Джеймс Елрой
Защото нощта… (21)

21

Лойд караше в северна посока по крайбрежната магистрала, когато се сети, че беше забравил да остави на Дъч бележка, с която да обясни отсъствието си. Удари с длан по таблото и започна да псува, но псувните му бяха заглушени от вой на сирени. Погледна назад в огледалото и видя три полицейски коли с включени сигнали да се движат бясно по посока на изходите на града. Почуди се защо и включи радиото си. Когато изчисти станцията, се чу лаещ глас: „До всички подразделения, до всички подразделения, престрелка в автогарата“. Потръпна от пристъп на повръщане и се включи в надпреварата.

Пред сградата се бяха струпали полицейски коли. Лойд паркира на тротоара при южния изход на автогарата и изтича под учудените погледи на патрулна група с автомати. Те си бърбореха нещо, а един висок млад полицай повтаряше „Психопат. Скапан психопат“, докато попипваше оръжието си. Лойд разбута групичката цивилни пред гишетата и видя един униформен полицай, който записваше нещо в тефтерчето си. Потупа го по рамото и каза:

— Хопкинс, отдел „Кражби Убийства“. Какво става?

Сержантът се ухили.

— Някакъв луд с автомат. Един служител проверявал сейфовете срещу вратата, когато този психопат изтичва от бара и започва да стреля. Служителят не е улучен, но сейфовете са разбити, а една бабка е одраскана от рикоширал куршум. Линейката я откара. Пияндетата в бара казаха, че звучало като автомат — ра-та-та-та. Помощникът ми е в бара и разпитва служителя и евентуалните свидетели.

Лойд усети как звънчетата в главата му започват да бият под такта на сержанта.

— Има ли сергия за бонбони точно срещу мястото на стрелбата?

— Да, сър.

— А заподозреният?

— Сигурно отдавна е изчезнал. Служителят каза, че мушнал автомата под палтото си и избягал на улицата, където не е трудно да се скрие.

Лойд кимна и хукна към улицата. Едната от стените беше покрита изцяло със сиви метални сейфове с процепи за пускане на монети и малки ключалки. Покрай отсрещната стена имаше малки будки за сувенири, вестници и сладкарски изделия. Като провери сейфовете, той видя, че номера 408 до 430 са надупчени от куршуми и, както предполагаше, барът, от който беше стреляно, се намираше точно срещу 416.

Докато отиваше към бара, той погледна продавача на щанда за бонбони и видя, че не си пада по ченгетата. Обърна се внезапно, отиде при него и протегна ръка.

— Полицай. Някой трябва да е оставил ключ за мен.

Продавачът пребледня и заекна:

— Аз… аз… не предполагах, че ще се стреля, господин полицай. Оня тип само ме попита дали не искам да изкарам някой долар, като пазя ключа и го предам на този, който попита за него. Не исках да се забърквам в никаква стрелба.

Бясното звънтене в главата му накара Лойд да прошепне:

— Искате да кажете, че човекът, който ви даде ключа, беше същият, който стреля?

— Т-точно така. Това нали не ме прави съучастник?

Лойд извади снимка на Томас Гоф.

— Това ли е човекът?

Продавачът първо поклати глава положително, после отрицателно.

— И да, и не. Този прилича на него като близнак, но оня имаше по-изпито лице и по-дълъг нос. Наистина много си приличат, но трябва да кажа не.

Като взе ключа от треперещите ръце на продавача, Лойд каза с треперещ глас:

— Опишете ми служителя, по когото стреляха.

— Това не е трудно. Беше едър, червендалест, с тъмна коса. Малко приличаше на вас.

Последното звънче дрънна като примигваща неонова светлина, която изписваше „Глупак. Кретен. Мухльо. Тъпанар“. Беше Хавиланд. Капанът беше предназначен за него, не за Олдфийлд; престъплението беше извършено от Олдфийлд, а не от Гоф. Каквито и да бяха неизяснените моменти по случая, Хавиланд му беше заложил капан от самото начало въз основа на данните, получени от досието му. Психоаналитикът му беше пробутал психиатричния доклад за Олдфийлд съвсем целенасочено, воден от споменатата там негова склонност да „използва методи със съмнителна законност“. Всичко беше нагласено още отпреди първата им среща — албумите на Лунатика, снимките на Линда Уилхайт по стените и Линда, и Станли Рудолф, и Гоф, и Олдфийлд, и Хързог, и кой знае още колко марионетки, доброволни и недоброволни съучастници на Доктора. Простотата и гениалността на схемата беше невероятна. Беше се приковал сам на една стоманена стена, и то със саморъчно изработени пирони.

