Джеймс Елрой
Защото нощта… (17)

17

В десет часа, след като беше прекарал девет часа по всякакви барове в издирване на Томас Гоф и Марти Берген, Лойд се предаде и реши да отиде до Ню Йорк и да проучи старите връзки на Гоф. Отделът щеше да заплати пътните и дневните му разноски, а преди да си тръгне, щеше да се консултира с адвокат за мерките, които би могъл да предприеме, за да накара д-р Хавиланд да издаде източниците си на информация. Поражението се изправяше пред него като чисто черно знаме. Лойд се примири с мисълта, че не може да направи нищо друго, освен да се порови назад във времето.

Старата махала го приветства със знамена, които сякаш се подиграваха на служебните му неприятности. След като паркира на ъгъла на „Сънсет“ и „Вендом“, той изтича по напуканите циментови стъпала до най-високата точка на Силвърлейк, като се надяваше да получи одобрение за цената, която беше платил, за да се превърне в четиридесет и две годишния войник, какъвто беше сега.

Но безкрайната мараня на Ел Ей покриваше всичко и затваряше вратите към така желаната медитация. Не можеше да види къщата на родителите си, която беше едва на половин миля оттук; всичко беше покрито от ниски облаци, като че ли излезли от казана на вещица, от индустриални пушеци и неонови светлини. Одобрението, което Лойд търсеше, зазвуча в рапсодия от високи цени, платени за съмнителни постижения.

По време на безредиците в Уотс през 1965 г. той беше убил един колега от Националната гвардия, който беше стрелял в църква, пълна с невинни молещи се чернокожи. Никой не му беше потърсил сметка за убийството и два месеца по-късно беше влязъл в Полицейската академия на Лос Анджелис.

Полицейската му кариера беше безупречна, а семейният му живот беше една непрекъсната борба да приобщи близките си към своята работа. Когато обаче силата на волята му предизвикваше единствено болка и ярост, той се вглъбяваше в работата си, а щом и тя се превърнеше във водовъртеж от скука, омраза и ужас, намираше жени, готови за кратко да го приемат такъв, какъвто е, да предложат в замяна невинността си и после да се оттеглят, преди неговата трескавост да разруши всичките им трудно постигнати представи за красотата на живота.

После, миналата година, на пътя му се изпречи Теди Верпланк и превърна вселената му в хаос. Когато симбиозата се осъществи напълно и смъртта и възкресението се сляха в едно цяло, а раните му бяха изцелени, Лойд се превърна в един хибриден войник, формиран от достоверността на миналото и кървавото доказателство за това, докъде ще го доведе то.

А присъщата му трескавост се напука, после се втвърди още повече и го остави да цепи въздуха в дъното на пропастта.

Преди да си спомни обета за въздържание, Лойд стигна до „Уилшър“ и „Бевърли Глен“ — единствената цел, която смекчаваше достоверността на пропастта. Вратата беше отворена и той влезе в антрето, като се окашля с намерение да възвести пристигането си. В отговор чу стъпки и неочаквано кикотене.

— Подранил сте — извика Линда.

Като се опитваше да проследи откъде идва гласът, Лойд каза:

— Хопкинс е, Линда.

Линда излезе от един килер до столовата, облечена в копринен халат.

— Знам.

Лойд тръгна насреща й.

— Толкова ли съм предсказуем?

Поклащайки глава едновременно в потвърждение и в отрицание, Линда каза:

— Не зная. Само не се извинявайте за този следобед. И аз бях излязла от кожата си, както и вие. Този път нямате ли някакъв претекст за идването си?

— Не.

— Кога да си поговорим — преди или след това?

— След това.

Линда се усмихна и посочи с глава вратата на спалнята, после пропусна Лойд пред себе си. Когато беше с гръб към нея, тя се измъкна от халата си и го остави да падне на пода. Лойд се обърна, за да разбере откъде идва лекият шум, и видя Линда гола, застанала в рамката на вратата, осветена от една лампа в антрето. Лойд остана на една ръка разстояние от нея и започна да се съблича, примигвайки, когато коланът с пистолета падна на килима. Линда се изкикоти, после силно се разсмя, когато той се наведе да събуе обувките и чорапите и се изхлузи от панталоните си. Прошепвайки нещо като „отвъд границата“, тя се промуши покрай него и легна на леглото. Лойд я видя да заема подканваща поза, а по корема й трепкаше един-единствен лъч светлина. Воден от лъча, той се приближи до нея.

