Реймънд Чандлър
Големият сън (28)

XXX

Отново бе ден и слънцето отново грееше.

Капитан Грегъри от Бюрото за издирване на изчезнали лица гледаше мрачно през прозореца на канцеларията си към преградените с решетки прозорци на горния етаж на Съдебната палата, която след дъжда бе бяла и чиста. След това се обърна тромаво на въртящия се стол и натъпка лулата си със своя потъмнял от жарта палец, вторачи се мрачно в мен с безцветните си очи.

— Значи сте се забъркали в нова каша?

— О, нима вече сте чули за това?

— Братко, по цял ден си седя тук на задника и не приличам на човек, който има много акъл в главата си. Но ще се изненадате, ако разберете колко много неща научавам. Това, че сте застреляли Канино, е хубаво, но не вярвам момчетата от отдела за убийства да са ви окачили медал.

— Сума ти убийства стават непрекъснато около мен — казах аз. — Трябваше и аз да взема участие.

Той се усмихна търпеливо.

— Кой ви каза, че онова момиче там е жената на Еди Марс?

Отговорих му. Той ме изслуша внимателно и се прозина. Затули пълната си със злато уста, като я потупа с длан, огромна колкото поднос.

— Сигурно си мислите, че е трябвало аз да я открия?

— Това е добро умозаключение.

— Може да съм знаел къде е — каза той. — Може би съм мислил, че ако Еди и жена му искат да си играят тая малка игра, тогава би било хитро — или поне толкова хитро, колкото на мен ми стига умът — да ги оставя да си мислят, че ще се измъкнат безнаказано. А може и да си мислите, че съм оставил Еди да се измъкне поради някакви лични съображения.

Той протегна голямата си ръка към мен и потърка палеца си върху показалеца и средния пръст.

— Не — казах аз. — Никога не съм помисля-л такова нещо. Дори когато разбрах, че Еди знае всичко за нашия разговор тук оня ден.

Той вдигна веждите си така, сякаш това представляваше голямо усилие за него — един трик, който отдавна бе отвикнал да използува. Усилието набръчка цялото му чело и когато то се изглади, бе прорязано от бели линии, които придобиха червен оттенък, докато ги наблюдавах.

— Аз съм полицай — каза той. — Обикновен прост полицай. Умерено честен. Толкова честен, колкото може да бъде човек в един свят, където това се смята за старомодно. Главно затова ви повиках да дойдете тази сутрин. Бих искал да ми повярвате. Тъй като съм ченге, обичам да гледам как законът тържествува. Обичам да гледам как на-хакани, добре облечени простаци като Еди Марс си чупят маникюрите в каменната кариера на затвора „Фолсъм“ редом с дребните бедни дяволи, израсли в бордеите, които са били спипани още при първата си лудория и оттогава не са имали един светъл миг. Това бих искал да видя. Но и двамата сме живели достатъчно дълго, за да си правим някакви илюзии, че ще стане. Не в този град, нито пък в кой да е град, наполовината на тоя, нито в която да е част на тези просторни зелени и красиви Съединени американски щати. Просто в нашата страна такива работи не стават.

Не казах нищо. Той издуха дим, като дръпна главата си назад, погледна мундщука на лулата си и продължи:

— Но това не означава според мен, че Еди Марс е светил маслото на Риган, нито че е имал някаква причина да го стори, нито пък че би го направил дори да имаше такава причина. Просто ми се струваше, че той може би знае нещо за това и че може би рано или късно нещо ще изплува на повърхността. Да крие жена си в Реалито беше детинщина, но такива детинщини се струват много хитри на всяка хитра маймуна. Снощи го извиках тук, след като областния прокурор си свърши работата с него. Призна си всичко. Каза, че за него Канино е бил надежден телохранител и точно за това го е държал при себе си. Нито е знаел нещо за неговите хобита, нито пък се е интересувал от тях. Не е познавал Хари Джоунс. Не е познавал и Джо Броуди. Разбира се, познавал Гайгър, но твърди, че не е знаел нищо за тъмните му сделки. Предполагам, че вече сте чули за тези подробности.

— Да.

— Добре сте се справили там, в Реалито, братко. Не сте се опитали да скриете следите си. В днешно време си имаме досие за всички куршуми, изстреляни от неизвестни пистолети. Някой ден може пак да използувате същия пистолет. Тогава ви очаква изненада.

— Добре го изиграх — казах аз и му се ухилих злобно.

Той изчука лулата си и се загледа в нея, потънал в мрачен размисъл.

— Какво стана с момичето? — попита той, без да вдига очи.