Преди пироните да причинят още кръвопролития, Лойд отиде до сейф 416 и пъхна ключа. Вратичката заяде, после се отвори. Вътре имаше колт калибър 357 и навити на руло двайсетдоларови банкноти, завързани с ластик. Взе пистолета. Барабанът беше празен, но миришеше на парафин, а от вътрешната страна беше залепена лепенка с надпис: „Кристи, ПУЛА“.

Пироните отново се забиха в него. Лойд затръшна вратичката и потегли към Паркър Сентър.

Шестият етаж беше пълен с детективи и цивилен персонал. Един униформен полицай мина покрай него в коридора и му обясни:

— Двамата с партньора ми току-що доведохме Марти Берген — хванахме го в парка Макартър, където хранеше патките. Искаше да чуе правата си. Няколко човека от Вътрешния контрол се готвят да го разнищят.

Лойд хукна към кабинета на адвоката в края на коридора. През стъклото зяпаха няколко цивилни полицаи. Като се промуши между тях, той видя Марти Берген, Фред Гафани, един стенограф и една непозната жена с вид на обществен защитник, които седяха около масата, зарината с моливи и официални бланки. Жената шепнеше нещо в ухото на Берген, а стенографът беше вдигнал ръце над машинката си. Гафани попипваше иглата на вратовръзката си и почукваше нервно по масата.

Лойд видя жици по тавана и попита полицая до себе си:

— Записва ли се и на друго място?

Полицаят кимна с глава.

— Записва се на магнетофон в кабинета на шефа. Там има и друг стенограф.

— Слушалки?

— Говорители.

Лойд извади бележника си и записа:

 

 

Джон Хавиланд, д-р, кабинет 1710 Сенчъри Парк Ийст — всички телефонни разговори от кабинета и частния телефон за последните дванадесет месеца, после мина по коридора и почука на кабинета на Гафани. Когато секретарката отвори вратата и го изгледа учудено, той й подаде бележника.

— Капитанът иска да слушам разпита. Бихте ли ми направили услугата да се обадите на Ма Бел^[1] и да изискате тази информация?

Жената се намръщи.

— Капитанът ми каза да не напускам кабинета. Беше открадната марихуана, която представляваше веществено доказателство. Наложи се да освободи един заподозрян и това много го ядоса.

Лойд се усмихна.

— Много лошо, но това запитване е от Тад Брейвъртън. Аз ще пазя крепостта.

Жената се намръщи още повече.

— Добре. Но, моля ви, не пускайте никого вътре.

Тя взе бележника и тръгна към асансьора. Лойд заключи вратата отвътре и влезе в личния кабинет на капитана. На бюрото седеше една стенографка с бабешки вид и чукаше по клавишите, докато строгият глас на Гафани се носеше от говорителя на стената над главата й.

— … и освен това присъства адвокат. Преди да започнем разпита, имате ли да кажете нещо, господин Берген?

Лойд придърпа един стол и се усмихна на стенографката, която вдигна пръст към устните си и посочи говорителя точно когато стаята беше залята от изблик на електронно усилен смях, последван от гласа на Марти Берген.

— Да. Бих желал да се включи в протокола това, че вашата игла за вратовръзка е отвратителна. Ако ПУЛА имаше справедлива бюрокрация, вие щяхте да бъдете осъден за естетичен банкрут, притежание на фашистки знаци и долнопробно поведение. Продължете разпита, капитане.

Гафани се прокашля.

— Благодаря ви за доброволния коментар, господин Берген. Ще започна с някои факти. Можете официално да протестирате, ако смятате, че някои от фактите са неверни. Първо, вие сте Мартин Д. Берген, на 44. Бил сте освободен от ПУЛА след шестнайсетгодишна служба. Докато сте бил на работа тук, сте се сприятелил с полицай Джейкъб М. Хързог, който в момента е в неизвестност. Точни ли са тези факти?

— Да — каза Берген.

— Така. По-нататък — преди шест дни вие сте бил разпитван от полицай от ПУЛА във връзка с местонахождението на полицай Хързог. Казал сте на полицая, че не сте виждал Хързог от около месец и че при последната ви среща той е бил „разстроен“. Вярно ли е това?

— Да.

— По-нататък — бихте ли искал да промените показанията си, дадени пред този полицай?

Гласът на Берген се превърна в студен шепот.

— Да, искам. Джак Хързог е мъртъв. Той се самоуби със свръхдоза успокоителни. Открих тялото му в собствения му апартамент заедно с едно прощално писмо. Зарових го в една камениста местност близо до Сан Берду.

Лойд чу как адвокатката на Берген пое шумно дъх и започна да бърбори предупредително на своя клиент. Берген изкрещя:

— Не, по дяволите, искам да разкажа всичко!

Всички се развикаха силно, но гласът на Гафани ги надвика:

— Спомняте ли си къде заровихте тялото?

— Да — каза Берген. — Ще ви заведа, ако искате.