Тя говореше, докато той я прегръщаше, опитваше вкуса й и искаше да я почувства; въздишки за любов и зелени врати. Когато целувките му станаха по-настойчиви и стигнаха до гърдите й, въздишките преминаха в задъханата дума „да“. Лойд се загуби в непрекъснатото повторение на думата, а устните му се спуснаха още по-надолу, докато „да“ премина в кресчендо и се превърна в „Сега, моля те, сега!“.

Лойд се подчини, сля двете им половини с едно рязко движение, после се отдръпна назад, а Линда се уви около него и се изви нагоре. Той се движеше бавно; тя му отговаряше с изблици на безсрамие, с необузданата страст на грациозно животно, а начинът, по който едновременно даваше и получаваше, разбиваше всичките му представи за техника на секса. След това и той започна да се движи трескаво като нея и единството, създадено от едно ченге и една проститутка, потъна в безсловесен задъхан транс.

Линда първа се върна към действителността и извъртя глава. Прокара пръсти по гърба му и леко целуна врата му, докато той вдигна глава от възглавницата и я погледна с празно, покрито със сълзи лице. Всичко, което можеше да каже Линда, беше „Хопкинс“.

Лойд се обърна и взе ръката й. Остана мълчалив и Линда каза:

— Вече е „след това“. Щяхме да си говорим, помниш ли?

Като извъртя глава, за да я погледне в очите, той попита:

— За какво искаше да си говорим?

— За всичко друго, само не и за това, което се случи току-що. То беше чудесно, нека да не го разваляме.

Лойд се обърна така, че очите му бяха само на няколко сантиметра от нейните.

— Никакви разтърсващи постсексуални разкрития?

Поклащайки глава така, че носовете им се допряха, Линда каза:

— Да. Зарязвам занаята. Спестила съм седемдесет бона, които ще ми стигнат, за да се заема с някакъв бизнес. Зарязвам и психоаналитика. Ако успея сама да зарежа проституцията, нямам нужда от него, пък и тази терапия е много скъпа за начинаеща бизнес дама.

— Той много ще съжалява за теб.

— Зная. Той е много интелигентен психоаналитик, но не трябва да се свързвам с мъже, които са обзети от страст към мен. Достатъчно е това, че има мои снимки по стените. Макар че ги маха, когато имам часове при него, все пак се чувствам манипулирана. Спомняш ли си снимките? Как точно съм застанала?

— Ти не позираш. Това са естествени снимки.

Лицето на Линда помръкна.

— Наистина ли? Странно. Позирам на абсолютно всички снимки в албума.

Лойд повдигна рамене, но в този момент го осени прозрение.

— Никога не подценявай силата си, дори и при дръвници като Хавиланд. Слушай, споменавала ли си му някога за Станли Рудолф?

— Да — каза Линда, — но не по име. Само му казах, че ми е правил голи снимки. Защо? Не искам да разговаряме нито за твоя случай, нито за моите клиенти.

— Нито пък аз. За какво искаш да си говорим?

— Разкажи ми защо се раздели с жена си.

— Историята не е приятна.

— Такава история никога не е приятна.

Лойд се обърна по гръб, опитвайки се да се дистанцира от Линда. Потърси подходящите думи, за да започне разказа си, после разбра, че ако не я погледне право в очите, началото щеше да се състои единствено от удобни нему лъжи. Ето защо се обърна обратно и впери поглед в нея, след което започна:

— Всичко се случи миналата година. Бях пренебрегвал семейството си и бях лъгал съпругата си с най-различни жени и преди това, но миналата година скандалът избухна.

— Работех в отдел „Кражби и Убийства“, предимно по случаи, които сам си избирах, когато получих анонимно телефонно обаждане и то ме заведе до жертвата на едно убийство. Една млада жена. Оглавих разследването и разкрих информация, която сочеше съществуването на масов убиец, толкова хитър, че нито един детектив в областта на Лос Анджелис не беше направил връзка между убийствата, които беше извършил. Когато предадох тази информация на началниците си, той вече беше убил поне шестнайсет жени.

Линда вдигна ръка пред лицето си и си захапа кокалчетата. Лойд продължи:

— Шефовете ми не искаха да се започне разследване; имаше опасност то да създаде доста неудобство на голям брой полицейски управления. Така че аз сам се залових с него. Джанис ме напусна горе-долу по това време и взе и момичетата. Останах сам срещу убиеца. Разбрах кой е — мъж на име Теди Верпланк. Вестниците непрекъснато пишеха за него, наричайки го Холивудския мародер. Сигурно си чула за това. Исках да го заловя, но на пътя му се изпречи една жена, с която се срещах. Той я уби. Тръгнах да го търся, за да го убия. Завърза се престрелка, в която той беше убит от друг полицай — моя най-добър приятел. Тази подробност никога не достигна до средствата за масова информация. Джанис и децата не знаят точно какво се е случило, но знаят, че бях ранен, а цялата история едва не ми провали кариерата. Сега живея с кошмарите си и трябва да изкупвам невинна кръв.