— Не знам. Не са я задържали. Дадохме показания — три комплекта — за Уайлд, за шерифа и за отдела за убийства. Нея я пуснаха. Оттогава не съм я виждал. Нито пък очаквам да я видя.

— Добро момиче била, разправят. Не от ония, дето се занимават с мръсни истории.

— Добро момиче — казах аз. Капитан Грегъри въздъхна и разроши косата си с миши цвят.

— Има само още едно нещо — каза той почти нежно. — Изглеждате добро момче, но играете много грубо. Ако наистина искате да помогнете на семейство Стърнуд, оставете ги на мира.

— Мисля, че сте прав, капитане.

— Как се чувствувате?

— Превъзходно — казах аз. — По-голяма част от ноща съм прекарал върху килимите на най-различни шефове, слушайки гръмки ругатни. Преди това бях станал вир-вода и бях пребит. В отлично състояние съм.

— А какво, по дяволите, сте очаквали, миличък?

— Нищо.

Станах прав, ухилих се и тръгнах към вратата. Когато бях почти стигнал до нея, той внезапно се окашля, за да прочисти гърлото си, и каза с дрезгав глас:

— Хабя си думите, а? Все още си мислите, че можете да откриете Риган.

Обърнах се и го изгледах.

— Не, не мисля, че ще открия Риган. Дори нямам намерение да се опитвам. Това устройва ли ви?

Той бавно кимна. Сетне повдигна рамене.

— Бог да ме убие, ако и аз самият знам защо казах това. Е, желая ви успех, Марлоу. Винаги сте добре дошъл тук.

— Благодаря, капитане.

Слязох долу и напуснах Градския съвет, изкарах колата си от паркинга и потеглих към къщи в „Хобарт Армс“. Съблякох си палтото и се из-легнах с поглед, втренчен в тавана. Опитах се да заспя, но сънят не идваше. Станах, изпих една чашка, макар че не му беше времето в тоя час на деня, и отново легнах. Сън не ме хващаше. Мозъкът ми тиктакаше като часовник. Седнах на ръба на леглото, напълних една лула с тютюн и казах на глас:

— Тоя стар лешояд знае нещо.

Лулата ми горчеше като прах за пране. Оставих я и отново легнах. Умът ми се понесе по вълните на неверни спомени, в които аз се виждах да правя едно и също нещо отново и отново, да навестявам същите места, да се срещам със същите хора, да изричам същите думи безспир и въпреки това всеки спомен изглеждаше реален, сякаш това ставаше в действителност и за първи път. Карах с бясна скорост по магистралата в дъжда със Сребърната перука, свита безмълвно в ъгъла на колата, така че когато стигнахме до Лос Анжелос, ние отново бяхме станали съвършено чужди един на друг. Излизах от колата и отивах в една денонощна аптека, за да съобщя на Бърни Олс по телефона, че съм убил човек в Реали-то и че съм на път към къщата на Уайлд с жената на Еди Марс, която е била очевидец на престъплението. Натиснах газта и колата се носеше по безлюдните, блестящи от дъжда улици на Лафайет Парк, към навеса за коли на Уайлдовата огромна дървена къща, където светлината на верандата бе вече запалена, защото Олс се беше обадил предварително, че пристигам. Бях в кабинета на Уайлд и той бе зад своето писалище в халат на цветя и с изопнато сурово лице, а в пръстите му играеше пъстрата пура, която той поднасяше към устните си, изкривени в горчива усмивка. Олс бе там заедно с някакъв строен посивял тип с академичен вид от хората на шерифа, който изглеждаше и говореше повече като професор по икономика, отколкото като ченге. Аз разказвах какво се бе случило и те слушаха притихнали, а Сребърната Перука седеше в един тъмен ъгъл с ръце, скръстени в скута, и не поглеждаше никого. Следваха един куп телефонни разговори. Имаше двама души от отдела за убийства, които ме гледаха така, сякаш бях някакъв странен звяр, избягал от пътуващ цирк. Отново се виждах как карам колата към „Фулуайдър Билдинг“ с един от двамата, седнал до мен. Бяхме в стаята, където Хари Джоунс все още седеше на стола си зад писалището с мъртво, вкочанено лице, изкривено в гримаса, а наоколо се носеше кисело-сладникавата миризма. Имаше съдебен лекар — много млад здравеняк с червени косъм-чета по врата. Имаше и един човек, който изследваше отпечатъци от пръсти, като се суетеше наоколо, а аз му казвах да не забрави резето на малкото прозорче над вратата. Той намери върху него отпечатък от палеца на Канино, единствения отпечатък, който кафявия тип бе оставил, за да потвърди моя разказ.