Говорителят замлъкна, после се чу оживен шепот. Накрая Гафани каза:

— Не искам да ви карам да повтаряте казаното от мен, но бихте ли заявили, че показанията, които сте дал пред полицая по отношение на Хързог, са били подвеждащи и неточни?

— Това, което казах на Хопкинс, бяха пълни глупости — каза Берген. — Когато разговарях с него, Джак вече беше в гроба от три седмици. Вижте, мислех, че ще мога да се измъкна от всичко това. После нещо започна да ме гризе отвътре. Запих се, като се опитвах да си изясня нещата. Ако ченгетата не ме бяха намерили, рано или късно и без това щях да дойда. Явно Джак се е бил забъркал в нещо сериозно, иначе Вътрешният контрол нямаше да се занимава с него. Предполагам, че ще ме подведете под отговорност по два параграфа — че съм заровил тялото на Джак и че съм получил откраднати секретни документи. Така че задайте въпросите си или ме оставете да дам показания, за да ми бъде предявено обвинението и да си платя откупа. Става ли, Фред, скъпи?

Последва още една дълга пауза, нарушена от Фред Гафани:

— Говорете, Берген. Ще ви прекъсвам с въпроси, ако сметна за необходимо.

По говорителя се чу дишане. Тялото на Лойд се сгърчи в очакване. Тъкмо когато мислеше, че ще се пръсне от напрежение, Берген каза:

— Джак винаги е бил напрегнат до крайност, защото не умееше да се освобождава от стреса, така както правеха това останалите полицаи. Не поркаше, не гуляеше и не тичаше след мадамите; само четеше, мислеше и се състезаваше сам със себе си в желанието си да бъде като онези мистични войни, които обожаваше. Мозъкът му непрекъснато беше атакуван и това го влудяваше. Шест месеца преди смъртта му го обзе мисълта, че трябва да ме реабилитира, като създаде недоверие в ПУЛА — като покаже отдела в лоша светлина, така че срамът от моето уволнение да намалее по силата на това сравнение. Той непрекъснато говореше за това и го планираше отново и отново, защото беше герой, и след като ме обичаше, трябваше да ме превърне от страхливец в герой, за да стане приятелството ни истинско.

— Горе-долу по това време срещна някакъв тип в един бар. Той го запознал с друг тип, когото Джак наричаше „гений, луд по досиетата“. Тоя тип бил нещо като гуру, който вземал добри пари от нещастниците, които го обожавали, като им помагал да решат проблемите си — изобщо от тоя род неща. Той убедил Джак да открадне няколко досиета, които щели да устроят и двамата — „недоверието“ на Джак и откачената жажда за информация на гуруто. Джак ми показа досиетата. Четири от тях принадлежаха на шефове, които работеха за външната охрана на заводи, в които имаше още досиета; едно беше на Джони Роландо, от телевизията, а последното беше, както знаете, на Лойд Хопкинс. Джак си мислеше, че информацията в тези досиета ще представи ПУЛА в лоша светлина и ще задоволи нуждите на гуруто.

— Досиетата все още ли са у вас? — попита Гафани.

— Не — отговори Берген.

— Прочетох ги и ги върнах на Джак. Опитах се да използвам информацията в серия от статии, за да му отдам последна почит, но после реших, че това само ще наруши неговия покой и се отказах.

— Разкажете ми нещо повече за този гуру и приятеля му.

— Добре. Първо, не зная имената им, но зная, че гуруто е консултирал Джак и му е помагал да преодолее някои проблеми, които са го тревожели. Гуруто е използвал двусмислени фрази като „отвъд границата“ и „зад зелената врата“, което е заглавие на една стара песен. И двете фрази фигурираха в прощалното писмо на Джак.

Лойд грабна телефона и набра един номер, който с деветдесет процентна сигурност щеше да потвърди съучастничеството на Хавиланд от игла до конец.

— Ало?

Като обърна гръб на стенографката, той прошепна:

— Аз съм, Линда.

— Хопкинс, скъпи!

— Слушай, не мога да ти обясня сега, но онази вечер ти прошепна „отвъд границата“ и нещо за зелени врати. Откъде си научила тези фрази?

— От д-р Хавиланд. Защо? Струваш ми се отнесен, Хопкинс. За какво става дума?

— Ще ти кажа по-късно.

— Кога?

— Ще намина след няколко часа. Стой си вкъщи и ме чакай. Става ли?

Гласът на Линда стана сериозен:

— Да. Той е, нали?

Лойд каза „да“, затвори и хвана Берген по средата на изречението:

— … така че от пяната около устата на Джак разбрах, че е поел успокоителни. Често беше казвал, че ако реши да хване Нощния влак, никога няма да го направи с пистолета си.

Гафани въздъхна.

— Сержант Хопкинс претърси апартамента на Хързог и каза, че всички повърхности са били почистени от отпечатъци. Когато открихте тялото, забелязахте ли да е почиствано?

