Реймънд Чандлър
Големият сън (1)

ЕДИН НЕУДАЧНИК В СВЕТА НА БОГАТИТЕ

Навремето Съмърсет Моам бе писал: „Дашиъл Хамет и Реймънд Чандлър са най-добрите представители на черния роман, като Чандлър е по-голям майстор.“ Неотдавна Труман Капоти нарече Чандлър „един от големите американски творци“. В интервала между тези две оценки редица други автори — чието цитиране би отнело премного място — са се изказвали в същия дух. Най-високо признание обаче Чандлър получава от страна на публиката. Произведенията му и днес все още биват филмирани или преиздавани в огромни тиражи. Много читатели даже не подозират, че Чандлър е отдавна умрял. Те го смятат за съвременен автор и вероятно имат основания за това.

Биографията на Чандлър е като биографията на повечето прогресивни американски писатели, принудени да минат през суровата школа на живота, преди да стигнат до литературата. Той е роден през 1888 в Чикаго и е едва седемгодишен, когато родителите му се разделят. Заминава с майка си в Англия, където получава образование. Взима участие във войната като доброволец, после се установява в Калифорния, опитва се да си изкара прехраната с физически труд, следва курсове по счетоводство. Образованието и интелектуалните качества му помагат да влезе в администрацията и бързо да се издигне до високи постове в сферите на петролната промишленост, с всички шансове да посвети живота си на тази дейност, която, както сам казва, дълбоко ненавижда.

Въпросът за съдбата на Чандлър бива решен не от самия Чандлър, а от избухването на голямата криза. През 1932 той загубва мястото си и остава на улицата. Това му осигурява достатъчно свободно време, за да поразмисли за бъдещето и да почне да пише.

Всъщност Чандлър почва да пише от младини. Той е едва 19-годишен, когато публикува първата си поема, и още преди войната сътрудничи в различни списания. Но всичко това е останало далеч в миналото. Сега, в разгара на голямата депресия, бившият поет, бившият журналист, бившият надничар и бившият администратор, навършил вече 45 години, се опитва да проникне в литературното поприще откъм една съвсем друга страна. В продължение на пет месеца той търпеливо работи над новелата „Изнудваните не стрелят“. С тази новела, публикувана през 1933 в списание „Черна маска“, започва литературната кариера на Чандлър.

В областта на популярните жанрове на Запад съществува едно комерческо правило, което обикновено се превръща и в творчески принцип: след като авторът е предизвикал интерес у публиката, този интерес трябва да бъде редовно поддържан и щедро задоволяван. По силата на това правило даже писатели, нелишени от талант, произвеждат огромен брой романи, което неизбежно става за сметка на качеството. Джон Диксън Кар е публикувал над 50 тома. Агата Кристи — над 70, Джеймс Хадли Чеиз — също над 70, Ърл Стенли Гарднър — към 110, а Жорж Сименон — над 200, без да говорим за плеядата занаятчии, произвеждащи точно толкова книги, колкото издателят им поръча. Сравнен с подобни асове на жанра, Чандлър е отчайващо непродуктивен. Той е автор на осем романа, последният от които остава незавършен, и на две дузини разкази. Той не само пише трудно, но е твърде самокритичен към написаното, така че нерядко — основно го преработва или направо го унищожава. В редица писма до своя издател Чандлър се извинява за своята мудност и говори за творческите си мъки: „Написвам една сцена, прочитам я, намирам, че е лоша. Три дни по-късно я прочитам отново и намирам, че е ужасна. Ето как стоят нещата. Не можете да разчитате на мене“

Дашиъл Хамет бе първият писател, който стигна до простата и важна истина: криминалният роман трябва да бъде реалистичен роман, сиреч да отразява престъпленията, тъй както те възникват в буржоазната действителност. Една твърде черна действителност, от която именно се роди и тъй нареченият „черен роман“.

Реймънд Чандлър се оказа най-талантливият последовател на Хамет. Последовател в никакъв случай не означава подражател. Чандлър обогати жанра с нови находки. Той се опита да внесе повече човечност в студения и жесток свят на Хамет. Естествено романистът постигна това не като направи по-хуманни убийците, а като създаде един по-човечен главен герой.