Лойд беше изненадан, че Линда се усмихна.

— Очаквах някаква евтина историйка за друг мъж и друга жена, а не готическа епопея.

Стреснат от реакцията й, Лойд каза:

— Като че ли това те възбужда.

Линда леко го целуна по устните.

— Баща ми застреля майка ми и после си пръсна черепа. Бях десетгодишна. Не съм новачка. Понякога ме спохождат черни мисли. Нека да поспим, без да мислим за мрачни неща. Искам да сме заедно.

Лойд стана и затвори вратата на спалнята — стана съвсем тъмно.

— Аз също — каза той.

 

 

Денят започна с приглушения звук на ритмично броене, идващ от дневната. Лойд помисли, че Линда си прави гимнастиката и заспа отново, но след няколко минути го събуди силно ухапване по врата. Отвори очи и видя Линда, която клечеше до леглото в черно трико. Беше потна, а едната и ръка беше зад гърба й. Той се наведе, за да я целуне, но тя се измъкна.

— Какъв номер пуловери носиш? — попита тя.

Лойд седна и потърка очи.

— Няма ли да ме целунеш? Няма ли да ми предложиш закуска? Няма ли да попиташ кога ще се видим отново?

— По-късно. Отговори на въпроса ми.

— Номер четиридесет и шест. Защо?

— По дяволите — промърмори Линда и подаде на Лойд кутия от Брукс Брадърс, завързана с розова панделка. Той я отвори и видя старателно сгънат пуловер в морскосиньо. Като поглаждаше с ръка предницата, той подсвирна и каза:

— Кашмир. За мен ли си го купила?

Линда поклати глава.

— Някой път ще ти разкажа историята. С един номер е по-малък, но те моля да го облечеш.

Лойд скочи, сграбчи Линда и си открадна сутрешната целувка.

— Благодаря ти. Ще отслабна и ще ми стане.

— И без това ще го направиш. Какво има, Хопкинс? Нещо се мръщиш.

Лойд я пусна от прегръдката си.

— Закъсняла реакция на радост. Моят и без това объркан живот току-що стана още по-объркан. А аз съм щастлив.

— Чувствата ни са взаимни. А после?

— След един-два дни заминавам за Ню Йорк. Томас Гоф е оттам. Ще проуча старите му връзки и ще поговоря с хората, които са го познавали. Това е единственият ми изход. Когато се върна, ще ти се обадя.

— Непременно. Защо не вземеш един душ, докато направя кафе и препека филийки? След един час съм на курс по йога, но поне можем да закусим заедно.

Лойд се изкъпа, като пускаше ту гореща, ту студена вода, замаян от шуртенето на водата и от музиката, идваща от кухнята. Като се изтри и се облече, той влезе в кухнята и завари Линда да върти станциите на радиото.

— Мразя да съобщавам лоши новини, но току-що чух една — в Малибу е намерен убит полицай. Не чух подробностите, но…

Лойд грабна радиото и го настрои на станция, по която непрекъснато предаваха новини и чу края на прогнозата за времето. Седна и погледна Линда, после постави пръст на устните й и каза:

— Ще го повторят. Убийство на полицай е голяма новина.

Метеорологът каза:

— Пак е твой ред, Боб — и отново се чу гласът на говорителя:

— Подробности за убийството в Малибу. Детективите от Лос Анджелис току-що заявиха, че трупът, намерен на плажа до магистралата, е на ветеран от ПУЛА с двадесет и две годишен стаж на име Хауард Кристи — лейтенант. Обезглавеното тяло на Кристи е намерено рано тази сутрин от местни сърфисти, които се обадили в шерифското подразделение в Малибу, за да информират за зловещото си откритие. Капитан Майкъл Сейдман от управлението в Малибу заяви пред репортери: „Това е убийство, но засега не е установена причината за смъртта и няма заподозрени. Установено е обаче, че лейтенант Кристи е убит на паркинга над мястото, където е намерено тялото му. Обръщаме се към всички, които са били в близост до мястото снощи или рано тази сутрин, хора, които може да са видели или чули нещо подозрително — елате! Нуждаем се от помощта ви! А сега…“

Линда изключи радиото и впери поглед в Лойд.

— Кажи ми, Хопкинс.