— Не.

— Спомняте ли си точните думи от прощалното писмо на Хързог, освен тези, които споменахте? Посочваше ли Хързог причините, които са го накарали да се самоубие?

— Тук вече няма да се разберем, пиленце — каза Берген. — Ще ти кажа всичко каквото искаш, но не и това. А на теб не ти стиска да го измъкнеш насила от мен.

Някой удари силно по масата.

— Сега ще направим няколко часа почивка. Приготвили сме ви килия, господин Берген. Адвокатката ви може да ви прави компания, ако желае. По-късно ще започнем оттам, докъдето стигнахме. Сержант, заведете господин Берген до временното му жилище.

Говорителят замлъкна. Лойд стана, отиде до остъклената към коридора врата и успя да види един цивилен полицай, който побутваше Марти Берген и адвокатката му по посока на стълбите, водещи към килиите на петия етаж. След изповедта видът на Берген говореше за пълно изтощение: прегърбени рамене, изцъклени очи, провлачена походка. Лойд помаха с ръка зад гърба му, обърна се и видя секретарката на Гафани, която почукваше на вратата с купчина документи в ръка.

— Ето информацията, която искахте, сержант.

Лойд отвори вратата и взе документите от ръцете на жената.

— Нека да ви обясня това извлечение. Служителят ми даде всички обаждания в дома и в кабинета за два дена назад — дотолкова се държи информацията в компютъра. Като го прегледате, ще забележите, че само няколко от номерата имат имена и адреси. Така е, защото практически всички обаждания на това лице са направени на телефонни автомати. Не е ли странно? Местоположението на автоматите е дадено след номера. Това ли искахте?

Лойд чу още едно звънче в главата си.

— Чудесно. Бихте ли ми направили още една услуга? Обадете се на най-големия шеф в Бел и го накарайте да се опита да ми даде номерата, на които се е обаждал и от двата телефона през последните два дни. Нека да ми се обади в отдела, като получи информацията. Кажете му, че е от особена важност за разследване на убийство. Бихте ли направили това за мен?

— Да, сержант. Ще разговаряте ли с капитана? Зная, че се интересува от разследването ви.

Лойд поклати глава:

— Не. Ако му потрябвам, ще бъда в кабинета си. Няма да го занимавам с тези телефонни истории, докато не разбера окончателно за какво става дума. И без това си има достатъчно грижи.

Секретарката на Гафани сведе поглед:

— Да. Работи прекалено много.

Лойд хукна към кабинета си, като се чудеше дали прероденият ловец на вещици изневерява на жена си. Затвори вратата и прегледа списъка на телефонните номера, които бяха набирани от кабинета на Хавиланд и от апартамента му в Бевърли Хилс, а звънчетата в главата му се сблъскваха с казаното от Хюбърт Дъглас за Томас Гоф: „Непрекъснато се наричаше «доказан параноик» и каза, че прикрива следите си дори когато пикае, за да не губи форма.“

Обажданията на телефонни автомати отговаряше точно на „доказаната параноя“ на Хавиланд. Повечето от обажданията бяха на телефони, намиращи се в радиус от четвърт миля от домовете на Джак Хързог, Томас Гоф и Ричард Олдфийлд. Обажданията на Хързог започваха от миналия ноември, което съвпадаше с показанията на Берген, че Хързог е срещнал „гуруто“ преди около шест месеца; те се прекратяваха в края на март, около времето на самоубийството. Обажданията до Гоф започваха от началото на извадката и продължаваха до деня след касапницата в магазина за алкохол; комуникацията с Олдфийлд вървеше през цялата извадка допреди 48 часа.

Лойд погледна останалите телефони и се опита да намери местонахождението им на картата на града, надявайки се, че теорията му ще потвърди казаното от Берген, че „гуруто прави добри пари от нещастниците, които го обожавали“. Пет места на картата, пет потвърждения. Зън, зън, зън, зън, зън. И петте телефона се намираха в търговските центрове на скъпи жилищни квартали — Лоръл Кениън, Шърмън Оукс, Палос Вердес Естатес, Сан Марино и комплекса Бънкър Хил Тауърс. Заключение: без да се броят евентуалните други „обожатели“, които биха могли да живеят в зоната, която броячът не отчита, д-р Джон Хавиланд имаше поне петима човека, вероятно невинни, вероятно с големи психически отклонения, които „консултираше“. Въпрос, останал без отговор: в съответствие с „доказаната си параноя“ той явно се стремеше да се изолира напълно от своите пациенти. Къде тогава се срещаше с тях?

