Реймънд Чандлър
Големият сън (20)

XX

Капитан Грегъри от Бюрото за издирване на изчезнали лица постави картата ми на широкото си писалище, така че ръбовете й да бъдат съвършено успоредни с ръбовете на писалището. Разгледа я внимателно, наклонил глава, изсумтя, завъртя се в своя въртящ се стол и погледна навън към преградените с решетки прозорци на последния етаж на Съдебната палата, която се намираше половин пресечка по-нататък. Той бе широкоплещест мъж с уморени очи, с бавните предпазливи движения на нощен пазач. Гласът му бе лишен от всякаква интонация, равен и безстрастен.

— Частен детектив, а? — каза той, без да ме гледа, като продължаваше да зяпа през прозореца. Тънка струйка дим се издигаше от почернялата му лула, направена от корен на калуна, която висеше, сякаш залепена на горния му кучешки зъб. — С какво мога да ви бъда полезен?

— Работя за генерал Стърнуд. Живее на „Алта Бреа Кресънт“ 3765, Западен Холивуд.

Капитан Грегъри издуха малко дим с ъгълчето на устата си, без да изважда лулата.

— Какво разследвате?

— Не точно това, което вие разследвате, но се интересувам и от него. Помислих си, че бихте могли да ми помогнете.

— Да ви помогна с какво?

— Генерал Стърнуд е богат човек — казах аз. — Той е стар приятел на бащата на областния прокурор. Ако иска да си наеме момче за поръчки, това не петни доброто име на полицията. Той просто е в състояние да си позволи този лукс.

— Откъде сте сигурен, че аз работя за него?

На този въпрос не отговорих. Той се завъртя бавно и тежко на стола си и пльосна големите си крака на незастлания с нищо линолеум, който покриваше пода. В кантората му се усещаше плесенясалата миризма на дългогодишна практика. Той ме гледаше мрачно.

— Не искам да ви губя времето, капитане — казах аз и бутнах стола си назад — около четири инча.

Той не мърдаше. Продължаваше да ме наблюдава с белезникавите си уморени очи.

— Познавате ли областния прокурор?

— Виждал съм го. По едно време работих при него доста добре. Познавам Бърни Олс, неговия главен следовател.

Капитан Грегъри се присегна към един телефон и смотолеви в слушалката.

— Свържете ме с Олс, канцеларията на областния прокурор.

Той седна с ръка върху слушалката. Времето течеше. От лулата му-излизаше дим. Погледът му беше тежък и неподвижен като ръката. Телефонът иззвъня и той се присегна за моята карта с лявата си ръка.

— Олс?. Ал Грегъри от управлението. При мен е един човек на име Филип Марлоу. Според удостоверението, което има, той е частен детектив. Иска сведения от мен… Да? Как изглежда ли?… Добре, благодаря…

Той затвори телефона, извади лулата от устата си и натъпка тютюна с месинговия предпазител на един голям молив. Направи го бавно и тържествено, сякаш бе толкова важно, колкото и всички други неща, които имаше да върши през този ден. Облегна се назад и ме погледа втренчено още известно време.

— Какво искате?

— Да разбера докъде сте стигнали, ако въобще сте стигнали донякъде.

Той обмисли това.

— Риган? — попита най-сетне.

— Естествено.

— Познавате ли го?

— Никога не съм го виждал. Чувал съм, че бил симпатичен ирландец малко под четиридесетте, че някога се е занимавал с незаконна търговия на спиртни напитки, че се е оженил за по-голямата дъщеря на генерал Стърнуд и че не са се разбирали много. Казаха ми, че е изчезнал преди около месец.

— Стърнуд би трябвало да се радва на такъв късмет, вместо да наема разни частни таланти да се лутат из неразбориите му.

— Генералът много го е обичал. Случват се такива неща. Старецът е сакат и самотен. А Риган много често е седял с него и му е правил компания.

— Какво повече от нас можете да направите?

— Абсолютно нищо, що се отнася до намирането на Риган. Но освен това има и един доста съмнителен опит за изнудване. Искам да се уверя, че Риган не е замесен в това. Ако се знае къде е, или къде не е, това може да се окаже много полезно.

— Бих искал да ви помогна, братко, но не го знам къде е. Потъна вдън земя и това си е.

— Трудна работа, като се има предвид какво представлява вашето учреждение, нали, капитане?

— Да, но все пак човек може да изчезне за известно време.

Той натисна един бутон отстрани на писалището си. От една странична врата подаде глава някаква жена на средна възраст.

— Донеси ми папката със случая Терънс Риган, Абба.

Вратата се затвори. Капитан Грегъри и аз се гледахме в последното тягостно мълчание. Вратата се отвори отново и жената сложи на писалището една зелена папка с етикет. Капитан Грегъри й кимна да излезе, сложи чифт очила с тежки рогови рамки на изпъстрения си с жилчици нос и бавно започна да прелиства книжата в папката. Аз въртях една цигара между пръстите си.

