Реймънд Чандлър
Големият сън (10)

IX

На другия ден утрото бе светло, ясно и слънчево. Събудих се с пресъхнала уста и надебелял език като ватманска ръкавица. Изпих две чаши кафе и прегледах сутрешните вестници. В нито един от тях не се споменаваше за мистър Артър Гуин Гайгър. Тъкмо се опитвах да поогладя измачкания си влажен костюм, когато телефонът иззвъня. Беше Бърни Олс — главният следовател на областния прокурор, същият, който ме бе насочил към генерал Стърнуд.

— Е, как си, момчето ми? — започна той.

Гласът му звучеше като на човек, който се е наспал добре и няма много дългове за изплащане.

— Махмурлия съм — казах аз.

— Тц, тц.

Той се изсмя разсеяно и след това гласът му прозвуча малко прекалено небрежно — предпазлив глас на ченге.

— Успя ли вече да се срещнеш, с генерал Стърнуд?

— Аха.

— Свърши ли му някаква работа?

— Много валеше — отговорих аз, ако това въобще бе някакъв отговор.

— На това семейство май честичко му се случват разни неща. Един голям буик, собственост на някого от тях, се плиска из прибоя до вълнолома в Лидо.

Стиснах слушалката така, че малко оставаше да я счупя. Затаих дъх.

— М-да — каза Олс бодро. — Нов-новеничък закрит буик, целият задръстен с пясък и пълен с морска вода? О, за малко щях да забравя. Вътре в него има някакъв тип.

Издишах толкова бавно, че дъхът ми почти залепна за устните.

— Риган? — попитах аз.

— А? Кой? О, имаш предвид оня бивш контрабандист на спиртни напитки, дето го изнамерила по-голямата дъщеря и взела, та се омъжила за него. Никога не съм го виждал. Че какво ще търси той там?

— Стига си го увъртал. Какво би могъл човек да търси там?

— Че аз отде да знам, приятелю? Ще прескоча да хвърля едно око. Идваш ли с мен?

— Да.

— По-живо тогава — каза тон. — Ще бъда тук, в моята дупка.

Обръснат и облечен след леката закуска, за по-малко от час аз бях в Съдебната палата. Качих се с асансьора до седмия етаж, където се намираха множеството малки канцеларии, в които работеха хората на областния прокурор.

Канцеларията на Олс не бе по-голяма от другите, но той се бе разположил сам в нея. На бюрото му нямаше нищо друго освен попивателна преса, евтин писалищен комплект, неговата шапка и единия му крак. Той бе възрус, среден на ръст, с гъсти бели вежди, спокойни очи и добре поддържани зъби. Изглеждаше като обикновен човек от улицата. Случайно знаех обаче, че е убил девет души — трима от тях, докато са го държали на прицел, или поне някой си е мислел, че е така.

Той се изправи, пъхна в джоба си една плоска метална кутия с малки пури марка „Антракт“, размърда нагоре-надолу тази, която бе захапал, и внимателно и косо погледна към мен с отметната назад глава.

— Не е Риган — рече той. — Проверих. Риган е едър мъжага, висок колкото тебе и малко по-тежък. Някакъв младок е.

Не казах нищо.

— Какво е накарало Риган да изчезне? — попита Олс. — Това интересува ли те?

— Не, струва ми се — рекох аз.

— Да, но когато някакъв тип, който се е занимавал с контрабанда на алкохол, се ожени в богато семейство и след това каже „чао“ на една хубавица и на няколко милиона долара, придобити по законен начин, това вече е достатъчно да ме накара, дори мен, да се замисля. Предполагам, че си смятал тази работа за тайна?

— Аха.

— Окей, прави си пас, момчето ми. Не го вземай навътре.

Той заобиколи бюрото, като потупваше джобовете си и се присегна за шапката си.

— Не разследвам изчезването на Риган — казах аз.

Олс набързо заключи вратата, слязохме до служебния паркинг и се качихме в един малък закрит син автомобил. Подкарахме по булевард „Сънсет“, като отвреме-навреме надувахме сирената за сигнализация. Беше свежа утрин и въздухът бе точно толкова студен, колкото му трябва на човек, за да му се стори животът прост и сладък, стига да няма много неща на главата си. Аз обаче имах.