Лойд си спомни за дипломите на стената в кабинета на Хавиланд — Медицинския колеж в Харвард; две болници от мегаполиса на Ню Йорк. Зън, зън, зън. Томас Гоф беше роден и отгледан в Ню Йорк. Възможно ли беше познанството му с Доктора да датира от времето, когато е бил на психиатрично лечение? Всички следи водеха към миналото, забулени от лекарската тайна. Лойд си представи, че е обожател на гуру, който ще пише книга, въоръжен единствено с добри намерения и телефон. Пет минути по-късно този телефон се превърна в машина на времето, която върна обратно миналото на д-р Джон Хавиланд.

Планът вършеше работа. Години преди да потъне в тайнственост, Джон Хавиланд беше имал склонност към автобиографични изяви и една от тях беше останала за потомството под формата на изпитно есе за Харвардския медицински колеж. То беше наречено от факултетния отговорник „образец на отлично владеене на английския език и излагане на сериозни мотиви за желанието му да стане психиатър“.

От ясните спомени на отговорника за Хавиланд и неговото есе Лойд научи, че гуруто психиатър е роден в Скарсдейл, щата Ню Йорк, през 1945 година, че когато бил на дванадесет години, баща му изчезнал и не се появил повече никога, като оставил на малкия Джон и майка му добра издръжка. След неколкоседмични размишления върху изчезването на баща си Джон претърпял злополука и си ударил главата, след което останал с частични спомени и фантазии за мъжа, който господствал над него, една мозайка от истини и илюзии, които майката алкохоличка не могла да осветли по никакъв начин. Непрестанни спомени — символи на доброто и злото — свидни разходки на виенското колело в Бронкс и настойчиви разпити на полицейски детективи — разкъсвали Джон и го изпълвали с желанието да разбере самия себе си, като помага на другите да вникнат в душите си. През 1957 г., на дванайсетгодишна възраст, Джон Хавиланд решил да стане най-великия психиатър на всички времена.

Лойд остави отговорника да продължи разказа си и научи, че докато бил в Харвард, Хавиланд изучавал символната сънна терапия и написал доклади за техниките на психологическата манипулация и промиването на мозъци, които спечелили награди; че по време на работата си в болницата „Касълфорд“ той консултирал осъждани престъпници с невероятни резултати — само една малка част от тях извършвали нови престъпления. Като завърши с думите „а останалата част от кариерата на д-р Хавиланд е в Лос Анджелис; успех с книгата ви“, отговорникът изчака отговор.

Лойд промърмори:

— Благодаря ви — и затвори телефона.

Обажданията му в болниците „Касълфорд“ и „Св. Винсент“ се оказаха безполезни — оттам не искаха да дадат информация нито за Хавиланд, нито за това дали Томас Гоф е бил техен пациент. Единствената останала възможност, която можеше да бъде проверена по телефона, беше „споменът — символ на злото“ на едно дванайсетгодишно момче.

Лойд се обади на полицейското управление в Скарсдейл и разговаря с цяла серия от полицаи и машинописки, докато научи, че данните отпреди 1961 г. са били унищожени при пожар. Беше готов да се откаже, когато на телефона се обади един пенсиониран полицай, случайно минаващ оттам.

Човекът каза на Лойд, че някъде през петдесетте един ужасно богат жител на Скарсдейл на име Хавиланд е бил главният заподозрян в убийството на пазач от затвора „Синг Синг“ на име Дуейн Макевой, който от своя страна бил заподозрян в сексуални убийства на няколко млади жени от областта Уестчестър. Освен това Хавиланд бил заподозрян и в подпалването на цял квартал изоставени къщи в беден район на Осининг, включително и на една полуразрушена сграда, която тогавашният полицейски началник наричал „фабрика за мъчения“. Хавиланд изчезнал по времето, когато наръганото с нож тяло на Макевой било намерено в река Хъдсън. Доколкото знаел полицаят, никога не е даван под съд и не се е появявал отново в района.

Като затвори телефона, Лойд усети как звънчетата се превръщат в строен хор. Джон Хавиланд си го беше избрал за противник, защото, както беше споменал между другото още при първата им среща, много приличал на баща му. Обхваналата го мания за бащината сила го беше накарала да се сдобие със слабоволеви ратаи — между тях Гоф и Олдфийлд, които моделираше в разпространители на собствения му чумен вирус и превръщаше в мисионери на ужаса. Томас Гоф вероятно се беше натъкнал на Доктора в болницата „Касълфорд“ малко след освобождаването си под гаранция от Атика. „Лечението“ на Хавиланд го беше отклонило от пътя на престъплението, който беше управлявал живота му до този момент, тъй като след престоя си в Атика към него не бяха предявявани никакви обвинения. Изглежда, той е бил човекът, който е привличал „обожателите на гуруто“ — това показваха неговите обиколки по баровете и свидетелските показания на Морис Епстийн и Хюбърт Дъглас.