— Изчезнал е на 16 септември — каза той. — Единственото забележително нещо на тая дата е, че тогава, частният шофьор е бил в отпуска и никой не е видял кога Риган е извадил колата. Било е късно следобед. Намерихме колата четири дни по-късно в гаража на една уличка с елегантни вили близо до „Сънсет Тауърс“. Един работник от гаража се обадил в службата за откраднати коли и заявил, че не е тяхна. Уличката се нарича „Каза де Оро“. Тук има и още нещо, ще ви го кажа след минута. Не можахме да открием кой е закарал колата в гаража. Изследвахме отпечатъците от пръсти, но такива при нас няма. Колата, намерена в оня гараж, явно няма нищо общо с някое престъпление, макар че имаше причина да подозираме това. Тя има нещо общо с друго, за което ще ви кажа след минута.

— Има нещо общо с това, че жената на Еди Марс е също в списъка на изчезналите — казах аз.

Той изглеждаше объркан.

— Да. Проверихме наемателите на вилите и открихме, че и тя е живяла там. Напуснала горе-долу по времето, когато Риган изчезнал, във всеки случай разликата е само два дни. Някакъв тип, който доста приличал на Риган, бил видян с нея, но самоличността му не е установена със сигурност. Дяволски странни са тия полицейски работи. Да речем, една старица, която е видяла случайно от прозореца си някакъв тип да бяга по улицата, може след шест месеца да го разпознае сред цяла редица заподозрени лица, докато ние показахме на хотелската прислуга ясна фотография и те просто не са сигурни дали са го виждали.

— Това е едно от изискванията, на които трябва да отговаря добрата хотелска прислуга — казах аз.

— Да. Еди Марс и жена му не са живеели заедно, но са били в добри отношения, така казва Еди. Ето някои от възможностите. Първо, Риган е има петнайсет бона, които е носел, скътани в дрехите си, през цялото време. Истински пари, както научавам. Не само голи шансове и някакви си мизерни центове, но може Риган да е бил от ония, дето обичат да носят много пари, за да ги вадят и да си ги гледат, когато наоколо има други хора. А може пък да не е искал и да знае за такива неща. Жена му казва, че никога не е взел и пет цента от стария Стърнуд, ако не се смятат храната и квартирата и един „Пакард 120“, който тя му била подарила. Хайде обяснете ми, нормално ли е това за един бивш контрабандист, на когото сега му се е паднало да си поживее.

— Не мога да го проумея — казах аз.

— И ето ти сега един тип, който изчезва неизвестно къде, има петнайсет бона в джоба си и хората го знаят. Това са пари в края на краищата. Самият аз бих изчезнал, ако имах петнайсет бона, кой ти гледа, че имам две деца в горното училище. И така, първото нещо, което ти идва на ум, е, че някой може да го е ограбил, когато той е бил на градус, но е попрекалил с ограбването, та е трябвало сетне да го закара в пустинята и да го зарови сред кактусите. Но и тази версия не ми харесва особено. Риган е носел патлак и често го е размахвал, и то не само пред някоя сбирщина пияници с потни мутри. Чувам, че командувал цяла бригада по време на ирландските вълнения през 1922 година, или кога бяха там. Такъв като него няма да се остави на някакъв си джебчия. После колата му е била в оня гараж и човекът, дето го обрал, се е сетил, че Риган е имал вземане-даване с жената на Еди Марс, което сигурно е вярно, но не е нещо, дето се знае от всеки безделник от игралните домове.

— Имате ли снимка? — попитах аз.

— Негова да, но не и нейна. Това също е странно. Въобще много странни неща има в тоя случай. Ето.

Той бутна към мен една лъскава снимка, на която съзрях ирландско лице, по-скоро тъжно, отколкото весело, и по-скоро студено, отколкото нагло. Не приличаше на гангстер, но не беше и човек, който би се оставил да го тъпчат. Имаше прави тъмни вежди, под които личеше масивната кост. Чело — по-скоро широко, отколкото високо, гъсти сплъстени кичури тъмна коса, тънък къс нос, широка уста. Брадичка с мъжествени очертания, но твърде малка за такава уста. Лице, което изглеждаше леко напрегнато, лице на човек буден и способен за се защищава. Върнах снимката. Щях да позная това лице, ако някога ми се удадеше случай да го видя.

Капитан Грегъри изчука пепелта от лулата си, напълни я отново и натъпка тютюна с палец. Запали я, издуха дима и отново подхвана разговора.

— Е, сигурно е имало хора, които са знаели, че той е бил влюбен в госпожата на Еди Марс. Наред със самия Еди Марс. Колкото и да е чудно, знаел е и той. Но, изглежда, пет пари не е давал. Когато се случиха тия неща, ние го проверихме доста основно. Не може Еди да го е пречукал от ревност. Явно е, че подозрението би паднало върху него.

— Зависи от това доколко е хитър — казах аз. — Може да е опитал да играе двойна игра.

Капитан Грегъри поклати глава.

