ричард. Ще дойде да те вземе в девет. Ще се видим на снимачната площадка.

— Девет вечерта — разсмя се Шери. — Кажи на Ричард да бъде точен. Чао, Лойд.

— Довиждане, Шери.

Хавиланд затвори и се загледа през плексигласовите прегради на кабинките, като с облекчение забеляза, че мъжът си беше отишъл. Погледна отново часовника си и отиде до парапета горе-долу по средата на паркинга. 8,24. Надяваше се, че лейтенант Хауард Кристи ще бъде точен.

Точно в осем и трийсет отекнаха бавни стъпки. Докторът примижа и видя как от тъмнината изниква мъжка фигура, която се насочва право към него. Когато мъжът стигна на десет стъпки от Доктора, луната изведнъж освети лицето му. Мъжът от телефонната кабинка. Без да обръща внимание на тази мисъл, той се отправи към мъжа с протегната за поздрав ръка.

Ченгето беше едро и яко, със склонност към напълняване. Имаше тъпа физиономия и студени очи, които измерваха Доктора отгоре до долу, без да издават никакви чувства. Когато се изправиха лице в лице, той пое протегнатата ръка и каза:

— Доктор Хавиланд, предполагам?

Тези думи вцепениха Доктора. Той се опита да освободи ръката си, но беше безсмислено — хватката беше толкова силна, че ръката му изтръпваше.

— Наистина ли смятахте, че си имате работа с аматьор? От двайсет и две години съм ченге, четиринайсет от тях се занимавам със залавяне на престъпници. Играта ми е ясна. Видях как паркирахте колата си преди половин час и проверих регистрацията й. Оттам нататък всичко ми стана ясно. Психиатър. Много елементарно. Знаете ли колко психоаналитици съм измъквал от всякакви каши? Наистина ли си мислехте, че ще се срещна тайно с вас, без да знам кой сте? Наистина ли си мислехте, че ще повярвам на дрънканиците, които ми наговорихте по телефона? Че пишете книга за последиците от изтичане на секретна информация? Наистина, Докторе, обиждате моята интелигентност!

Хауард Кристи стисна ръката на Доктора за последен път, после я пусна, сложи ръка на раменете му и го поведе към парапета. Хавиланд се опита да се концентрира. Седна на парапета и се насили да се изсмее уплашено, както се очакваше от него. Кристи също се разсмя и Докторът усети прилив на нови сили.

Кристи вдъхна дълбоко океанския въздух.

— Не се плашете толкова, Докторе. Главното, което научих от моя психоаналитик беше, че при всички взаимоотношения силовите приоритети се установяват в първите пет минути. Трябваше да затвърдя силната си позиция, защото имам това, което вие искате, а при положение че става дума за секретна информация от втора степен, това е углавно престъпление. Ясно ли ви е?

— Да — каза Хавиланд. — Разбирам. Но къде са досиетата?

Той започна нервно да чертае кръгчета с върха на обувката си.

— Някой друг знае ли името ми и това, че съм се свързал с вас?

Кристи поклати глава.

— Казах ви, че играта ми е ясна. Никой в Авоноко не знае, а името ви ми каза един служител в регистрационната служба, който вече го е забравил. Сега аз да попитам — а вие откъде се добрахте до моето име?

Свеждайки поглед надолу, Хавиланд видя на кръста на Кристи един револвер, леко прикрит от спортното сако.

— Аз… аз… срещнах в един бар един полицай от ПУЛА. Т-той ми каза, че имате проблеми с хазарта.

Кристи удари по перилата с две ръце.

— Шибано плямпало. За ваше сведение, Докторе, ченгетата не са по-добри от мошениците — на никое от тях не може да се вярва. Как се казваше?

— Аз… аз… не си спомням. Честно.

— Няма проблеми. Хората, които ходят по баровете, бързо забравят и точно затова ходят там. Доволен съм, че не съм пияница. Два порока биха ми дошли малко множко. Хайде стига с глупостите, да се заемем за работа. Първо на първо, не ми казвайте за какво са ви досиетата — не искам да знам. Второ, става дума за фотокопиране и изнасяне на части, което ще отнеме доста време. Ако искате всичко да стане бързо — не става. Решете си проблема със своя психоаналитик. Трето, предложението ви за десет бона не ме устройва. Дължа много пари на разни хора, на които е много опасно да се дължат пари. Искам трийсет бона и нито цент по-малко. Ясно?

Хавиланд се престори, че се закашля и почти се приведе на две. Когато Кристи започна да го тупа по гърба, той подпря ръце на тротоара, напипа един камък и го мушна в десния си джоб, докато отново сядаше. Докато изтриваше очи, той се приближи до противника си и видя добре пистолета му заедно с прикрепената до него полицейска значка.

Кристи го удари по гърба за последен път.

— Дишайте дълбоко. Този хубав океански въздух ще накара космите по гърдите ви да поникнат. Какво ще кажете за моите условия?

Хавиланд пое дълбоко въздух и мушна ръката си в джоба, стискайки здраво камъка.

— Добре, споразумяхме се. Вие държите всички козове.

Кристи се разсмя.

— Без хазартни метафори. Опитвам се да се откажа.

Той се протегна с опънати нагоре ръце, после ги отпусна с прозявка.

— Уморен съм — каза той. — Да приключваме за днес. Мисля да направим така: да ми платите на шест пъти по един бон, а аз поемам ангажимента да измъкна досиетата дискретно. Ще трябва да ми се доверите. В нашите взаимоотношения аз представлявам доминантното его, но смятам да бъда снизходителен към вас. Може да се нарече взаимоотношение между баща и син. Ясно?

Д-р Хавиланд зяпна от изненада — това беше най-голямата обида, която му беше нанасяна през целия му живот. Спомни си един цитат от полицейското досие на Кристи: „през голяма част от живота си е зависел в голяма степен от други личности“. Като си мислеше „Така да бъде“, Докторът каза:

— Да не си мислите, че съм аматьор? Да не мислите, че не ми е известно, че заклетите хазартаджии изпитват нуждата да балансират своето саморазрушение, като се опитват да се наложат в бизнес взаимоотношения — един подсъзнателен опит да се преборят със зависимостта си от най-близките си — тези, които ги ръководят и притежават, тези, които им подават гърдата, от която сучат?

Кристи стана и каза със запъване:

— З-з-защо, скапаняк такъв…

Точно когато Хавиланд запрати камъка в лицето му. Ченгето се завъртя около парапета, сграбчи го с една ръка, а с другата изтри кръвта от лицето си. Хавиланд протегна ръка към колана му и извади пистолета, после затвори очи и се прицели в лицето на Кристи. Дръпна два пъти спусъка, като при всеки изстрел изкрещяваше, после отвори очи и видя, че лицето на Кристи вече не беше лице, а обгорена локва кръв, от която изтичаше мозък и черепни кости. Докторът стреля още четири пъти с отворени очи и без да крещи, и дръпна значката от колана на Кристи след последния изстрел, който откъсна главата на полицая, а цялото му тяло се прехвърли през парапета и се срина надолу в дълбоката скална пропаст. Просмукан с кръв и обхванат от ужаса на спомените, Лунатика побягна.