Бях отново в къщата на Уайлд, където подписвах напечатани на машина показания, които неговата секретарка бе приготвила в друга стая. Сетне вратата се отвори, влезе Еди Марс и когато видя Сребърната Перука, на лицето му внезапно светна усмивка, след това каза: „Здравей сладур“, но тя нито погледна към него, нито му отговори. Беше свеж и в добро настроение, облечен в тъмен костюм и носеше бяло шалче с ресни, което висеше над палтото му от туид. Сетне те си отидоха, всички бяха излезли от стаята с изключение на мен и на Уайлд и Уайлд ми говореше със студен и сърдит глас:

— Това да ти е за последен път, Марлоу. Следващия път, когато избързаш с пистолета, ще те хвърля на лъвовете и не ме интересува чие сърце ще разбия с това.

Така си припомнях отново и отново, докато лежах в леглото и наблюдавах как слънчевото петно се плъзга надолу по ръба на стената. След това телефонът иззвъня и Норис, икономът на Стърнудови, се обади с обичайния си студен глас.

— Мистър Марлоу? Телефонирах безрезултатно във вашата кантора, така че си позволих да ви потърся в къщи.

— Бях навън през по-голямата част от нощта — казах аз. — Не съм стоял в кантората.

— Да, сър. Мистър Марлоу, генералът би искал да ви види тази сутрин, ако е удобно.

— След около половин час — казах аз. — Как е той?

— В леглото е, сър, но не се чувствува зле.

— Почакайте, докато ме види — казах аз и затворих телефона.

Обръснах се, преоблякох се и тръгнах към вратата. Сетне се върнах, взех малкия револвер на Кармен със седефената дръжка и го мушнах в джоба си. Слънцето грееше толкова ярко, че всичко сякаш танцуваше. Стигнах до къщата на Стърнудови за двадесет минути и спрях колата под свода на страничната врата. Беше единадесет и четвърт. След дъжда птиците по декоративните дървета пееха, та се късаха, терасовидните морави бяха зелени като ирландското знаме и цялото имение изглеждаше така, сякаш бе сътворено преди десет минути. Позвъних. Бяха изминали пет дена, откакто бях позвънил за първи път. Струваше ми се, че бе изтекла цяла година.

Една прислужница отвори вратата и ме поведе по страничен коридор към предверието, където ме остави, като каза, че мистър Норис ще излезе след малко. Предверието си беше все същото. Портретът над камината имаше все същите горещи черни очи и рицарят от витража все още не бе стигнал доникъде с отвързването на голата мадама от дървото.

След няколко минути се появи Норис. И той не беше се променил. Неговият кисело-син поглед бе по-хладен от всякога, розовата му кожа изглеждаше здрава и свежа и той се движеше тъй, сякаш бе станал с двадесет години по-млад. Единствено аз чувствувах бремето на годините.

Тръгнахме нагоре по облицованото с плочки стълбище и завихме, отдалечавайки се от стаята на Вивиан. С всяка измината крачка къщата като че ли ставаше все по-огромна и по-тиха. Стигнахме пред масивна стара врата, която изглеждаше така, сякаш я бяха донесли тук от някоя църква. Норис я отвори внимателно и надзърна вътре. Сетне се отдръпна, а аз влязох покрай него и тръгнах по килим, който изглеждаше дълъг около четвърт миля, докато стигнах до огромно, покрито с балдахин легло, като онова, в което е умрял Хенри Осми.

Генерал Стърнуд седеше в него, подпрян с възглавници. Безкръвните му ръце бяха сключени върху чаршафите. На този фон те изглеждаха сиви. Черните му очи бяха все така пълни с живот, а останалата част от лицето му все още приличаше на лицето на мъртвец.

— Седнете, мистър Марлоу.

Гласът му прозвуча уморено и малко сковано.

Придърпах един стол близо до леглото му и седнах. Всички прозорци бяха плътно затворени. В този час на деня в стаята не грееше слънце. Платнени завеси пресичаха пътя на ослепителните слънчеви лъчи, които биха могли да се промъкнат вътре. Във въздуха се усещаше оная слаба сладникава миризма, присъща на старите хора.

Той ме гледа втренчено в продължение на една дълга минута. Размърда ръка, сякаш да докаже на себе си, че все още е в състояние да я движи, сетне я сгъна обратно при другата. Каза с безжизнен глас:

— Не съм ви молил да търсите моя зет, мистър Марлоу.

— Но въпреки всичко искахте да го сторя.

— Не съм ви молил. Вие си позволявате да вършите много неща на своя глава. Аз обикновено моля да ми свършат онова, което искам.

