Реймънд Чандлър
Големият сън (30)

XXXII

Прислужницата е добродушните очи и конската физиономия ме отведе в продълговатата всекидневна на горния етаж, мебелирана в сиво и бяло с драпираните завеси с цвят на слонова кост, които се спускаха пищно към пода, и с белия килим, простиращ се от стена до стена. Будоар на филмова звезда — чаровно кътче за прелъстяване, изкуствено като дървена протеза на крак. В момента там нямаше никого. Вратата се затвори след мен с неестествената лекота на болнична врата. До шезлонга имаше масичка на колелца със закуска. Сребърните прибори върху нея блестяха. В чашата за кафе имаше пепел от цигара. Аз седнах и зачаках.

Стори ми се, че мина много време, докато вратата се отвори отново и Вивиан влезе. Тя носеше бял домашен костюм с кремав оттенък, гарниран с бели кожи, а плавната линия на кройката му напомняше море през лятото, което се пени по плажа на някое малко екзотично островче.

Тя мина покрай мен с дълги и гъвкави крачки и седна на ръба на шезлонга. В ъгълчето на устата й имаше цигара. Маникюрът й днес бе медночервен и лакът бе положен върху целите нокти.

— Значи ти се оказа един звяр и нищо повече — каза тя спокойно, като ме гледаше. — Съвършен, закоравял звяр. Снощи си убил човек. Няма значение откъде съм научила. Научих го. И на всичкото отгоре идваш тук и изплашваш сестричката ми до припадък.

Не обелих и дума. Тя започна да нервничи.

Отиде до един стол и положи глава на бяла възглавничка, поставена на облегалката до стената. Издуха бледосив дим нагоре и започна да го наблюдава как плува към тавана и се разпада на тънки струйки, които се виждаха за малко, после се стопяваха във въздуха и изчезваха. Сетне тя отклони погледа си от тавана, сведе го надолу много бавно и ме изгледа студено и сурово.

— Не те разбирам — каза тя. — Страшно съм доволна, че един от нас успя да се овладее онази нощ. Достатъчно лошо е и това, че в миналото съм била свързана с контрабандист на спиртни напитки. Защо не кажеш нещо, за бога?

— Как е тя?

— О, предполагам, че е добре. Заспала е дълбоко. Тя винаги заспива. Какво си и сторил?

— Абсолютно нищо. След като видях баща ти, аз излязох от къщата и я намерих отпред. Беше хвърляла стрелнчки срещу мишена, закачена на едно дърво. Слязох долу да поговоря с нея, защото имах да й връщам нещо. Един малък револвер, който някога й е бил подарен от Оуен Тейлър. Тя го беше занесла в апартамента на Броуди онази вечер — вечерта, когато той бе убит. Там бях принуден да й го отнема. Не съм го споменавал, ето защо може би не знаеш.

Черните очи на Стърнудовия род се разшириха и станаха безизразни. Сега бе неин ред да не обели дума.

— Тя много се зарадва, че й връщам револвера, пожела да я науча да стреля и поиска да ми покаже старите петролни кладенци, от които вашето семейство е спечелило част от парите си. И така, ние слязохме там долу. Мястото е доста зловещо, осеяно с ръждясали тенекии и прогнили дъски, има запустели петролни кладенци и тревясали ями, пълни с мръсна вода. Може би това я е разстроило. Предполагам, че и ти самата си ходила там. Доста мрачно място.

— Да, такова е.

Гласът й сега бе станал тихичък и тя едва дишаше.

— Да, ние слязохме там и аз закрепих една консервена кутия в средата на дървено колело, за да се цели в нея. Имаше гърчове. Заприлича ми на епилептичен припадък.

— Да.

Същият слаб гласец.

— Отвреме-навреме има такива припадъци. Затова ли искаше да ме видиш?

— Предполагам, че все още няма да искаш да ми кажеш какво знае за теб Еди Марс.

— Нищо. Започнах малко да се изморявам от тоя въпрос — каза тя студено.

— Познаваш ли човек на име Канино?

Тя сбърчи красивите си черни вежди и се замисли.

— Слабо. Но, изглежда, съм запомнила това име.

— Дясната ръка на Еди Марс. Казват, че е опасно момче. Предполагам, че е бил такъв. Ако една дама не ми беше помогнала малко, сега щях да бъда там, където се намира той — в моргата.

— Дамите, изглежда…

Тя млъкна внезапно и пребледня.

— Не мога да се шегувам с такива неща — каза тя просто.

— Аз не се шегувам и ако ти си мислиш, че говоря със заобикалки, просто ти се струва така. Всички факти съвпадат, Гайгър и неговите симпатични изнудвачески номерца, Броуди със снимките си, Еди Марс и рулетката, Канино и момичето, с което Ръсти Риган не е бягал никъде. Всичко съвпада.