— Гоф е — каза Лойд с мъртвешка усмивка. — Няма да замина за Ню Йорк. Ако не ти се обадя до 48 часа, пусни сигнална ракета.

Той грабна пуловера и изтича навън. Линда потрепери — за нея излизането на новия й любовник беше като препускане към ада.

 

 

На мястото на престъплението се бяха скупчили безброй полицейски коли с включени сигнали, телевизионни екипи, пълчища от репортери и огромна тълпа зяпачи, които бяха заели и част от платното на магистралата.

Лойд спря до канавката на магистралата и изключи сирената, после закачи значката си отпред на сакото и се запромушва между колите към участъка от тротоара, който беше заграден с лента, а от нея висяха предупредителни табелки: „Сцена на престъпление“. Зоната зад кордона беше пълна с цивилни полицаи и технически лица, които събираха веществени доказателства, а дългата редица телефонни кабинки бяха заети от заместник-шерифи, предаващи информация. Отзад, до дървения парапет над скалите и океана, имаше половин дузина цивилни полицаи, които клечаха и нанасяха прах за вземане на отпечатъци върху една счупена дъска.

— Учудвам се, че пристигате толкова късно.

Лойд позна гласа, обърна се и видя капитан Фред Гафани, който си пробиваше път през групата патрулиращи полицаи. Двамата мъже се гледаха, без да отместват поглед, докато накрая Гафани попипа иглата на вратовръзката си и каза:

— Този случай е много специален, така че ви забранявам да се намесвате. Той попада под юрисдикцията на шерифа, а всички евентуални връзки с подобни случаи се контролират от Отдела за вътрешен контрол.

Лойд изръмжа:

— Подобни случаи? Капитане, това е Томас Гоф — без съмнение!

Гафани сграбчи Лойд за ръката. Лойд се дръпна, но се остави да го отведат до сянката, хвърляна от една свободна телефонна будка.

— Отделът за вътрешен контрол започва да се занимава с другите полицаи, чиито досиета са откраднати — каза капитанът.

— Те ще бъдат разпитани и вероятно ще бъдат поставени под постоянно наблюдение заедно с техните семейства. С изключение на вас. Хайде да забравим миналото, сержант. Кажете ми докъде сте стигнали и аз ще се опитам да ви помогна, ако е възможно.

Лойд барабанеше с пръсти по будката.

— Марти Берген най-малкото е виждал откраднатите досиета. Той е изчезнал, но това, което е оставил за публикуване, недвусмислено говори, че Хързог му е предал досиетата. Мисля, че трябва да издадем заповед за издирване на Берген и да получим съдебно разрешително за изземане на всичко необходимо от „Биг Ориндж Инсайдър“.

Гафани подсвирна.

— Средствата за масова информация ще ни разпънат на кръст, ако направим това.

— Майната им. Имам и още една информация за Гоф, получена от един психиатър, който пък я е получил от свой пациент, познаващ Гоф. Но тоя чекиджия се крие зад професионалните си права и не иска да изплюе името на информатора си.

— Мислил ли си да разговаряш с Натан Стайнър?

Лойд кимна.

— Да. Днес смятам да намина към кабинета му. А вие докъде стигнахте? По радиото казаха, че Кристи е бил обезглавен, което ме навежда на мисълта за калибър 41.

Гафани си играеше с иглата на вратовръзката си.

— Една група много добри ченгета от отдела на шерифа направиха отлична реконструкция. Докладът на съдебния лекар няма да е готов скоро, но те смятат, че се е случило следното:

— Първо — да, убийството е извършено с пистолет. Кристи е застрелян тук и се е прехвърлил през парапета надолу по скалите, където главата му се е разбила от удара. Видях тялото. Паднало е на скали, които са останали над прилива, така че е останало сухо. По предната част на ризата му имаше следи от обгаряния, така че изстрелът е бил от близко разстояние. Второ — Кристи наистина е бил обезглавен, но най-голямото парче от главата му, което е намерено засега, е част от черепа с големина на половиндоларова монета. И знаете ли защо? Почти сигурно е, че е бил убит със собствения си пистолет. Пистолетът обаче не е намерен нито до тялото, нито наоколо. Значката също е открадната. Говорих с един от шефовете в неговия отдел и той ми каза, че Кристи е носел пистолет марка „Питон“ извън работно време и го е зареждал с патрони тип „дум-дум“ с тефлонови връхчета.

Гафани бръкна в джоба си и подаде на Лойд един куршум.

— Вижте колко тежи това чудовище, Хопкинс. Взех го от патрондаша на Кристи, без да ме видят лекарите. Изстреляните в главата на Кристи куршуми сигурно са вече на майната си.