— Ако той е достатъчно хитър да се справя със своята търговия, значи е прекалено умен за такова нещо. Виждам какво искате да кажете. Предполагате, че се прави на глупак, защото си мисли, че ние не бихме очаквали да играе глупаво. Щом в играта се замесва и полицията, това вече е грешка. Защото щяхме да тръгнем по петите му и да му объркаме бизнеса. Вие може да мислите, че да се правиш на глупак е много хитро. И аз може да си мисля така. Но на обикновените полицаи не би им дошло и на ум такова нещо. Те биха превърнали живота му в ад. Затова изключвам тая възможност. Ако не съм прав, докажете го и аз ще изям ей тая възглавница, дето е на стола ми. Дотогава оставям Еди извън подозрение. За такива като него ревността не е от значение. Големите гангстери разсъждават практично. Те се научават да вършат само ония неща, от които имат сметка, за личните чувства пет пари не дават. Изключвам тая възможност.

— И какво остава тогава?

— Остават дамата и самият Риган. Никой друг. По онова време тя е била руса, но сигурно вече не е. Не можахме да открием колата й, значи те са заминали с нея. Бяха ни изпреварили значително — с цели четиринайсет дена. Ако не беше тая кола на Риган, едва ли щяхме да започнем да се занимаваме със случая. Разбира се, свикнал съм с такива хора, особено от богатите семейства. И разбира се, всичко, което съм правил, си е оставало тайна.

Той се облегна назад и удари с огромните си длани по страничните облегалки на стола.

— Не виждам какво друго бих могъл да сторя, освен да чакам — каза той. — Разпратили сме агенти, но още е рано да очакваме някакви резултати. Доколкото знам, Риган е имал петнайсет бона. И момичето е имало нещо, сигурно доста голяма сума в скъпоценности. Но някой ден мангизите ще се свършат. Риган ще бъде принуден да осребри чек, да подпише полица, да напише писмо. Те са в чужд град под нови имена, но със същите стари апетити. Все някога ще трябва да влязат отново във финансовата система.

— С какво се е занимавало момичето, преди да се ожени за Еди Марс?

— Шлагерна певица.

— Можахте ли да намерите някои нейни стари професионални снимки?

— Не. Еди трябва да е имал някои, но не омекна. Иска да я оставим на мира. Не мога да го разбера. Сигурно има връзки в града, иначе нямаше да се държи така, — Той изсумтя. — Нещо от всички тия сведения да ви върши работа?

Аз казах:

— Никога няма да откриете нито него, нито нея. Тихият океан е твърде близо.

— Онова, което казах за възглавницата на стола, още важи. Ще го намерим. Но ще мине доста време. Сигурно година-две.

— Генерал Стърнуд може и да не е жив дотогава — казах аз.

— Сторихме всичко, което е по силите ни, братко. Ако той реши да обяви награда и да похарчи малко пари, може и да се доберем до нещо. Служебно няма да ми отпуснат такава сума.

Големите му очи се втренчиха в мен и бодливите му вежди помръднаха.

— Сериозно ли смятате, че Еди ги е ликвидирал и двамата?

Аз се засмях.

— Не, просто се шегувах. Мисля като вас, капитане. Риган е избягал с една жена, която му е била по-скъпа от богатата съпруга, с която не се е разбирал. При това тя още не е наследила богатството си.

— Сигурно сте се срещали с нея?

— Да. Става колкото човек да прекара един бурен уикенд, но като постоянна диета е направо изтощителна.

Той изсумтя, а аз му благодарих за времето, което ми бе отделил, и за сведенията, след това си тръгнах. Когато минавах покрай градския съвет, един сив закрит плимът започна да ме следи. Дадох му възможност да ме настигне в една тиха уличка. Но той отказа предложението, така че се измъкнах и тръгнах да си върша работата.

Не отидох у Стърнудови. Върнах се в моята кантора, седнах на въртящия се стол и започнах да си наваксвам в клатенето на крака. Навън духаше силен вятър, който напираше върху прозорците, саждите от нафтовите печки на съседния хотел нахлуваха през пролуките в стаята и се търкаляха отгоре на писалището като кълбо изсъхнали буренаци из някое запустяло място. Мислех си, че трябва да изляза да обядвам, че животът е доста скучен и вероятно няма да стане по-малко скучен, ако му ударя една чашка по това време на деня, че да удариш една чашка сам-самичък по това време не е много забавно. Тъкмо се бях отдал на такива мисли, когато позвъни Норис. С присъщия си хладно вежлив маниер той ми съобщи, че генерал Стърнуд не се чувствувал много добре и че някои неща от вестниците му били прочетени, та той сметнал, че моето разследване вече е приключено.

— Да, що се отнася до Гайгър — казах аз. — Не съм го застрелял аз в края на краищата.

— Генералът не смята, че вие сте го застреляли, мистър Марлоу.

— Генералът знае ли нещо за снимките, дето притесняваха мисис Риган?

— Не, сър. Положително нищо не знае.

— Известно ли ви е какво ми даде генералът?

— Да, сър. Три полици и една картичка, струва ми се.

— Точно така. Ще му ги върна. Що се отнася до снимките, мисля, че ще е най-добре просто да ги унищожа.