— Страхувам се, че дори не знам за какво говориш.

— Да предположим, че знаеш. Тогава историята щеше да изглежда така. Гайгър е хванал сестра ти на въдицата, което не е много трудно, и е измъкнал от нея няколко полици, с които любезно се е опитал да изнуди баща ти. Еди Марс е бил зад гърба на Гайгър, когото е покровителствувал и използувал като маша. Вместо да плати, баща ти повика мен, което показва, че не се е страхувал от нищо. Еди Марс е искал да разбере това. Той те е държал с нещо и е искал да узнае дали ще може да хване и генерала с него. Ако беше успял, щеше да измъкне набързо един куп пари. Ако ли не, трябвало е да чака, докато ти си получиш дела от семейното богатство, а междувременно да се задоволява с ония излишни пари, които би могъл да измъкне от теб на рулетката. Гайгър е бил убит от Оуен Тейлър — той е бил влюбен в твоята глупава сестричка и игрите, които Гайгър си е играел с нея, не са му харесвали. За Еди това нищо не е означавало. Той е играел много по-тънка игра, за която нито Гайгър е подозирал нещо, нито Броуди, нито пък някой друг освен тебе. Еди и един закоравял гангстер, наречен Канино. Твоят съпруг изчезнал и Еди, знаейки, че на всички им е известно за лошите му отношения с Риган, скрил жена си в Реалито и й назначил Канино за пазач, та другите да си мислят, че тя е избягала с Риган. Той дори закарал колата на Риган в гаража на къщата, в която преди това е живяла Мона Марс. Но това звучи малко глупаво, ако се сметне просто за опит да се отклони подозрението от Еди за това, че е убил твоя съпруг или е накарал да го убият. В действителност не е чак толкова глупаво. Той е имал и друга подбуда. Той е заложил, за да спечели един милион или нещо подобно. Знаел е къде е отишъл Риган и защо, но е искал полицията да открие това. Искал е полицията да достигне до някакво задоволително обяснение, за да не се бърка повече. Отегчавам ли те?

— Изморяваш ме — каза тя с мъртъв, безжизнен глас. — Господи, колко ме изморяваш!

— Съжалявам. Не дърдоря глупости, за да се правя на умен. Тази сутрин баща ти ми предложи хиляда долара, за да намеря Риган. За мен това са много пари, но аз не мога да го сторя.

Устата й внезапно се отвори. Дишането й стана напрегнато и хрипкаво.

— Дай ми една цигара — каза тя дрезгаво. — Защо да не можеш?

Една вена на шията й бе започнала да пулсира.

Дадох й цигара, запалих една клечка и я поднесох към нея. Тя пое дълбоко дима, изпусна го в безформен облак, после сякаш забрави, че държи цигара между пръстите си. Повече не дръпна от нея.

— Ами защото и Бюрото за издирване на изчезнали лица не може да го открие — казах аз. — Не е толкова лесно. Не е много вероятно аз да направя нещо, което те не могат да направят.

— О, за това ли?

В гласа й се прокрадна нотка на облекчение.

— Това е една от причините. Хората от Бюрото за изчезнали мислят, че той просто нарочно е изчезнал, сложил е кръст, както се казва. Те не смятат, че Еди Марс го е ликвидирал.

— Кой казва, че някой го е ликвидирал?

— Ще стигнем и до това — рекох аз.

За миг лицето й сякаш се разпадна, просто се превърна в множество безформени линии, които тя не бе в състояние да овладее. Формата на устата й можеше да се изтълкува като прелюдия към писък. Но само за миг. Кръвта на Стърнудови трябваше да я бива и за нещо повече от черните й очи и безразсъдството й.

Аз станах, взех димящата цигара измежду пръстите й и я угасих в един пепелник. След това извадих от джоба си малкия револвер на Кармен и го поставих внимателно, с пресилена грижливост на нейното облечено в бяла коприна коляно. Закрепих го там и отстъпих назад, наклонил глава на една страна като аранжьор на витрина, който преценява ефекта на някоя нова гънка на шалчето около врата на манекен.

Седнах отново. Тя не помръдваше. Очите и се свеждаха надолу милиметър по милиметър, докато най-после погледът й срещна револвера.

— Безопасен е — казах аз. — И петте гнезда в пълнителя са празни. Тя изстреля всичките патрони. Изстреля ги всичките срещу мен.

Вената на шията й започна бясно да пулсира. Опита се да каже нещо, но от устата й не излезе звук. Тя преглътна.

— От разстояние пет-шест стъпки — казах аз. — Хитро момиченце, нали? Лошото е само, че бях заредил револвера с халосни патрони.

Ухилих се нахално.