Не казах нищо.

— Платиха ви възнаграждението — продължи той студено. — Във всеки случай парите не са от значение. Просто чувствувам, че вие, без съмнение преднамерено, злоупотребихте с доверието ми.

При тези думи той затвори очи. Аз казах:

— Само затова ли ме повикахте?

Той отново отвори очи много бавно, сякаш клепките му бяха от олово.

— Предполагам, че тази забележка ви изпълва с възмущение — каза той.

Поклатих глава.

— Вие имате едно предимство, генерале. Едно предимство, което не бих желал да ви отнемам, ни най-малко. Не е голямо предимство, като се има предвид какво трябва да търпите. Можете да ми кажете каквото си щете и на мен и през ум няма да ми мине да се ядосам. Бих искал да ви върна парите. За вас това може да е нищо. Но за мен може и да значи нещо.

— Какво значи за вас?

— Значи, че съм отказал да взема пари за некачествено извършена работа. Това е всичко.

— Често ли вършите накачествени работи?

— Понякога. На всекиго се случва.

— Защо сте ходили при капитан Грегъри?

Облегнах се назад и опрях ръка на облегалката на стола. Огледах лицето му внимателно. По него не можеше да се отгатне нищо. Не знаех какъв беше отговорът на този въпрос. Нямаше удовлетворителен отговор.

Казах:

— Бях убеден, че ми възложихте да разследвам омая афера с полиците на Гайгър главно за да ме проверите и че малко се страхувате да не би Риган да е замесен по някакъв начин в опита да ви изнудят. Тогава не знаех нищо за Риган. Чак когато говорих с капитан Грегъри, ми стана ясно, че Риган вероятно не е от тоя тип хора.

— Това едва ли е отговор на моя въпрос.

Аз кимнах.

— Прав сте. Това едва ли е отговор на вашия въпрос. Май просто не искам да си призная, че действувах по интуиция. Същата сутрин, когато бях тук и след като ви оставих в оранжерията с орхидеите, мисис Риган изпрати да ме повикат. Тя, изглежда, си мислеше, че съм бил нает да издиря съпруга й и това, изглежда, не й харесваше. Обаче си позволи да спомене, че „те“ са намерили колата му в някакъв гараж. Въпросните „те“ можеха да бъдат само полицаите. Следователно полицията трябваше да знае нещо за цялата работа. Ако това беше така, то тогава именно Бюрото за издирване на изчезнали лица щеше да се занимава със случая. Разбира се, не знаех дали вие или някой друг е съобщил за случая, или пък дали не са намерили колата, изоставена в някой гараж. Но аз познавам ченгетата и не се съмнявах, че ако са научили толкова, ще научат и малко повече, особено след като шофьорът ви е имал досие в полицията. Не можех да зная колко още щяха да научат. Това ме накара да се замисля за Бюрото. Имаше нещо в поведението на мистър Уайлд през оная нощ, когато се съвещавахме за Гайгър и за други неща в неговата къща. За момент останахме сами и той ме попита дали вие сте ми казвали, че търсите Риган. Аз му отговорих, че бихте желали да научите къде се намира той и дали е добре. Уайлд сви устни и доби странен вид. Аз разбрах толкова ясно, сякаш ми го беше казал, че за него „да търсите Риган“ означава да задействувате полицията да го търси. Дори и тогава се опитах да заблудя капитан Грегъри, като му казах само неща, които той вече знаеше.

— И оставихте капитан Грегъри да си помисли, че съм ви наел, за да издирите Ръсти?

— Да. Струва ми се, че сторих точно това, но едва когато се убедях, че се е заел със случая.

Той затвори очи. Клепачите му леко потръпваха. Заговори със затворени очи.

— И смятате ли, че това е етично?

— Да — казах аз. — Смятам.

Очите се отвориха отново. Пронизващият им черен блясък бе страшен върху мъртвешкото му лице.

— Може би не ви разбирам — каза той.

— Може и така да е. Един шеф на бюро за издирване на изчезнали лица никога не е много разговорлив. Иначе не би заемал такава служба. Шефът на тукашното бюро е един много хитър и предпазлив тип, който се опитваше, и то с голям успех, отначало да създаде впечатлението, че той е полицейски агент на средна възраст, на когото му е дотегнала службата. Аз обаче не си играя на шикалки. В тези неща винаги има значителна доза блъф. Каквото и да кажа на едно ченге, винаги ще бъде склонно да не ми вярва. А що се отнася до това ченге, на него му е все едно, каквото и да кажа. Да наемеш човек от моя бранш, това не е като да нае-емеш миячка на прозорци, ще й покажеш осем прозореца и ще й речеш: „Хайде, измивай ги и си върви в къщи.“ Вие нямате представа през какви перипетии трябваше да мина, за да ви свърша работата. Имам си свой начин на работа. Полагам всички усилия, за да не ви изложа на опасност и може да наруша някой и друг закон, но го върша във ваша полза. Поставям винаги клиента на първо място, освен ако не е някой корумпиран тип. Но дори и в такъв случай аз просто се отказвам от работата и си държа езика зад зъбите. В края на краищата вие не сте ми казвали да не ходя при капитан Грегъри.