Главният герой на Чандлър — също като този на Хамет — е частен детектив. Един дребен детектив, който няма дори секретарка. Един беден несретник, чието имущество се свежда до малката кола, до окачения под сакото люгер, до не особено елегантния костюм и до вечната тъмна шапка, която всеки момент може да бъде продупчена от някой куршум — заедно с намиращата се вътре глава. Името на този прозаичен герой, както вече бе казано, е Филип Марлоу.

Няма защо да се заблуждаваме — Марлоу е груб човек, макар не дотам груб като героите на Хамет. Той има остър език, силен юмрук, а понякога прибягва и до пистолета. Той си служи с хумора не за да развеселява хората, а да ги уязвява. Защото такава е професията му и такива са хората, с които има работа. И все пак лесно е да забележим, че през грубите обноски на героя нерядко прозира съчувствие и великодушие — не, разбира се, към мерзавците.

Макар съвременният преситен от информация читател да е далеч по-опитен и недоверчив от читателя през миналия век, с Филип Марлоу се случва същото, което някога се бе случило с Шерлок Холмс — публиката започва да вярва в неговото действително съществуване. Чандлър е обсипван с писма, чиито автори настояват да получат всевъзможни сведения за бита, привичките, вкусовете на един човек, който никога не е съществувал. При това тия кореспонденти предварително са си създали определени представа за героя и не е никак лесно да бъдат задоволени. „Вие, изглежда, знаете много повече неща за Филип Марлоу от мене — пише романистът на един подобен кореспондент, — тъй че може би трябва именно аз да ви задавам въпросите, които вие ми задавате.“

В желанието си да задоволи поне отчасти любопитството на своята публика, писателят все пак отговаря, доколкото му е възможно, на поставените въпроси, благодарение на което ние разполагаме с допълнителна информация за Марлоу, получена направо от неговия създател. В едно от писмата на тази тема Чандлър отбелязва: „Ако бунтът срещу корумпираното общество е признак на липса на зрелост, то Филип Марлоу е напълно инфантилен. Ако привичката да виждаш мръсотията там, където тя се намира, е белег за социална неприспособимост, то Марлоу е социално неприспособим. Той е неудачник и това му е известно. Неудачник е, понеже няма пари.“

Да нямаш пари означава в онова общество да си достоен за презрение. Марлоу обаче е дотам нахален, та използува бедността си като предизвикателство спрямо своите богати клиенти. Той по разни начини им дава да разберат, че едва ли е възможно да бъдеш богат и честен едновременно. „Беден, но честен“ — тази максима в буржоазния свят се приема като хилаво самооправдание на некадърника. Именно за да оспори презрителното отношение към честността, Чандлър предоставя на героя си известни възможности за добра печалба, които Марлоу безучастно отхвърля. В последния си незавършен роман „Загадката на Пудъл Спринг“ авторът стига даже дотам, че оженва героя за милионерскита щерка Линда, явяваща се по-рано в „Дългото сбогуване“. Но този богаташки финал съвсем не е финал, а само уловка. Марлоу няма да се възползува от парите на Линда и бракът ще се окаже краткотраен.

В едно писмо, където съобщава, че е решил само временно да задоми героя си, Чандлър между другото пише: „Смятам, че той винаги ще има някаква мизерна кантора, някаква квартира на самотник. Смятам, че винаги ще бъде събуждан в някакъв необичаен час от необичайни хора, за да предприема необичайни неща. Смятам, че това е орисията му — може би не най-завидната, но именно неговата? Никой няма да го направи богат, защото съдбата му е да бъде беден? Виждам го винаги в една безлюдна улица, сред безлюдни стаи, всякога застрашен и все пак непобеден?“

Марлоу по правило бива заблуждаван от клиентите си, спъван в своите действия от полицията и заплашван с убийство от престъпниците. Така той фактически е заставен да воюва срещу всички и да разчита единствено на себе си. Криминалната задача отстъпва място на опасното приключение. Ние вече не се вълнуваме толкова от въпроса кой е убиецът, а от това дали героят на свой ред няма да бъде убит, защото той често поставя на карта живота си.