— Добих представа за това какво би направила тя, ако й падне удобен случай.

Вивиан успя да намери гласа си, който прозвуча някъде отдалече.

— Ти си ужасен човек — каза тя. — Ужасен.

— Да. Ти си голямата й сестра. Какво мислиш да правиш?

— Не можеш Да докажеш нито дума от това.

— Какво не мога да докажа?

— Че тя е стреляла срещу тебе. Каза, че си бил сам с нея там долу, при кладенците. Не можеш да докажеш нито дума от това, което казваш.

— А, това ли било — казах аз. — И през ум не ми е минавало да опитвам. Мислех си за един друг случай там, когато в малкия револвер е имало куршуми.

Очите й се превърнаха във вирове, изпълнени с мрак, по-празни и от самия мрак.

— Мислех си за оня ден, когато е изчезнал Риган — казах аз. — Късно един следобед. Когато той я е завел долу при запустелите петролни кладенци, за да я научи да стреля и е сложил някаква консервна кутия някъде, казал й е да стреля по нея и е стоял наблизо, докато тя е стреляла. Но тя не е стреляла в консервената кутия. Обърнала е револвера и е стреляла в него, както се опита да застреля и мене днес, и то по същата причина.

Тя мръдна малко, револверът се плъзна от коляното й и падна на пода. Това беше един от най-силните звуци, които някога съм чувал. Очите й бяха приковани в лицето ми. Гласът й се превърна в напрегнат, агонизиращ шепот.

— Кармен… Велики боже, Кармен! … Защо?

— Наистина ли искаш да ти кажа защо тя стреля в мен?

— Да.

Очите и още бяха ужасени.

— Страхувам се, че… че искам.

— По-миналата нощ, когато се прибрах в къщи, аз я заварих в апартамента си. Беше подлъгала домоуправителя да я пусне вътре, за да ме чака. Беше в леглото ми — гола. Аз я изхвърлих навън. Предполагам, че и Риган е постъпил някой път така с нея. Но с Кармен човек не може да се отнася така.

Тя разтегна устните си и направи вял опит да ги оближе. За един кратък миг заприлича на уплашено дете. Скулите и се изостриха, ръката й се вдигна бавно и сковано и се вкопчи в бялата кожа на яката. Тя теглеше кожата силно към гърлото й. След това просто седна с втренчен поглед.

— Пари — изграчи тя. — Сигурно искаш пари.

— Колко? — опитах се да го кажа, без да се усмихна подигравателно.

— Петнайсет хиляди долара?

Аз кимнах.

— Горе-долу ще стигне. Това трябва да е установената цена. И той е имал същата сума в джобовете си, когато тя го е застреляла. И мистър Канино трябва да е получил толкова, за да ви отърве от трупа, когато ти си отишла при Еди Марс за помощ. Но това е дребна сумичка в сравнение с онази, която Еди се надява да измъкне днес-утре, нали?

— Кучи син! — каза тя.

— Аха. Много хитро момче съм си аз. Нямам абсолютно никакви чувства, нито скрупули. Лакомя се само за пари. Толкова съм алчен за пари, че за двайсет и пет долара на ден плюс допълнителните разноски, главно за уиски и бензин, аз сам си блъскам главата и мисля, доколкото мога; рискувам цялото си бъдеще, рискувам да си навлека омразата на ченгетата и на Еди Марс и неговите юнаци, крия се от куршуми и казвам: „Много ви благодаря, ако имате още неприятности, надявам се, че ще си спомните за мен, просто ще ви оставя визитната си картичка за всеки случай.“ Всичко това го върша за двайсет и пет долара на ден… и може би отчасти го върша, за да запазя малкото гордост, останала на един немощен и болен старец, която се крепи на мисълта, че неговата кръв не е отрова и макар и двете му момиченца да са мъничко палави, каквито са днес много други добри момичета, все пак не са извратени, нито са убийци. И затова съм кучи син. Добре. Пет пари не давам. Така са ме наричали всякакви хора, включително и малката ти сестричка. Тя ме нарече и с по-лоша дума, защото не исках да легна с нея. Имам петстотин долара от баща ти, за които не съм молил, но той може да си позволи да ми ги даде. Ще получа още хиляда долара, като намеря Ръсти Риган, ако можех да го намеря. Сега ти ми предлагаш петнайсет бона. Ставам важна клечка. С петнайсет бона бих могъл да си купя собствен дом, нова кола и четири комплекта горно и долно облекло. Дори бих могъл да си дам почивка, без да се притеснявам, че може да изпусна някой клиент. Това е чудесно. За какво ми предлагаш тези пари? Ще мога ли да продължавам да си бъда кучи син, или пък ще трябва да стана джентълмен като оня пияница, дето беше припаднал в колата си по-миналата нощ?