— Много добре, сър. Снощи мисис Риган се опита да се свърже с вас по телефона на няколко пъти…

— Бях излязъл да се напия — казах аз.

— Да. Изключително необходимо, сър, не се съмнявам. Генералът ми нареди да ви изпратя чек за петстотин долара. Това ще бъде ли достатъчно?

— Повече от щедро.

— И мога ли да си позволя да забележа, че засега ще считаме случая за приключен?

— О, разбира се. Приключен и заключен като банково хранилище с взривена ключалка.

— Благодаря ви, сър. Ние всички високо ценим онова, което направихте. Когато генералът се почувствува малко по-добре — може би утре, — той ще иска лично да ви благодари.

— Чудесно — казах аз. — Ще дойда да поизпия още малко от неговото бренди, може би с шампанско.

— Ще се погрижа да бъде добре изстудено — каза старият симпатяга с почти самодоволна нотка в гласа си.

Това беше всичко. Казахме си „довиждане“ и всеки затвори телефона. През прозорците наред със саждите се промъкваше и миризмата на кафе от сладкарницата в съседната сграда, но не можа да ми отвори апетита. Затова извадих служебната си бутилка, отпих и оставих чувството си за собствено достойнство да отиде на кино.

Започнах да изброявам на пръсти. Ръсти Риган беше избягал от един куп пари и от хубавата си съпруга, за да тръгне да скитосва с някаква съмнителна блондинка, която така или иначе бе омъжена за гангстер, наречен Еди Марс. Беше заминал внезапно, без да си вземе сбогом, за което можеше да има цял куп причини. Когато се видяхме за първи път, генералът бе твърде горд или твърде предпазлив, за да ми каже, че с тази работа се е заело Бюрото за издирване на изчезнали лица. Хората от бюрото не си даваха много труд да разследват случая и очевидно смятаха, че не си заслужава кой знае колко да се безпокоят за него. Риган бе направил каквото бе направил, и това си беше негова работа. Бях съгласен с капитан Грегъри, че е твърде невероятно Еди Марс да се е забъркал в двойно убийство само защото някакъв мъж заминал с русата красавица, с която самият той дори не живееше под един покрив. Това можеше да го е поядосало, но бизнесът си е бизнес и в Холивуд човек трябва да стиска здраво зъби, за да не налапа някоя безстопанствена руса красавица. Но за Еди Марс петнайсет бона не бяха много пари. Той не беше дребен мошеник като Броуди.

Гайгър бе мъртъв и Кармен трябваше да си намери някой друг съмнителен тип, с когото да си пие екзотичните коктейли. Предполагах, че тя нямаше да има никакви неприятности. Всичко, което трябваше да стори, бе да застане в ъгъла за пет минути и да изглежда свенлива. Надявах се, че следващият измамник, който щеше да й хвърли въдицата, щеше да я обработи малко по-ловко и да я скубе дълго време, а не да мине с едно завличане.

Мисис Риган познаваше Еди Марс достатъчно добре, за да вземе от него пари назаем. Това бе естествено, след като тя играеше рулетка и умееше да губи големи суми. Всеки собственик на игрален дом би заел пари на свой добър клиент, изпаднал в затруднение. Освен това те бяха заинтересовани и заради Риган. Той бе неин съпруг и беше изчезнал с жената на Еди Марс.

Каръл Лъндгрен, онова момче-убиец с бедния речник, бе изваден от строя за дълго, дълго време, дори да не го сложеха на електрическия стол. Но нямаше да го сторят; той щеше да се признае за виновен, за да си отърве кожата и да спести пари на държавата. Всички правят така, когато нямат средства да си намерят сигурен адвокат. Агнес Лоузел бе арестувана като важен свидетел. Ако Каръл се признаеше за виновен, тя нямаше да им бъде необходима, а ако се признаеше за виновен по углавното дело, нея щяха да я освободят. Те не биха искали да се дава гласност на аферата, свързана с търговията на Гайгър, но не я обвиняваха в нищо друго. Значи оставах аз. Бях скрил едно убийство, не бях докладвал за него в продължение на двадесет и четири часа, но все още бях на свобода, а освен това ме очакваше чек за петстотин долара. Най-умното, което можех да направя, беше да гаврътна още едно и да забравя цялата тази каша.

Щом това явно беше най-умното нещо, аз се обадих по телефона на Еди Марс и му казах, че пристигам довечера в Лас Олиндас, за да поговорим. Ето какъв умник бях.