Всъщност в името на какво рискува живота си Филип Марлоу? Той пет пари не дава за клиентите си, нерядко свързани с престъпния свят. Той не се интересува особено нито от печалбата, нито от женските съблазни. Той съчувствува на хората в беда и има една единствена страст: истината.

Опасна страст в един свят, изграден върху лъжата, корупцията, насилието. Луксозните места край Холивуд, из които героят е заставен да се подвизава, са нечисти места. Финансовата аристокрация, политическите кръгове, артистичните среди, гангстерските банди, продажните полицаи са взаимно свързани с престъпни връзки. Тук не обичат натрапниците, нито любопитните, а Филип Марлоу е един любопитен натрапник. Лесно е да си представим какво може да му се случи.

Случват му се наистина доста неща, и то не твърде приятни. И все пак, въпреки всички рискове, най-лошото не му се случва. Защото иначе историята на Марлоу не би могла да продължи. Но и защото в модерния черен роман, също както в най-древните народни приказки, правдата винаги побеждава. Тъкмо затуй черният роман на Чандлър съвсем не е така черен, както изглежда на пръв поглед.

Книгите на Хамет и Чандлър, макар привидно да са близки до масовата продукция, принципно се различават от нея. И не само с качеството на реализацията, а с нещо много по-основно. Масовата продукция представлява популяризация на буржоазните митове за индивидуалната свобода, за индивидуалния успех, за възможностите на трудолюбивия човек, за любовното и семейно щастие, за стойността на моралните принципи — всичко това в рамките на собственическото общество, на американския начин на живот.

Черният роман на Хамет, Чандлър, Томпсън представлява не утвърждаване, а разрушаване на тези митове. Това е една подривна литература, чийто безпощаден реализъм разяжда като сярна киселина фалшивите легенди, за да оголи скритата под тях грозота.

В обичайния криминален роман съществуват два свята: светът на порядъчните хора и този на престъпниците. В романите на Чандлър границата между тези два свята е заличена. Сам авторът посочва, че писателят на Запад е изправен пред „свят, където гангстери управляват градове и народи; където хотелите и ресторантите принадлежат на хора, забогатели от публични домове; където почтеният джентълмен може да се окаже бандит; където кметът на града е способен да извърши убийство за пари; където никой не може спокойно да се движи по тъмната улица, защото за закона и за реда само се приказва,“

За разлика от много свои колеги, Чандлър не се интересува особено от престъпниците по професия. Те са тук само епизодични герои. Те не са твърде интересни като хора, а подбудите им са достатъчно ясни. Авторът насочва вниманието си към високостоящи и уважавани персонажи. В „Големият сън“, „Високият прозорец“, „Сбогом, моя красавице“, „Дългото сбогуване“ убийците са от типа на „порядъчните“ хора, най-порядъчните, тези, дето притежават милиони.

Светът, обрисуван от Чандлър, е свят на пълната безизходица, може би не тъй кошмарна като при Кафка, но не по-малка заплашителна в мрачната си прозаичност. Правата на човека тук не са нищо повече от демагогски фрази. За да влезеш в затвора, не е необходимо да си нарушил закона — достатъчно е да си станал неудобен за някого („Дългото сбогуване“). За да изчезнеш безследно, също не е нужно много нещо. В „Сбогом, моя красавице“ Марлоу бива пребит от полицаите, хвърлен в един зимник и доведен до делириум чрез наркотици, за да умре на самото място или да издъхне малко по-късно в някоя психиатрия.