Стройният хор в главата на Лойд се раздвои и една част от него премина в областта на чистото предположение, което, макар и невероятно, изглеждаше достоверно: Томас Гоф беше мъртъв, убит от Хавиланд след провала си в магазина за алкохол. Хавиланд беше украсил интериора на апартамента му, като беше оставил албума „Доктор Джон Лунатика“ като примамка. Мъжът, когото хазяинът на Гоф беше видял следобеда преди полицейската атака, е бил Олдфийлд — в ролята на Гоф. Хавиланд беше убил и Хауард Кристи.

Глупак. Идиот. Кретен. Желанието за мъст бушуваше в главата на Лойд. Стана и тръгна по коридора към кабинета на Тад Брейвъртън, после спря пред вратата с табелка „Главен инспектор“, която по-скоро го спираше, отколкото примамваше. Всички доказателства, които имаше, бяха косвени, основаваха се на предположения и теории. Не разполагаше с доказателства, които да дадат основание за арестуването на д-р Джон Хавиланд.

Лойд превключи физическите и умствените си скорости, качи се на петия етаж при килиите и видя Марти Берген, сам в първата килия, да зяпа през мрежата.

— Здрасти, Марти.

— Здрасти, Хопкинс. Дошъл си да злорадстваш?

— Не, само да ти благодаря за показанията. Много ми помогнаха.

— Страхотно. Сигурен съм, че ще свършиш страхотна работа и ще прибавиш още една страница към легендата за теб.

Лойд се втренчи в Берген. Клетките на мрежата хвърляха сянка върху лицето му.

— Имаш ли някаква представа колко сложна е тази история?

— Да. Току-що чух по-голямата част. Жалко, че не мога да пиша за това.

— Кой ти каза?

— Един информатор. Нямаше да бъда добър репортер, ако нямах информатори. Има ли някакви следи от гуруто?

Лойд кимна.

— Да. Мисля, че сме към края. Защо не ми разказа, каквото знаеше, когато говорихме по-рано?

Берген се разсмя.

— Защото не ми харесва стилът ти. Направих каквото трябваше, като дойдох тук, Хопкинс, така че съм чист. Не ме карай да ти целувам задника.

Лойд сграбчи мрежата на няколко инча от лицето на Берген.

— Тогава целуни това, кретен такъв: ако ми беше разказал всичко това по-рано, Хауард Кристи щеше да бъде жив. Прибави и него към списъка на вината си.

Берген потръпна. Лойд тръгна, а думите му увиснаха във въздуха като отровни стрели.

 

 

Докато караше на запад към Холивуд, Лойд си задаваше останалите въпроси, на които не беше намерил отговор и стигаше до заключения, които се вписваха изцяло в хипотезата му. Знаеше ли Джон Хавиланд, че Джънгъл Джак Хързог е мъртъв? Не. Най-вероятно предполагаше, че срамът от неговата „граница“ няма да му позволи да издаде пред света по принцип и пред полицията в частност човека, който „го е превел през нея“. Заличените следи в апартамента на Хързог? Вероятно Хавиланд; вероятно в деня след убийствата в магазина за алкохол, когато е разбрал, че Гоф е излязъл невъзвратимо от играта. Гоф е бил привлякъл Хързог, така че беше много вероятно да е посещавал апартамента на Джънгъл Джак и да е оставил отпечатъци. Хавиланд би унищожил тази потенциална връзка със себе си. И все пак Докторът се е оставил да бъде уязвим по отношение на Хързог.

Лойд се насили да изкаже думата на глас. Хомосексуалист. Личеше от обожанието на Хързог към героите; от ужасяващата нужда, която изпитваше да застава лице в лице с опасността като полицай; от липсата на сексуален интерес към приятелката си непосредствено преди смъртта. Берген не искаше да говори за предсмъртното писмо, защото всичко това се съдържаше в него ясно и точно и указваше към трагичната грешка на Хавиланд: той искаше Джак Хързог да ходи по света като живо доказателство за силата на един човек да изкара от равновесие един мъжествен полицай.

Омразата така сграбчи Лойд отвътре, че имаше чувството, че мозъкът му иска да изскочи от черепа. Кракът му натисна педала на газта докрай, а Хайланд Авеню се замъгли пред очите му. След това си спомни един ред от писанията на Берген, който го накара да натисне спирачката и да намали. „Възкресете мъртвите на този ден“. Усмихна се. Джънгъл Джак Хързог щеше да се върне от „отвъд границата“ и да окошари човека, който го беше изпратил на смърт.

Лойд мина покрай Холивуд Боул, зави по „Уиндъмиър Драйв“ и изпсува, когато видя, че белият мерцедес на Олдфийлд не беше пред къщата, а из градинките наоколо имаше много хора и това щеше да му попречи да хвърли едно око вътре. Паркира, заобиколи и погледна през предния прозорец, но той все още беше с плътно дръпнати завеси. Изпсува отново и хвърли един бърз поглед на градинката, когато видя едно бяло петно върху зелената площ.