Пристигнах там около девет часа, когато високо в небето грееше сурова октомврийска луна, която отвреме-навреме се губеше из горните слоеве на мъглата, спуснала се над брега. „Сайпръс Клъб“ се намираше на другия крал на града и представляваше голяма, строена без план къща, която някога е била лятна резиденция на някакъв богаташ на име Де Казенс, а по-късно станала хотел. Сега тя бе голяма, мрачна и занемаререна отвън сграда сред гъста горичка от монтърейски кипариси^[1], от които идваше и името й^[2]. Имаше веранди със спираловидни орнаменти, безразборно построени кулички, големи прозорци със стъклописни украшения по края, а зад къщата се ширеха огромни празни конюшни и въобще наоколо цареше дух на скръбна разруха. До голяма степен Еди Марс бе оставил къщата отвън такава, каквато я бе заварил, вместо да я ремонтира и да я превърне в декор за Метро Голдуин Майер. Оставих колата си ъ една улица с пращящи дъгови лампи, навлязох в градината и тръгнах по мокра пътека, настлана с чакъл, докато стигнах до главния вход. Портиерът, облечен в двуреден гвардейски мундир, отвори вратата и аз влязох в огромно полутъмно и тихо фоайе, в което бяло дъбово стълбище величествено се висше нагоре и се губеше в мрака на втория етаж. Предадох шапката и палтото си и зачаках, вслушвайки се в долитащата иззад тежките двойни врати музика, примесена с приглушени гласове. Струваше ми се, че идват от някакъв друг свят. Сетне стройният блондин с подпухнало лице, същият, който беше с Еди Марс и бияча в къщата на Гайгър, влезе през една врата под стълбището, усмихна ми се мрачно и ме поведе по застлания с килим коридор към канцеларията на своя шеф.

Това бе правоъгълна стая с голям старинен еркерен прозорец и камина от дялан камък, в която лениво горяха хвойнови цепеници. Тя имаше ламперия от орехово дърво, а над нея се виждаше бордюр от избеляла дамаска. Таванът бе висок и далечен. Миришеше на студено море.

Тъмното матово писалище на Еди Марс не подхождаше на стаята, както и всички предмети, произведени след 1900 година. Килимът му сякаш бе хванал загар под лъчите на флоридското слънце. В ъгъла имаше радио, а до един самовар бе поставен чаен сервиз от севърски порцелан върху меден поднос. Започнах да се чудя за кого ли беше приготвено всичко това. Вратата в ъгъла имаше ключалка с шифър.

Еди Марс ми се ухили дружелюбно, стисна ми ръката и кимна към сейфа.

— Лесна плячка щях да бъда тук за всяка сбирщина апаши, ако не беше това нещо — каза той весело. — Местните типове идват всяка сутрин да гледат как го отварям. Така сме се споразумели.

— Намекна, че имаш нещо за мен — казах аз. — Какво е то?

— Какво си се разбързал? Седни да пийнем нещо.

— Нямам бърза работа. Но с теб можем да си приказваме само служебно.

— Ще си пийнеш и ще ти хареса — рече той.

Приготви две чаши и постави моята до един стол, тапициран с червена кожа, а самият той се облегна на писалището и кръстоса крака, мушнал едната си ръка в страничния джоб на своя черен смокинг, откъдето се подаваше само палец с блестящ нокът. Във вечерно облекло той изглеждаше малко по-строг, отколкото в сивите си дрехи от каша, но все още си приличаше на жо-кей. Пихме по чашка.

— Идвал ли си друг път тука? — попита той.

— По време на сухия режим. Комарът не ми доставя чак такова удоволствие.

— Не, когато е с пари — усмихна се той. — Трябва да надзърнеш там довечера. Една твоя приятелка е дошла, залага на рулетка. Добре печели, както чувам Вивиан Риган.

Отпих от чашката си и взех една от неговите цигари с монограм.

— Хареса ми как постъпи вчера — каза той. — Тогава се поядосах, но после разбрах колко си бил прав. Ние двамата трябва да се разбираме. Колко ти дължа?

— За какво?

— Още се пазиш, а? Имам си шпиони в полицейското управление, иначе нямаше да съм тука. Научавам всичко така, както си е, а не както го пишат във вестниците.

Той ми показа големите си бели зъби.

— Какво си получил? — попитах аз.

— Не говориш за пари, нали?

— Разбрах, че става дума за сведения.

— Сведения за какво?

— Къса ти е паметта. За Риган.

— А, за него ли?

Той размаха пръстите си с блестящи нокти под спокойната светлина на бронзовата лампа, която хвърляше светло отражение на тавана.

— Чувам, че вече си получил информация. Струва ми се, че ти дължа известен хонорар. Свикнал съм да плащам, когато се отнасят добре с мен.

— Не съм дошъл да те скубя. На мен ми плащат. Не е много за твоите мащаби, но се оправям. По един клиент наведнъж е добро правило. Ти не си пречукал Риган, нали?

— Не. Нима си мислил, че съм аз?

— Не бих те изключил.

— Шегуваш се — изсмя се той.

Аз също се изсмях.

— Разбира се, че се шегувам. Никога не съм виждал Риган, но му видях снимката. Нямаш подходящи хора за тая работа. И докато не сме сменили темата, не ми пращай разни сополанковци с пищови и заповеди. Може да стана истеричен и да гръмна някого.

Той погледна през чашата си към огъня, постави я на края на писалището и изтри устни с кърпичка от тънък лен.

— Добре ги съчиняваш — каза той. — Далеч ще стигнеш. Риган не те интересува много, нали?

— Не, не ме интересува професионално. Никой не ми е възлагал да се интересувам. Но познавам един, който би искал да знае къде е.