До Лидо имаше около тридесет мили по крайбрежната магистрали и първите десет бяха задръстени от движението. Олс взе разстоянието за три-четвърти час. След това плавно спряхме пред една арка с олющена гипсова мазилка. Измъкнахме се навън. Дълъг вълнолом с парапет от бели летви — два на четири инча започваше от тази арка и отиваше навътре в морето. Група хора стояха надвесени в далечния край на вълнолома, а под арката бе застанал полицай с мотоциклет и не пускаше друга група хора да излезе на вълнолома. От двете страни на магистралата бяха паркирани коли, в които седяха обичайните любители на ужасите и от двата пола. Олс показа значката си на моторизирания полицай и ние излязохме на вълнолома, където ни блъсна силна миризма на риба, която дори поройният дъжд, валял цяла нощ, не бе успял да поизчисти.

— Ей я къде е, на шлепа — каза Олс, сочейки с миниатюрната си пура.

Черен шлеп с ниски бордове и с кормчийска кабина като на влекач се бе долепил до дървения парапет на края на пристана. На палубата му нещо блестеше под лъчите на утринното слънце, а около него все още се виждаха веригите па подемен кран. Това бе голям черен автомобил с лъскави никелирани части. Стрелата на подемния кран бе прибрана и спусната до нивото па палубата. Около автомобила се бяха насъбрали хора. Слязохме по хлъзгавите стъпала на палубата.

Олс каза „здрасти“ на един помощник-шериф в зелена униформа и на един цивилен. Екипажът на шлепа се състоеше от трима души, които се бяха облегнали на предната част на кормчийската кабина и дъвчеха тютюн. Единият от тях триеше мократа си коса с мръсна хавлиена кърпа. Сигурно се бе гмуркал във водата, за да закрепи веригите на крана.

Ние разгледахме колата. Предната й броня бе изкривена, един от фаровете беше разбит, а другият — смачкан, но стъклото бе останало здраво. Върху решетката на радиатора имаше голяма вдлъбнатина, а боята и никелът бяха олющени на много места по цялата броня на колата. Тапицерията бе прогизнала и черна. Изглежда, нито една от гумите не бе повредена.

Шофьорът си стоеше още там, сякаш драпиран около кормилната ос с глава, отметната неестествено на една страна. Беше строен тъмнокос хлапак, който не чак толкова отдавна е бил дори хубавец. Сега лицето му бе бяло със синкав оттенък, под притворените клепачи очите му лъщяха със слаб мътен блясък, а в отворената му уста имаше пясък. От лявата страна на челото му имаше тъмно петно от подкожен кръвоизлив, което се открояваше върху белотата на кожата.

Олс се отдръпна. От гърлото му излезе някакъв звук и той поднесе кибритена клечка към малката си пура.

— Какво точно се е случило?

Униформеният посочи към зяпачите в края на пристана. Един от тях опипваше мястото, където бе избита голяма дупка в белите летви. Разцепеното дърво се жълтееше и бе чисто като току-що нарязан чам.

— Минал е през тази дупка. Трябва здравата да се е джаснал. Тук дъждът престана рано, около девет часа вечерта. Разцепеното дърво е сухо отвътре. Значи се е блъснал, след като дъждът е спрял. Колата е паднала в доста дълбока вода, щом не се е смачкала повече, но е било по-рано от средата на отлива, защото течението щеше да я завлече по-навътре, и не по-късно от средата на прилива, защото иначе щеше да я изхвърли върху коловете. Значи се е блъснал към десет часа снощи. Може би към девет и половина, не по-рано. Тази сутрин, когато момчетата дошли да ловят риба, тя се подавала над водата и тогава докарахме шлепа да я измъкнем и вътре намерихме тоя мъртвец.

Цивилният прокара върха на обувката си по повърхността на палубата. Погледът на Олс се плъзна встрани и се спря на мен, а малката пура играеше между устните му като цигара.

— Пиян? — попита той, без да отправя въпроса си специално към някого.

Мъжът, който бършеше главата си с хавлиената кърпа, отиде до парапета и шумно прочисти гърлото си, което накара всички да погледнат към него.

— Влезе ми малко пясък — рече той и плю. — Не чак толкова, колкото на тоя приятел, но ми влезе.

Човекът с униформата каза:

— Може и да е бил пиян. Искал е да се изфука сам в дъжда. От пиян човек всичко може да се очаква.

— Ами, пиян — рече цивилният. — Лостът на газта не е натиснат докрай, а освен това някой е цапардосал човека в слепоочието. Ако питате мен, това си е чисто убийство.

Олс погледна към мъжа с хавлиената кърпа.