Отиде до него. Петното беше парче от лейкопласт и от вътрешната му страна имаше нещо цветно, което приличаше на съсирена кръв. Звънчето отново звънна леко, последвано от въпросителен знак. Лойд вдигна парчето и пое на юг, за да си купи материали за кошарата.

Паркира пред един магазин за оръжие на Ла Бриа, взе от жабката магнума на Хауард Кристи и провери дръжката. Беше прекалено гладка, за да задържи отпечатъци. Изпсува, взе пистолета, занесе го в магазина и след като показа полицейската си значка на собственика, му каза, че иска голям ръчен пистолет със сменяеми дръжки, които да стават и на магнума. Собственикът извади една отвертка и постави на тезгяха няколко пистолета. Десет минути по-късно Лойд беше по-беден с 305 долара и притежаваше магнум калибър 44 с големи дръжки от черешово дърво. Собственикът се беше отказал от тридневния изчаквателен срок за проверка на купувача, тъй като Лойд беше полицай. Така въоръжен, Лойд си пожела успех и отиде до един телефонен автомат с надеждата, че късметът му не го е напуснал.

Така беше. Секретарката на отдела имаше спешно съобщение за него — обадете се на Катрин Даниъл — телефонна компания Бел, 623–1102, вътрешен 129. Лойд набра номера и няколко секунди по-късно слушаше дрезгав глас на жена, която му обясняваше как уважението й към покойния й баща, също полицай, я беше накарало да направи всичко възможно, за да получи необходимата му информация.

— … така че отидох в компютърната зала и проверих данните, които имаме за двата интересуващи ви номера. Нито от единия, нито от другия телефон са били провеждани разговори през последните два дни. Това ме ядоса и реших да науча нещо повече за този тип Хавиланд. Проверих компютърните файлове на телефонните му сметки за година и половина назад. И двата телефона са плащани с чек, с изключение на миналия декември, когато един човек на име Уилям Наглър е платил и двете сметки. После проверих кой е този Наглър. Той е плащал собствената си сметка всеки месец плюс една сметка на телефон в Малибу. Живее в Лоръл Кениън, тъй като този адрес е посочен на чековете му, а и първите цифри на телефонния номер са на този район. Но…

Лойд я прекъсна:

— Оттук нататък по-бавно, започвам да записвам.

Катрин Даниъл пое дъх и каза:

— Добре. Казах, че този Наглър плащал сметките на един номер в Малибу — 452–6151. Адресът не е посочен — след като Наглър плаща сметките на телефона, компанията не се интересува от адреса, дори и да е в Тамбукту. Така или иначе, прегледах обажданията от този телефон за последната година и видях, че повечето от тях са до същите телефонни автомати, които вече получихте. Проверих и вчерашните, и днешните, които се оказаха от същия район. Искате ли да ви ги дам?

— Да — каза Лойд. — Бавно. Имате ли имената и адресите?

— Мислите ли, че бих свършила работата наполовина, полицай?

Пресиленият смях на Лойд прозвуча истерично дори в собствените му уши.

— Не. Давайте.

— Добре. 623–8911, Хелън Хайлбрунър, Бънкър Хил Тауърс, апартамент 843; 317–4040, Робърт Райе, 10677 Виа Есперанца, Палос Вердес Естатес; 502–2211, Монти Мортън, 112 Ла Грандж Плейс, Шърман Оукс; 481–1202, Джейн О’Мара, 9909 Левек Съркъл, Сан Марино; 275–7815, Линда Уилхайт, 9819 Уилшър, западен Л. А.; 470–8953, Лойд Хопкинс, 3290 Келтън, Л. А. Ей, тоя последният има ли нещо общо с вас?

Лойд се изсмя много убедително.

— Не. Хопкинс е много често срещано име. Имате ли телефонния номер и адреса на Наглър?

— Разбира се. 4980 Удбридж Холоу, Лоръл Кениън. 463–0670. Това ли е всичко?

— Да. Сбогом, скъпа Катрин!

Чу се дрезгав смях.

Припотен и с омекнали от напрежение крака, Лойд се обади до кабинета на Дъч, но го свързаха с един дежурен полицай, който каза, че капитан Пелц няма да бъде там следобед, но ще се обажда на всеки час, за да получава съобщения. Лойд много бавно обясни какво иска: Дъч трябваше да изпрати доверени ченгета на следните адреси, които, под предлог за рутинна проверка, да разпитат живеещите там, като използват ключовите думи „отвъд границата“ и „зад зелената врата“. Изчете всички адреси, с изключение на този на Уилям Наглър, и накара полицая да повтори съобщението.

Доволен от свършената работа, Лойд каза, че и той ще се обажда на всеки час, за да влезе във връзка с Дъч, после затвори.