— Тя пет пари не дава за него — каза той.

— Имам пред вид баща й.

Той изтри устни и изгледа кърпичката така, сякаш бе почти сигурен, че ще види кръв по нея. Събра гъстите си сиви вежди и попипа с пръст едната страна на своя загорял от слънцето нос.

— Гайгър се опитваше да изнуди генерала — казах аз. — Генералът не признава това, но на мен ми се струва, че той е доста уплашен да не би и Риган да е замесен.

Еди Марс се изсмя.

— Аха. Гайгър го правеше тоя номер на всички. Той си беше негова идея. От разни хора взимаше полици, които изглеждаха съвсем редовни — всъщност мога да кажа, че бяха напълно редовни, само че той не би се осмелил да осъди някого заради тях. След това им ги представяше с елегантен жест и оставаше с празни ръце. Ако изтеглеше коз, пред него се откриваха страхотни възможности и той се залавяше за работа. Ако не успееше, просто зарязваше всичко.

— Умно момче — казах аз. — Хубаво я заряза тоя път. Заряза я завинаги. Ами ти откъде знаеш всички тези истории?

Той сви рамене нетърпеливо.

— Бог ми е свидетел, че не искам да знам и половината клюки, които ми донасят. Да се бъркаш в чужди работи, това е най-лошото капиталовложение, което човек от моите кръгове може да направи. Ако целта ти е била само да заловиш Гайгър, вече си изпълнил тая задача.

— Изпълних я и ми платиха.

— Съжалявам за това. Бих искал старият Стърнуд да си наеме храбрец като тебе и да му плаща твърда заплата, за да задържа ония момичета в къщи поне веднъж в седмицата.

— Защо?

Той нацупи уста.

— Те са голяма беля. Например чернокосата. Създава ни един куп главоболия. Когато губи започва да играе още по-безразсъдно и накрая аз оставам с шепа хартийки в ръка, които никой не приема, с каквато и отстъпка да му ги продавам. Тя няма собствени пари освен сумата, която получава отвреме-навреме от баща си, а какво пише в неговото завещание е тайна. Но ако спечели, взема ми парите и си ги носи в къщи.

— На следващата нощ пак си ги възвръщаш — казах аз.

— Възвръщам си известна част. Но с течение на времето аз съм оня, който губи.

Той ме изгледа сериозно, сякаш това бе много важно за мен. Чудех се защо ли му трябваше изобщо да ми ги разправя тия. Прозинах се и си довърших питието.

— Ще се разтъпча малко из твоя вертеп да го поразгледам — казах аз.

— Да, добре.

Той посочи към една врата близо до сейфа.

— Тая врата води до една друга зад масите.

— Предпочитам да мина оттам, откъдето влизат баламите.

— Окей. Както обичаш. Ние сме приятели, нали, храбрецо?

— Разбира се.

Станах и си стиснахме ръцете.

— Може би някой ден ще мога да ти направя истинска услуга — каза той. — Този път Грегъри ти свърши цялата работа.

— Значи и него си купил, а?

— Е, не е чак толкова страшно. С него сме приятели.

Погледнах го, след това отидох до вратата, през която бях дошъл. Когато я отворих, аз му хвърлих още един поглед.

— Не си пращал никого със сив закрит плимът да ме следи, нали?

Очите му изведнъж се разшириха. Изглеждаше неприятно изненадан.

— По дяволите, не. За какво ми е притрябвало?

— И аз това се чудех — рекох аз и излязох.

Стори ми се, че изненадата му беше достатъчно неподправена, можеше да му се вярва. Стори ми се, че той дори изглеждаше малко разтревожен. Не бях в състояние да си обясня това.

Бе около десет и половина, когато запасаните с жълти пояси оркестранти на малкия мексикански оркестър се умориха да свирят тихо сладникавата румба, под чиито звуци никой не танцуваше. Оня, който беше на тамтамите, потърка върховете на пръстите си, сякаш го боляха, и с почти същото движение пъхна една цигара в устата си. Останалите четирима се наведоха едновременно, като по даден знак, и измъкнаха изпод столовете си чаши, от които отпиха с блеснали очи, примлясвайки с устни. Текила, говореха лицата им. Но вероятно беше минерална вода. Преструвката им остана също така незабелязана, както и музиката. Никой не ги гледаше.

Някога салонът бе служил за бална зала, а Еди Марс го беше преустроил само дотолкова, доколкото му налагаше бизнесът. Нямаше блясък на никел, нямаше скрито осветление иззад вити корнизи, никакви украшения от разтопено стъкло, нито кожени кресла в крещящи цветове с полирани метални тръби; липсваше целият псевдомодернистичен цирк на типичния холивудски нощен вертеп. Залата се осветяваше от тежки кристални полилеи, а по стените дамаската на рози, малко поизбеляла от времето и потъмняла от прахта, си беше все същата — преди много години е била сложена, за да подхожда на покрития с паркет под, от който бе останала само една тясна и излъскана като стъкло ивица пред малкия мексикански оркестър. Останалата част от пода бе покрита с тежък тъмнорозов килим, който изглеждаше много скъп. Паркетът бе направен от цяла дузина различни видове твърд дървен материал, като се започнеше с тиково дърво, приличащо на махагон, което постепенно преминаваше в твърдия блед див люляк от калифорнийските хълмове — всички бяха подредени изкусно и акуратно в красиви орнаменти, сякаш с помощта на теодолит.