Лойд остърга тефлоновото връхче на куршума с нокът.

— По дяволите! Вероятно ченгетата на шерифа са прави; този заряд е много по-силен от 41-калибровия. Какво друго? Нещо от Авоноко? Колата на Кристи? Други превозни средства? Свидетели? Следи от кръв по тротоара?

Капитанът сложи успокояващо ръка на гърдите на Лойд.

— По-кротко, нервираш ме. Няма още нищо, освен кървавата следа, която води от парапета през паркинга до подлеза от другата страна. Следата става все по-слаба, което означава, че убиецът не е бил ранен, а само е бил просмукан от кръвта на Кристи. Техническите служби правят сравнителните тестове; скоро ще разберем със сигурност. Каква е следващата ви стъпка?

— Да поискам от Нат Стайнър юридически съвет. Да поразтръскам психоаналитика. А вие?

Капитан Фред Гафани се ухили.

— Да разпитам другите шефове на охрана, да прегледам досиетата им, да поразклатя някои стари скелети. Федералните са в Авоноко в момента. Мястото на Кристи в охраната означава, че е частично обвързан с федералните власти, така че случаят се разследва и от ФБР. Дръжте връзка с мен, Хопкинс. Ако искате протоколите от разпитите на Вътрешния контрол, обадете се на Дъч Пелц.

Лойд се върна в колата, без да обръща внимание на зяпачите, накачулили се наоколо, които пиеха бира и се повдигаха на пръсти, за да не изпуснат нещо от драмата. Тъкмо беше хванал дръжката на вратата, когато младият човек от „Биг Ориндж Инсайдър“ мина покрай него и му показа среден пръст.

 

 

Натан Стайнър беше адвокат от Бевърли Хилс, който се беше специализирал в защита на наркотрафиканти. Силата му беше в така наречената „обструкционистка“ тактика — завеждане на оплаквания, съдебни разрешителни, процеси и контрапроцеси, събиране на информация за евентуалните съдебни заседатели, свидетели и служители; всички тези тактики целяха в крайна сметка да се иска освобождаване въз основа на преднамерено свидетелстване или „съдебна пристрастност“. Често тази тактика вършеше работа, но в повечето случаи Великия Нат печелеше делата си поради това, че омръзваше на съдиите и прокурорите с безкрайната бумащина, която им отваряше. Знаеше се, че много съдии веднага подписваха по-дребните му искове с надеждата, че това ще държи клиентите му навън от съдебната зала и ще им спести мъките от неговите дълги изпълнения; не беше добре известно обаче, че Великия Нат изпитваше огромна вина заради големия брой нарколешояди, пуснати от затворите благодарение на него, и че въпреки афишираната си подкрепа на гражданските свободи изкупваше вината си, като съветваше полицаите от ПУЛА как да заобиколят законите, за да получат необходимата им информация.

Ето защо беше готов да изслуша Лойд, когато той нахълта през вратата на кабинета му без предупреждение. Лойд седна, без да дочака покана, и обрисува един хипотетичен случай, в който ставаше въпрос за законните права на един лекар да не издава професионална информация, като наблегна на това, че трябва да бъде иззета цялата документация на доктора, тъй като името на пациента е неизвестно на този етап.

Лойд свърши, облегна се назад и зачака отговора. Когато Стайнър изръмжа и каза: „Дайте ми три-четири дни да проверя някои неща и да помисля“, Лойд стана прав и се усмихна. Стайнър го попита какво означава усмивката му.

— Означава, че и аз съм обструкционист — каза Лойд.

 

 

След като изяде попътно един сандвич, Лойд се прибра вкъщи и се преоблече в панталони с цвят „каки“ и риза, работни обувки и бейзболна бухалка с рекламен надпис на Милър Хайлайф. Доволен от маскировката на работник и еднодневната четина на лицето си, той изрови от гаража комплект инструменти за влизане с взлом, които беше завлякъл от сейф за веществени доказателства в Централното управление преди десет години: ръчна дрелка с батерии, комплект длета със закривени краища, островръх лост и чук. Опакова ги и пое към Сенчъри Сити и към извършването на углавно престъпление.

Проучването му отне три часа.

Паркира в една жилищна зона на половин миля от Сенчъри Сити и отиде пеша до Олимпик и Сенчъри Парк Ист, където един униформен пазач метеше поляната пред интересуващата го сграда. Обясни му, че трябва да помогне за някакви инсталации във фирма, чийто офис се намира на 26-ия етаж на небостъргача. Само че имаше проблем. Трябваше му удължител с контакти, достатъчно силни, за да включи в тях специалните си инструменти. Освен това би имал нужда и от мивка, в която да почисти ръждясалите чаркове. Нямаше значение къде се намира; имаше достатъчно дълъг кабел. Имаше ли нещо като склад за чистачите на двадесет и шестия етаж?