— Това щеше да бъде доста трудно — рече той със слаба усмивка.

— Е, добре, къде съм сгрешил? Вашият иконом Норис, изглежда, смяташе, че случаят е приключен с премахването на Гайгър. Аз не мисля така. Методите на Гайгър ме озадачиха и още ме озадочават. Аз не съм нито Шерлок Холмс, нито Фило Ванс. Нямам намерение да се занимавам със случай, с който се занимава полицията, нито просто да вдигна някое счупено перо за писане и да изградя от това цяла хипотеза. Ако мислите, че има някой детектив, който да си вади хляба по тоя начин, значи не знаете много за ченгетата. Такива неща никой детектив няма да пропусне, ако въобще пропусне нещо. Не искам да кажа, че често им се случва да пропуснат нещо, особено когато наистина имат възможност да работят. Но дори и да пропуснат да забележат нещо, то би било нещо по-неясно и неуловимо, нещо като Гайгър, да речем, който ви изпраща документ, удостоверяващ, че му дължат пари, и ви моли да му платите като джентълмен — и това го прави Гайгър, човек, който се занимава със съмнителна търговия, намира се в уязвимо положение, покровителствуван е от гангстер и може да разчита най-малкото на някаква мълчалива подкрепа от страна на някои полицаи. Защо е постъпил така? Защото е искал да разбере дали има нещо от което се страхувате. Ако е имало такова нещо, значи сте щели да му платите. Ако не, щели сте да го пренебрегнете и да изчакате следващия му ход. Но вие с-те се страхували от нещо. Риган. Страхували сте се, че той не е такъв, какъвто изглежда, че се е увъртал около вас и се е държал добре само докато е открил начин да се разпорежда с банковата ви сметка.

Той понечи да каже нещо, но аз го прекъснах.

— Но дори така да е било, на вас не ви е било жал за парите. Не ви е било грижа и за дъщерите ви. Малко или повече вече сте ги отписали. Просто вие сте все още прекалено горд, за да се оставите да ви изиграят. Освен това наистина сте обичали Риган.

Последва мълчание. Сетне генералът каза тихо:

— По дяволите, говорите прекалено много, Мар-лоу. Трябва ли да смятам, че още се опитвате да разрешите тая загадка?

— Не. Отказах се. Получих предупреждение. Полицията смята, че пипам много грубо. Тъкмо за това си мислех, че трябва да ви върна парите — защото според моите представи това е недовършена работа.

Той се усмихна.

— Няма да се отказвате — каза той. — Ще ви платя още хиляда долара, за да намерите Ръсти. Няма защо той да се връща тук. Не ми е нужно да знам дори къде се намира. Човек има право да живее своя собствен живот. Не го обвинявам за това, че заряза дъщеря ми, нито че изчезна така внезапно. Вероятно е било някакъв внезапен подтик. Но искам да знам, че е добре, където и да се намира. Искам да го науча направо от него и ако случайно има нужда от пари, бих искал той да получи пари. Разбрахте ли ме ясно?

— Да, генерале — казах аз.

Той си отдъхна малко, отпуснат в леглото, притваряйки очи с потъмнели клепачи, със стиснати безкръвни устни. Беше напълно изтощен. Почти бе грохнал от умора. Отвори отново очите си и се опита да ми се усмихне.

— Сигурно съм един сантиментален стар пръч — каза той. — И вече не съм никакъв войник. Харесвах това момче. Изглеждаше ми много порядъчно. Може би съм малко суетен, що се отнася до способността ми да преценявам хората. Намерете го, Марлоу, направете това за мен. Просто го намерете.

— Ще опитам — казах аз. — А сега по-добре си почивайте. Надух ви главата.

Станах бързо, прекосих широкия салон и излязох. Той отново бе затворил очи още преди да отворя вратата. Ръцете му лежаха немощно върху чаршафа. Изглеждаше по-мъртъв от повечето мъртъвци. Затворих вратата тихо, върнах се обратно по коридора и слязох по стълбището.