Залата бе все още красива. Сега вместо отмерените старомодни танци тук се играеше рулетка. Близо до отсрещната стена бяха сложени три маси. Нисък бронзов парапет ги свързваше и образуваше ограда около крупиетата. Играеше се и на трите маси, но най-много хора се бяха събрали около средната. Стоях, облегнат на бара, въртейки малка чаша бакарди по махагоновата му повърхност, и наблюдавах чернокосата глава на Вивиан Риган на другия край на залата до същата тази маса.

Барманът се беше облегнал до мен и съзерцаваше тълпата от добре облечени хора около средната маса.

— Здравата ги обира тая вечер — каза той. — Оная високата женска с черната коса.

— Коя е тя?

— Не й знам името. Обаче честичко идва тук.

— Ами, не й знаеш името.

— Аз само работя тук, мистър — каза той, без да проявява враждебност. — Тя е съвсем сама. Оня тип, дето беше с нея, взе, че припадна. Изнесоха го навън в колата му.

— Аз ще я закарам у тях.

— Друг път ще я закараш. Е, хайде, пожелавам ти късмет все пак. Да ти разредя ли бакардито с нещо, или ще си го пиеш така?

— И така, и всякак мога да го пия — казах аз.

— А аз винаги го пия чисто, че да ми действува като лекарство против кашлица — рече той.

Тълпата се раздели, двама мъже във вечерно облекло се измъкнаха от навалицата и аз зърнах тила и голите й рамене. Тя носеше деколтирана рокля от кадифе в убитозелен цвят. Изглеждаше прекалено изискана за случая. Тълпата отново се събра и от нея остана да се вижда само чернокосата й глава. Двамата мъже прекосиха залата, облегнаха се на бара и си поръчаха шотландско уиски със сода. Единият бе зачервен и възбуден. Той попиваше потта от лицето си с носна кърпа, обшита с черно по края. Двойните копринени лампази отстрани на панталоните му бяха широки колкото следи от автомобилни гуми.

— Боже мой, такава игра не бях виждал досега — каза той с треперещ глас. — Да спечели осем пъти подред на червено с две неучастия. Това се казва рулетка, дявол да го вземе, това се казва рулетка.

— Такова нещо може да ти скъса нервите — рече другият. — Тя залага по цял бон на едно въртене. Няма как да загуби.

Те забиха човки в чашите си, изгълтаха ги набързо и се върнаха обратно.

— Много са умни тия нищожни хорица — каза барманът. — Един бон на едно въртене, а? Веднъж в Хавана видях една дърта конска муцуна…

Шумът около средната маса се засили и над него се извиси остър глас с чуждестранен акцент, който каза:

— Бъдете търпелива, мадам. Банката не може да отговори на вашата миза. Мистър Марс ще дойде след минутка.

Оставих бакардито си и забързах безшумно по килима. Малкият оркестър засвири танго доста силно. Никой не танцуваше, нито пък имаше намерение да танцува. Вървях сред хора в смокинги, в официално вечерно облекло, в спортни и в обикновени костюми, докато стигнах до крайната маса вляво. Тук играта бе замряла. Зад масата стояха едно до друго две крупиета с погледи, обърнати настрани. Единият от тях движеше безцелно напред-назад лопатката си върху празната маса. И двамата се бяха втренчили във Вивиан Риган.

Дългите й мигли потрепваха, а лицето й изглеждаше неестествено бледо. Тя беше на средната маса, точно срещу рулетката. Пред нея имаше разбъркана купчина пари и чипове. Не бяха малко пари. Тя говореше на крупието подчертано бавно, гласът й звучеше студено и надменно.

— Каква е тази бедняшка компания, моля ви се. Хайде, размърдайте се и завъртете рулетката, богаташи такива. Искам само още една игра и залагам суха пара, не чипове. Бързо ги прибирате, но когато стане дума за залагане, започвате да се вайкате.

Крупието се усмихна със студена, учтива усмивка, която се бе появявала на лицето му при вида на хиляди грубияни и милиони глупаци. Висок, облечен в черно, безпристрастен, той беше безупречен. Каза сериозно:

— Банката не може да отговори на вашата миза, мадам. Това са повече от шестнайсет хиляди долара.

— Парите са ваши — отговори подигравателно момичето. — Нима не искате да си ги възвърнете?

Някакъв мъж до нея се опита да й каже нещо. Тя се обърна бързо и го сряза, а той потъна обратно в навалицата със зачервено лице. Една врата се отвори в най-отдалечения край на заграденото с бронзов парапет място. Еди Марс влезе със застинала безразлична усмивка, с ръце в джобовете на своя смокинг, а ноктите и на двата му палеца се показваха от джобовете и блестяха. Той, изглежда, обичаше тая поза. Отиде бавно зад крупиетата и спря до средната маса. Заговори спокойно и, провлачено, но не толкова учтиво, колкото крупието.