Главно условие за успеха на едно дело е да вярваш в смисъла му. Чандлър, както сам неведнъж изтъква, пише своите романи, защото това му доставя удоволствие и защото е убеден, че с тях може да каже нещо съществено на читателя. „Всички тия хора, които са получили образование, но са полуграмотни, постоянно ми повтарят: «Вие пишете така добре, та би трябвало да се заловите с някой сериозен роман.» Те без друго биха се почувствували оскърбени, ако им обърнеш внимание, че художествената дистанция между един много добър криминален роман и най-добрия сериозен роман от последното десетилетие, е почти нулева, сравнена с дистанцията, която разделя този сериозен роман от всяко що годе представително произведение на гръцката литература през IV век преди Христа.“

Чандлър смята, че главното не е формата на жанра, който си избрал, а стойността на това, което казваш, че популярната форма не е пречка, а предимство за сериозния писател: „Смятам, че има дълбока разлика между това да пишеш, като се принизяваш до нивото на публиката и това да правиш каквото желаеш, под една форма, която публиката е привикнала да възприема.“

Прозата на Чандлър, като всяко човешко дело, има и свои слабости, за които сам той си дава сметка. Интригата понякога е излишно усложнена, допускат се повторения на неща, вече известни на читателя, злоупотребява се със сравнения, понякога доста измъчени, или с еднообразни духовитости върху неизменната механика на хиперболизацииге.

Но даже някои от слабостите в това дело показват, че става дума за истинско творчество, а не за механичен процес. Сам Чандлър споделя: „Аз съм писател, който никога не твърди «имам страшна идея за роман». Нямам идеи. Понякога намирам някоя ситуация, която неусетно развивам. Измислям трудно интригите и изграждам зле.“ И още: „Когато строя интригите, имам един ужасен недостатък: оставям персонажите да действуват свободно, а после отказвам да съкратя сцените, които не съвпадат (с намеренията ми).“

Като всеки сериозен автор, Чандлър не се задоволява да развива сюжетните етапи на някаква предварително скалъпена история, а ни въвежда в един свят. Само че за да въведеш читателя в един свят, трябва най-първо да си го създал. Романистът умее пестеливо да рисува пейзажи и обстановки, да изтъква своеобразието им с някой експресивен детайл, да извиква с няколко думи жива представа за персонажа, да ни подсказва неговите интимни пориви и скрити реакции чрез едни или други черти на външното поведение, чрез тикове, жестове или изтървани думи.

Авторите на класическия криминален роман бяха на мнение, че щом даден детайл не е свързан с развитието на интригата, той е не само излишен, но и вреден, понеже отвлича вниманието на читателя и предизвиква отегчение. Чандлър хладнокръвно и на всяка крачка нарушава това правило. Повечето му описания и коментарии — а те са твърде чести и достатъчно изчерпателни — биха могли да бъдат съкратени или изцяло зачеркнати, без интригата да пострада от това. Ще пострада другото, заради което всъщност авторът е написал своята книга.

Романистът преодолява редица ограничения на жанра по най-прекия и най-верен път, като им обръща гръб и се насочва към задачите ни реалистичната белетристика: „Настъпва момент, когато трябва да избираш между ритъма и дълбочината, между действието и персонажите, между напрежението и хумора. Сега аз винаги избирам втория елемент.“

Тази тенденция се проявява особено ясно в по-късните му произведения като раманът „Дългото сбогуване“. По повод на него писателят казва: "Може да се залага върху действисто и това е чудесно, стига да го обичаш? Но уви, човек пораства, става по-сложен и колеблив, поставя си по-скоро морални проблеми, вместо да се пита кой кого е „ударил по главата".“

В „Дългото сбогуване“ има две убийства, които не са в състояние да ни развълнуват особено, и две самоубийства, едното от които се оказва фиктивно. В началото на романа в течение на 20 страници не се случва нищо — тоест е само първият от многото „празни“ пасажи. Героят се среща и разговаря с хора, несвързани с интригата. Той се движи из места, където не успява да открие нищо. Той разсъждава по въпроси, съвсем, чужди на криминалната проблематика. Всичко това е достатъчно, за да убеди схватливия читател, че криминалната анкета в случая съвсем не е най-важна.

Чандлър е пратил героя си да броди из тия места на охолство не за да му даде възможност да залови някакъв престъпник. Даже когато Марлоу най-сетне изобличава жената, извършила двете убийства, той нито я „залавя“, нито я предава на полицията, а я оставя на собствената и съдба.