Мъжът беше поклатил утвърдително глава с учуден поглед, а Лойд беше благодарен на съдбата, че беше попаднал на глупак. Най-накрая оня поклати глава за последен път и каза „да“, такъв склад имало на всеки етаж на едно и също място — в най-северния край на сградата. Лойд попита дали чистачът от този етаж ще му позволи да го използва.

Очите на мъжа отново помръкнаха. Той помълча малко, а после отговори, че е най-добре да изчака, докато чистачите си отидат в четири, а после да помоли пазача във фоайето за ключа на склада. Така всичко щеше да бъде наред. Лойд му благодари и влезе в сградата.

Провери най-северния край на сградата на третия, четвъртия и осмия етаж и видя еднакви врати с табелки „Поддръжка“. Самите врати изглеждаха стабилни, но около ключалките имаше достатъчен луфт. Ако наоколо не се мотаеха свидетели, всичко щеше да стане много лесно.

Лойд трябваше да убие два часа, преди да свърши работното време на чистачите, така че слезе по аварийното стълбище, отиде до една съседна аптека и купи чифт гумени хирургически ръкавици. Докато се връщаше обратно, вече го бяха напуснали всички мисли за хаоса около Гоф Хързог Берген/Кристи и беше останало единствено едно познато усещане — престъплението беше нещо вълнуващо.

Лойд изчака под сянката на едно изкуствено дърво на поляната пред сградата и видя как точно в 4,02 петнайсетина мъже, облечени в униформи, напуснаха сградата. Изчака още десет минути и след като не видя никой друг, грабна кутията с инструментите и влезе, минавайки директно покрай охраната, и тръгна да се изкачва по аварийното стълбище до асансьорите, като веднага си сложи гумените ръкавици. Дишайки дълбоко, той се изкачи до двадесет и шестия етаж, бутна междинната врата и се оказа точно срещу апартамент 2614.

Коридорът беше тих и пуст. Лойд си взе такъмите и с небрежна походка мина покрай вратата на д-р Хавиланд. Щом стигна до килера, огледа отново коридора, извади лоста и го пъхна край ключалката. Натисна с цялата си тежест и вратата се отвори.

Килерът беше дълъг шест стъпки и беше натъпкан с метли, парцали и препарати за почистване. Лойд влезе, светна лампата, затвори вратата зад себе си и извади дрелката. Клекна, включи дрелката и заби свредлото във вратата на две стъпки височина от пода. Едновременно натискаше и правеше въртеливо движение, така че се получи дупка, която не се забелязваше, но пропускаше достатъчно въздух. След като изключи дрелката, той седна и се опита да се настани по-удобно. Можеше да нахлуе в апартамента не по-рано от седем часа, а дотогава му оставаше единствено да чака.

Потънал в мрака на стаичката, той следеше звуците от отиващите си служители и засичаше времето по часовника си. Първо мина една вълна в пет, после друга — в пет и половина, и последната — в шест. След това настъпи пълна тишина.

В седем Лойд стана, протегна се, отвори вратата и се приспособи отново към светлината в коридора. После взе инструментите си и отиде до апартамент 2604.

Ключалката беше единична, а прорезът за ключа се намираше на самата брава. Лойд опита първо шперцовете, като започна с най-късия и го мушна в ключалката, но не успя да достигне отварящото зъбче. Оставаше му или да пробива с дрелката, или да разбива вратата. Лойд пресметна вероятността всяка входна врата в сградата да има собствена алармена инсталация и реши, че е много малка. Извади лоста и изкърти вратата.

Вътре цареше пълна тъмнина и тишина.

Той затвори тихо вратата и избута треските под килима. Опипа стената, намери ключа за лампата и я светна. От стените го гледаше Линда Уилхайт. Лойд й изпрати въздушна целувка и се опита да отвори вратата на вътрешния кабинет на Хавиланд. Не беше заключена. Изгаси лампата в чакалнята и освети пътя си с малко джобно фенерче. Като шепнеше: „А сега много бавно, много внимателно“, той влезе вътре.

Прокара лъча по стените и видя добре полираната дъбова ламперия, дипломи, поставени в рамки, и картината на Едуард Хопър, която беше забелязал още при първото си посещение. Като свали фенерчето по-ниско, той обходи цялата стая и видя лавици, пълни с медицинска литература, столове с прави облегалки, поставени един срещу друг, и украсеното с орнаменти дъбово бюро на Хавиланд. Никакви кантонерки.