Тя беше безмълвна като каменна женска статуя.

— Добре — продължих аз мрачно. — Ще я отведеш ли? Някъде далече оттук, където могат да се справят с такива, където ще крият от нея пистолетите и ножовете, и екзотичните напитки? Дявол да го вземе, може дори да се излекува, да знаеш. И това се е случвало.

Тя стана и отиде бавно до прозорците. Драпираните завеси се стелеха в нозете й на тежки гънки с цвят на слонова кост. Застана сред гънките и погледна навън към спокойните притъмнели хълмове. Стоеше неподвижно и почти се сливаше със завесите. Ръцете й бяха отпуснати надолу. Напълно неподвижни ръце. Обърна се, тръгна обратно към стаята и мина край мен, без да ме забележи. Когато бе зад гърба ми, тя изхълца и започна да говори.

— Той е в оная яма — каза тя. — Ужасен разложен труп. Аз го направих. Направих точно това, което ти каза. Отидох при Еди Марс. Тя се върна в къщи и разказа какво е сторила, също като някакво дете. Тя не е нормална. Знаех, че полицията ще изкопчи цялата истина от нея. След известно време дори тя самата можеше да започне да се хвали с това. А ако татко научеше, той щеше веднага да извика полицията и да им разкаже цялата история. И щеше да умре още същата нощ. Това не беше най-страшното — най-страшното е какво щеше да си мисли, преди да умре. Ръсти не беше лошо момче. Но аз не го обичах. Струва ми се, че беше добро момче. Той просто не означаваше нищо за мен, така или иначе, жив или мъртъв. Много по-важно бе татко да не узнае.

— Значи си я оставила да си ходи наоколо свободно — казах аз. — И да се забърква и в други истории.

— Изчаквах, за да спечеля време. Просто ми трябваше време. Направих грешка, разбира се, Мислех си, че дори тя самата може да забрави, за случилото се. Чувала съм, че при такива припадъци те наистина забравят какво им се е случило. Може би и тя е забравила. Знаех, че Еди Марс ще ме обере до петак, но не ми пукаше. Трябваше да намеря помощ и можех да я получа само от някого като него… Понякога аз самата не можех да повярвам, че всичко това се е случило. А друг път изпитвах нужда да се напия бързо — независимо по кое време на деня беше. Страшно, адски бързо.

— Трябва да я отведеш — казах аз. — И го направи страшно, адски бързо.

Тя все още стоеше, обърната с гръб към мене. Каза тихо:

— Ами ти?

— Аз — нищо. Отивам си. Давам ти три дена. Ако дотогава сте заминали — окей. Ако не сте заминали, всичко ще излезе наяве. И не мисли че се шегувам.

Тя се обърна внезапно.

— Не зная какво да ти кажа. Не зная как да започна.

— Да. Махни я оттук и се погрижи да е под непрекъснато наблюдение. Обещаваш ли?

— Обещавам. Еди…

— Забрави Еди. Ще му се обадя, след като си почина малко. Аз ще се погрижа за Еди.

— Той ще се опита да те убие.

— Ами! — казах аз. — Най-способното му момче не успя. Ще опитам и с другите. Норис знае ли?

— Той никога няма да каже.

— Предполагах, че знае.

Бързо се отдалечих от нея, прекосих стаята, излязох, тръгнах надолу по облицованото с плочки стълбище и стигнах до предния салон. Не срещнах никого. Този път шапката ми стоеше сама. Навън окъпаният в слънце парк като че ли бе населен с духове, сякаш малки свирепи очички ме наблюдаваха иззад храстите, сякаш в самия блясък на слънцето имаше нещо тайнствено. Качих се в колата и подкарах надолу по хълма.

Имаше ли някакво значение къде ще те погребат, щом като веднъж вече си умрял? В мръсна яма или в мраморна кула на върха на някой хълм? Ти си мъртъв, унесъл те е големият сън и вече не те притесняват такива дребни неща. Петрол и вода или въздух и вятър — на тебе ти е все едно. Ти просто си се унесъл в големия сън, без да те е грижа за гнусното убийство или за мястото, на което си паднал. А аз, аз бях част от тази гнусотия. Бях много повече съпричастен към нея, отколкото Ръсти Риган. Но нямаше нужда и старецът да бъде част от това. Той можеше да си лежи спокойно на своето покрито с балдахин легло, скръстил безкръвните си ръце върху чаршафа, и да чака. Сърцето му — краткотраен несигурен шепот. Мислите му — сиви като пепел. И не след дълго и той като Ръсти Риган щеше да заспи големия сън.

* * *

По пътя към центъра на града се отбих в един бар и изпих две двойни шотландски уискита. Не ми помогнаха много. Само ме накараха да се замисля за Сребърната Перука, която никога повече не видях.