Задачата на автора не е да разбули механиката на едно престъпление, а да разбули действителната същност на един загнил свят, в който престъплението е нещо обичайно. Тъкмо — това осмисля лутането на Марлоу и тъкмо така криминалата анкета прераства в анкета върху едно общество, а романът — в социален и политически роман. Детективът кава по повод на Айдъл Вали, квартала на богаташките имения: „Рай с ограничен достъп. Само каймакът. Само най-прекрасните хора.“ Но ние бързо разбираме, че, „каймакът“ е нечиста утайка, а „прекрасните хора“ са човешки измет. „Гражданите избират свободно, но кандидатурите се издигат от партийните машини, а за да се задвижат те, са нужни много пари?“ „Вестниците се притежават и издават от богати хора. А те всички членуват в един и същи клуб?“ „Законът не значи справедливост. Той е един много несъвършен механизъм?“ „Още не е измислен чистичък, начин да спечелиш сто милиона?“ Романът изобилствува с подобни убийствени констатации, звучащи непреднамерено, понеже са изречени когато трябва и от когото трябва, като спонтанен извод на някоя конкретна ситуация.

Втората задача на писателя е органично свързана с първата. Чандлър ни показва една човешка драма, тъй както тя би могла да възникне и да се развие в подобна нездрава среда. Вечната драма на самотника, копнеещ тайно за близост с някой себеподобен. Това не е схема на банална любовна история. Това е история на дружбата между Филип Марлоу и Тери Ленъкс.

Марлоу вече ни е познат с грубостта си. Ленъкс е негов антипод. „Той беше човек, когото не можеш да не харесаш.“ — мек, учтив, дружелюбен и даже донейде честен. Решен да помогне на Ленъкс, Марлоу попада под заплахата на влиятелни гангстери и на всесилни милионери, бива задържан, натикан в затвора, подложен на жесток побой от страна на престъпници и полицаи. Той издържа изпитанието и побеждава, но само за да установи, че човекът, заради когото се е борил, е излъгал доверието му. Не че Ленъкс е чак негодяй. Той е просто от онези „добри“ безхарактерни хора, които стават играчка в ръцете на лошите. Един герой по време на войната, обезличен по-късно от безделие в света на богатите. Още едно разочарование и още едно разсейване на привидностите: грубиянът Марлоу се оказва чувствителен и предан приятел, а милият Ленъкс — един безволев, похабен човек.

Фактът, че прозата на Чандлър и досега звучи съвременно, едва ли е случаен. Една от причините е в това, че системата, която писателят тъй безпощадно клеймеше, с нищо не се е подобрила. Напротив, тя докрай е разголила зловещия си характер. В тази насока САЩ действително успяха да докажат, че са страна на неограничените възможности. Страна, в която сферите на тежкия бизнес, на администрацията, на продажните политикани и на вулгарните престъпници дотам са се слели, та вече е невъзможно да се каже къде свършват едните и къде почват другите. Страна, в която бандитизмът и тероризмът са прераснали във външнополитически курс. Страна, в която се разпорежда най-страшната и най-могъща мафия — тази на военнопромишлените тръстове, издигаща свои слуги и шутове на видни места и поставяща на карта живота на планетата заради мръсните си печалби.

Някога образът на Марлоу бе създаден като една несигурна хипотеза. Днес хипотезата — поне в този си вид — изглежда абсурдна. В наши дни Марлоу щеше просто да бъде разстрелян в мизерната си кола от някой наемен убиец на ФБР.

Но фактът, че Марлоу като литературен герой е още жив, има своя дълбок смисъл. Милиони читатели упорито отказват да приемат победата на Злото като окончателна и неотменима. И не е трудно да видим, че този самотен и прозаичен детектив, увлечен в своята всекидневна, неравна и патетична борба срещу Злото, това е всъщност самият Чандлър. Дошъл уж за да ни разкаже една интересна история, той изразява суровата си присъда срещу обреченото общество и човешката си вяра в едно по-чисто бъдеще.