Като си казваше наум „сейф“, Лойд мина покрай стените и се спираше да прочете дипломите, преди да провери зад тях. Харвардски медицински колеж; болниците „Св. Винсент“ и „Касълфорд“. Всички пари бяха дошли от Източния бряг, но зад ламперията нямаше нищо.

Лойд намери сейфа зад картината — беше модел на Армбрустър — но досиетата явно бяха в бюрото на психоаналитика и никъде другаде.

Върна се до бюрото и захапа със зъби фенерчето, за да може да извади инструментите си. Хвана здраво най-горното чекмедже, за да се застопори, и едва не падна назад, когато то се отвори.

Чекмеджето беше пълно с писалки, празни листове хартия и кламери, а на дъното имаше няколко кафяви папки. Лойд ги извади и разгледа надписите в горния десен ъгъл. Там бяха напечатани малки и фамилни имена, а останалите бяха дадени с инициали. Пациенти.

Папките бяха пет и бяха пълни с хвърчащи листа. Като видя, че първите три бяха на жени, Лойд ги остави настрана и прегледа четвъртата. От нея научи, че Уилям А. Уотърстън III имал проблеми с жените, дължащи се на връзката му с доминантната му баба, и че той и Хавиланд се опитват да разрешат проблема два пъти в седмицата в продължение на шест години за сто и десет долара на час. Лойд разгледа снимката, която беше приложена към досието. Уотърстън нямаше вид на човек, който познава Томас Гоф; по-скоро приличаше на аристократичен нерез, имащ нужда от чукане.

Лойд погледна и последното досие и видя, че дългата поредица от имена е принудила машинописката да пише и от вътрешната страна на папката: Олдфийлд, Ричард; или Ричард Браун; или Ричард Грийн; или Ричард Гоф.

Последното име прониза Лойд. Той отвори папката. На първата страница беше прикрепена цветна снимка — мъжът толкова приличаше на Томас Гоф, сякаш бяха близнаци. Лойд прочете всичките четиринайсет страници на досието и потрепери, когато си изясни откъде идва приликата.

Ричард Олдфийлд се оказа незаконен полубрат на Томас Гоф — в резултат на връзката между майката на Томас Гоф и един богат производител на текстилни изделия от Ню Йорк. Беше започнал лечение при д-р Джон Хавиланд преди четири години, а „явната му невроза“ беше последица от обичта и омразата, които изпитваше към брат си. Томас Гоф беше идеалният престъпник; Ричард Олдфийлд беше лентяй, който живееше главно от месечната издръжка, която майката алкохоличка успяваше да изкрънка от бащата за него. Тя беше отгледала двете момчета заедно. След като изчете няколко страници, изпълнени с психиатрични заключения, Лойд отново усети как кръвната тема изплува на повърхността: желанието на Ричард Олдфийлд да подражава на Томас Гоф го беше накарало да извърши няколко престъпления — беше влязъл с взлом в няколко къщи и беше крал предмети на изкуството, за които беше разбрал от познати от стоковата борса. Оттук идваше връзката му със Станли Рудолф, която Хавиланд замазваше от страх: искаше да предаде на полицията връзката с Гоф, без да издава името на пациента си. Желанието на Ричард Олдфийлд да използва от време на време името на брат си беше обяснено от Хавиланд по следния начин: „Идентифициране с друг обект с две цели — желанието да се превърне в друг човек и да изиграе и добрите, и лошите страни на двете личности, като по този начин възстанови реда в техните психики, а непрекъснатата борба между любовта и омразата се превърне в приемлива норма на поведение.“

Лойд прочете досието за втори път, като обърна особено внимание на последните записки, и разбра, че Олдфийлд все повече възприема психиката на Гоф — процес, който взема „патологични размери“. Гоф мразеше жените и обикаляше баровете, за да намери някоя, която да насили; Олдфийлд плащаше на проститутки, за да му разрешат да ги бие. Гоф мразеше полицаите и често говореше за желанието си да ги убива; Олдфийлд подражаваше на брат си. Последната бележка беше от 27.02.1984 г., преди около два месеца, и според нея „Ричард Олдфийлд придобива класическите характеристики на параноиден престъпен психотип“.

Лойд остави досието и се зачуди дали Олдфийлд е прекъснал лечението през февруари, или докторът има и по-нови бележки за него на друго място. Прерови и другите чекмеджета и намери една луксозна папка. Там беше записан адресът и телефонният номер на Олдфийлд — 4109 Уиндъмиър, Холивуд, 90036; 464–7892.