— Случило ли се е нещо, мисис Риган?

Тя обърна лице към него, като кимна рязко. Забелязах как лицето й се изопна сякаш под въздействието на почти непоносимо вътрешно напрежение. Не му отговори.

Еди Марс каза мрачно:

— Ако няма да играете повече, трябва да ми позволите да изпратя някого да ви придружи до вас.

Момичето пламна. Скулите и се откроиха върху лицето. Сетне тя се изсмя пресилено. Рече горчиво:

— Само още една игра, Еди. Залагам всичко, което имам, на червено. Обичам червеното. Това е цветът на кръвта.

Еди Марс се усмихна едва, сетне кимна и бръкна във вътрешния джоб на смокинга си. Той измъкна голям портфейл с позлатени ъгълчета и го засили небрежно по повърхността на масата към крупието.

— Залагаме цели хилядарки — каза той. — Ако никой не възразява, нека рулетката да се завърти тоя път само за дамата.

Никой не възрази. Вивиан Риган се наведе напред и избута яростно с две ръце всичко, което бе спечелила, върху големия червен ромб на игралното поле.

Крупието се наведе над масата, без да бърза. Той преброи парите и чиповете й и ги подреди, постави всичко с изключение на няколко чипа и няколко банкноти в една прибрана купчинка и избута останалото с лопатката си вън от игралното поле. Отвори портфейла на Еди Марс и извади от него две плоски пачки с банкноти по хиляда долара. Разкъса бандерола, наброи шест банкноти, добави ги към непокътнатите пачки, постави четирите останали банкноти в портфейла и го сложи настрана, така небрежно, сякаш беше кутийка кибрит. Еди Марс не докосна портфейла. Никой не помръдваше, с изключение на крупието. Той завъртя рулетката с лявата си ръка и с небрежно движение на китката запрати топчето от слонова кост да препуска, леко докосвайки отвреме-навреме горния ръб. След това отдръпна ръце и ги скръсти на гърдите си.

Устните на Вивиан започнаха бавно да се разтварят, докато най-сетне зъбите й заблестяха като кинжали на светлината. Топчето лениво се спусна по наклона на рулетката и отскочи, блъскайки се в никелираните ръбове над числата. След дълго време то спря съвсем внезапно с остро тракане. Рулетката намали скорост, понесла и неподвижното топче. Крупието стоя със скръстени ръце, докато рулетката съвсем спря да се върти.

— Червеното печели — обяви той официално и с безразличие.

Малкото топче от слонова кост лежеше на червено, номер 25, третия номер след двойната нула. Вивиан Риган отметна глава назад и се изсмя тържествуващо.

Крупието вдигна лопатката си и бавно избута купчината банкноти от по хиляда долара през масата, добави ги към мизата и бавно премести всичко това извън игралното поле.

Еди Марс се усмихна, прибра портфейла обратно в джоба си, врътна се стремително и напусна залата.

Една дузина хора изпуснаха едновременно въздишки и се юрнаха към бара. Аз хукнах с тях и стигнах до отсрещния край на залата, преди Вивиан да събере спечелените си пари и да напусне масата. Отидох в голямото тихо фоайе, взех си палтото и шапката от гардеробиерката, хвърлих четвърт долар в подноса й и излязох на верандата. Портиерът изникна до мен и каза:

— Да докарам ли колата ви, сър?

— Просто отивам да се поразходя — отвърнах аз.

Спираловидните орнаменти по ръба на покрива на верандата бяха влажни от мъглата. Водни капки се стичаха от монтърейските кипариси, които постепенно се губеха сред сенките по скалите, надвиснали над океана. Накъдето и да се обърнеше човек, погледът му не можеше да пробие мъглата на повече от десетина стъпки. Слязох по стълбището на верандата и започнах да се шляя сред дърветата, следвайки една трудно различима пътека, докато най-сетне чух шума на при-боя, който мъглата ближеше ниско долу в основата на отвесната скала.

Никъде не проблясваше светлинка. Бях в състояние да виждам десетина дървета ясно, други различавах смътно, после пък не се виждаше нищо друго освен мъглата. Завих наляво и тръгнах бавно назад към алеята, настлана с чакъл, която заобикаляше къщата и водеше към конюшните, край които паркираха колите. Когато започнах да различавам очертанията на къщата, спрях. Някой се изкашля наблизо.

Стъпките ми бяха съвсем безшумни върху мекия влажен торф. Човекът отново се изкашля, след това сподави кашлицата си с кърпичка или с ръкав. Още докато бе зает с това, аз се придвижих напред по-близо до него. Различих силуета му — неясна сянка близо до пътеката. Нещо ме накара да се скрия зад едно дърво и да се притая там. Мъжът обърна глава. Очаквах да видя неясно бяло петно на мястото на лицето му. Нямаше бяло петно. Лицето му оставаше черно. То бе покрито с маска.

Зачаках зад дървото.