Следваше рискованата част от плана. Следваше съзнателното решение да застраши живота на една невинна жена, за да обвини един убиец — действие, което противостоеше на неговото собствено желание да отрече всичко, което се беше случило с Теди Верпланк. Докато караше към апартамента на Линда, Лойд се молеше тя да каже или да направи нещо, което да потвърди или отхвърли неговото решение, което би спестило и на двамата съдебни обвинения в страхливост или невнимание.

Линда отвори вратата с питие в едната ръка. Лойд огледа позата й и светлината в очите й и видя как възмущението й се превръща в ярост — една проститутка, която чукат прекалено често. Когато се опита да я прегърне, тя се отдръпна.

— Не. Първо ми кажи. И не ме докосвай, защото ще унищожиш чувствата ми към теб.

Лойд влезе в дневната и седна на дивана, стреснат от откровеността на Линда, която означаваше, че всички системи работят на пълен ход. Извади магнума и го постави на масата. Линда седна на един стол и погледна пистолета, без да трепне.

— Кажи ми, Хопкинс.

Лойд се опита да следи всеки нюанс в реакциите на Линда и разказа цялата история по случая Хавиланд, завършвайки с теорията си как Докторът е използвал и двамата, като се е надявал поне единият от тях да бъде привлечен от другия. Лицето на Линда беше останало безизразно през цялото време и едва когато свърши, Лойд можа да види възхищението в очите й.

— Господи — каза тя. — Имаме работа с Моби Дик на психопатите. Наистина ли мислиш, че си пада по мен, или това е само част от плана?

— Хубав въпрос — каза Лойд. — Мисля, че първоначално това е било част от плана, защото е искал да се представи пред мен като женкар. След това обаче наистина е започнал да те ревнува от мен, дори само затова, че ми е бил отредил ролята на противник. Връзва се, нали? Ти познаваш това копеле по-добре от мен.

Линда се замисли и каза:

— Да. Първото ми впечатление от Хавиланд беше, че е асексуален по природа. Какъв е следващият ти ход, Хопкинс? И какво прави този пистолет на масичката ми?

Лойд потръпна. Линда отговаряше на гризящите го съмнения с точни въпроси и отговори. В този момент го прониза една мисъл, която облекчи стягането в гръдния му кош. Щеше да започне опасният за живота й гамбит само ако тя поиска това доброволно.

— Нямам доказателства. Не мога да арестувам Хавиланд без основания. Той ти се е обадил днес, нали?

— Да. Откъде знаеш?

— Тази разпечатка от телефонната компания, за която ти казах. Какво искаше?

— Обадих се да му кажа, че прекъсвам терапията. Чул съобщението ми на телефонния секретар. Помоли ме да отида за още един сеанс. Съгласих се.

— Кога?

— Довечера в седем.

Лойд си погледна часовника. 6,05.

— Още един въпрос, преди да ти обясня за пистолета. Онази вечер ми разказа за смъртта на родителите си и каза, че понякога те спохождат много мрачни мисли. Знае ли Хавиланд нещо по този въпрос? Говорил ли ти е за смъртта на родителите ти по време на сеансите?

— Да — каза Линда. — Луд е на тая тема плюс някои фантазии, които имам. Защо?

Лойд преглътна пристъпа на страх, който го беше обзел.

— Трябват ми отпечатъците от пръстите на Хавиланд на дръжката на този пистолет. Ако ги получа, ще разменя дръжките с тези на пистолета на Хауард Кристи и ще мога да арестувам Хавиланд с обвинение в убийство по особено жесток начин, докато събера други доказателства. Искам да вземеш този пистолет на сеанса довечера. Дръж го в чантичката си и не пипай дръжката. Кажи на Хавиланд, че фантазиите ти стават все по-бурни и че си си купила пистолет. Подай му го нервно, като го държиш за дулото. Ако съм го опознал достатъчно добре, той ще го хване за дръжката, за да ти покаже как се държи, и после ще ти го върне. Хвани го нервно за дулото и го постави обратно в чантичката си. След сеанса си иди вкъщи и чакай да ти се обадя. Хавиланд няма представа, че съм по следите му, така че за теб не съществува никаква опасност.

Усмивката на Линда му напомни за Пени и за красотата, която излъчваше, щом се бунтуваше.

— Ти не вярваш в това, Хопкинс. Трепериш. Ще го направя при едно условие. Искам пистолетът да е зареден. Ако Хавиланд се усети, искам да мога да се защитавам.

Напълно доброволното заявление на Линда даде на Лойд зелена светлина. Той извади шест патрона 44-ти калибър от джоба на сакото си и ги постави на масичката. За момент настъпи пълна тишина и той имаше чувството, че се носи из въздуха. Линда сложи ръка на неговата.

— Мисля, че отдавна съм чакала този момент — каза тя.