Лойд остана неподвижен за минута, като си мислеше, че незаконното му влизане в апартамента ще бъде пречка да се подведе под отговорност за съучастничество д-р Джон Хавиланд. После помисли за Ричард Олдфийлд и се опита да успокои гнева си. Остави папките обратно на местата им, прибра си инструментите и се отправи към вратата, като си мислеше: не се издавай пред Хавиланд, че знаеш тайните му; не му давай повод да предупреди Олдфийлд, който пък може да предупреди Гоф. Заличи следите си.

Лойд погледна разбитата врата, после извади лоста и се отправи към съседния апартамент. Като си мислеше „Просто го направи“, той разби и неговата врата.

Връхлетя го единствено звукът от разцепването на дървото. Мина на следващата врата, после на по-следващата, докато писъкът на алармата не прониза ушите му.

Писъкът се усилваше и се превърна в пронизващо виене. Лойд грабна комплекта с инструментите и хукна към килера, хвърляйки бърз поглед на асансьора. Мигащите светлини над вратата показваха, че въоръжената охрана се намира на шестия етаж и се качва нагоре.

Лойд отвори вратата на склада и я остави открехната. Отиде до междинната врата към стълбището и я притвори така, че да може да наблюдава. След няколко секунди чу вратата на асансьора да се отваря, после се чуха бързи стъпки и задъхано дишане. Лойд видя, че беше само един човек от охраната, който извади пистолета си и внимателно надникна в склада. Лойд бутна силно междинната врата, втурна се през коридора и затръшна вратата на килера. Човекът от охраната, хванат вътре в капана, извика „Какво, по дяволите, става!“ и стреля шест пъти във вратата. Куршумите рикошираха в отсрещната стена.

Лойд излезе на стълбището, взе си инструментите и хукна надолу. Щом стигна задъхан приземния етаж, той бутна междинната врата и влезе във фоайето. Беше празно. Излезе навън, мина през затревената площ отпред и отиде до Сенчъри Парк Ийст, като се опитваше да се движи с вид на човек, който няма какво да крие. Вече беше на сигурно място в колата си без опознавателни знаци, когато чу писъка на сирените, струпващи се на мястото на престъплението. С треперещи ръце подкара към Холивуд Хилс.

„Уиндъмиър Драйв“ беше малка странична уличка в жилищната зона в сянката на Холивуд Боул. В карето с номера 4100 преобладаваха едноетажни къщички в стил „Тюдор“, а по тротоара нямаше никакви насаждения. Мястото беше добро за наблюдение.

Лойд паркира на ъгъла и обиколи карето пеша. Не се виждаха жълти тойоти. Като се връщаше, освети табелките с номерата покрай тротоара. 4109 се намираше две къщи по-надолу от мястото, където беше паркирал, от другата страна на улицата. Погледна часовника си. В 8,42 къщата беше съвсем тъмна.

Върна се в колата, извади изпод седалката пистолета си, зареди го, отиде до вратата на номер 4109 и звънна.

Къщата остана тъмна и никой не му отвори. Лойд се опита да погледне през прозореца, но отвътре бяха спуснати дебели завеси. Като се придържаше близо до стените, той заобиколи къщата отзад. Не се виждаше никаква кола; на всички прозорци бяха спуснати същите завеси. От другата страна на къщата не можеше да се мине, тъй като там имаше висок жив плет, който беше общ със съседите. Лойд протегна шия, за да хвърли един поглед, но и там прозорците бяха тъмни. Звуците, които идваха от ярко осветените съседни къщи, още повече подчертаваха празнотата на номер 4109. Върна се в колата и зачака.

След около час пред къщата спря бял мерцедес. От него излязоха един мъж, който беше прекалено висок, за да бъде Томас Гоф, и една жена с бяла униформа на медицинска сестра. Вървяха един до друг с вид на любовна двойка. Жената изписка, когато мъжът я ухапа по врата. Качиха се по стълбите и влязоха в къщата. Светнаха лампите зад дебелите завеси и заключиха.

Лойд се загледа в завесите и се замисли за жената. Ако беше проститутка, Олдфийлд сигурно щеше да й плати, за да я насили. Но нещо не пасваше — униформата, с която беше облечена, и начинът, по който се държеше с нея, говореха по-скоро за приятелка или нова свалка. Като се опитваше да потисне нетърпението си в името на сигурността на жената, Лойд се настани по-удобно и се приготви да прекара нощта в наблюдение.