— А ти какво мислиш, приятелче?

Човекът с хавлиената кърпа бе поласкан. Той се ухили.

— Самоубийство, мой човек. Не ми е това работата, ама след като ме питаш, казвам ти, че е самоубийство. Първо, тоя тип е изорал една ужасно права бразда по вълнолома. Следите личат почти по цялото протежение. Значи това се е случило след спирането па дъжда, както каза шерифът. Здравата се е джаснал във вълнолома, иначе как ще го пробие и ще се сгромоляса на една страна. По-скоро се е преобърнал няколко пъти. Значи карал е много бързо и се е блъснал право в парапета. Лостът на газта не е натиснат докрай. Но може да го е бутнал с ръка, като е падал, а и главата може да си е ударил тогава.

Олс рече:

— Наблюдателен си, приятелче. Обискирахте ли го? — попита той помощник-шерифа, който погледна към мен, сетне към хората от екипажа, облегнати на кормчийската кабина.

— Карай, остави тая работа — каза Олс.

Един дребен очилат човек с уморено лице и черна чанта слезе по стълбите на вълнолома. Избра едно доста чисто място на палубата и остави там чантата си. Сетне свали шапка, разтри тила си и се загледа в морето, сякаш не знаеше къде се намира и за какво е дошъл.

Олс каза:

— Ей ви го пациента, докторе. Гмурнал се снощи от вълнолома. Приблизително между девет и десет часа. Това е всичко, което знаем.

Дребният мъж погледна мрачно мъртвеца в колата. Той попила главата, взря се в удареното място, раздвижи я с две ръце, опипа ребрата. Вдигна едната отпусната и безжизнена ръка и се втренчи в ноктите. Пусна я да падне, като я наблюдаваше. Отстъпи назад, отвори чантата си, извади един тефтер с бланки и индиго и започна да пише.

— Предполагаемата причина за смъртта е счупването на врата — каза той, докато пишеше. — Което значи, че не е нагълтал много вода. Кое то пък означава, че ще започне да вкоченясва доста бързо сега, когато е изваден на въздух. Не е зле да го измъкнете от колата, преди да му се случи това. Защото после тая работа хич няма да ви се хареса.

Олс кимна.

— От колко време е мъртъв, докторе?

— Че откъде да го знам.

Олс му хвърли строг поглед, извади малката пура от устатата си и също я изгледа строго.

— Радвам се, че се запознахме, докторе. Човек от отдела за убийства и да не може да познае за пет минути, това ще ме убие.

Дребосъкът се ухили кисело, сложи тефтера в чантата и отново пъхна молива в джобчето на жилетката си.

— Ако снощи е вечерял, ще ви кажа. И то ако знам точно кога е вечерял. Но не за пет минути.

— Как се е ударил? Като е падал ли?

Дребният мъж разгледа натъртеното място отново.

— Едва ли. Бил е ударен с нещо увито. И още докато е бил жив, се е получил подкожен кръвоизлив.

— Палка, а?

— Твърде вероятно.

Дребният медик кимна, вдигна чантата си от палубата и се изкачи по стълбите на вълнолома. Една линейка се настани на заден ход отвъд гипсовата арка, за да бъде под ръка. Олс погледна към мен и каза:

— Да тръгваме. Май не си струваше да идваме дотук, а?

Върнахме се по вълнолома и се качихме отново в закрития автомобил на Олс. Той форсира, зави, излезе на пътя и подкара назад към града по измитата от дъжда магистрала с три ленти за движение и покрай невисоки вълнообразни хълмове от жълтобял пясък, по който на ивици растеше жълто-зелен мъх. Над морето кръжаха няколко чайки, които се стрелнаха надолу към нещо, което плуваше в прибоя, а далеч навътре се виждаше бяла яхта, сякаш увиснала в небето.

Олс вирна брадичка към мен и рече:

— Познаваш ли го?

— То се знае. Частният шьофор на Стърнудови. Видях го вчера да бърше прахта от същата тая кола.

— Не искам да те притеснявам, Марлоу. Кажи ми само оная работа имаше ли нещо общо с него?

— Не дори не му знам името.

— Оуен Тейлър. Откъде го знам ли? Това е интересна история. Преди около година го бяхме окошарили по обвинение за отвличане. Оказа се, че закарал Стърнудовата разхайтена дъщеря, по-малката, в Юма^[1]. Сестра и хукнала след тях, докарала ги обратно и тикнала Оуен в пандиза. После, на другия ден, отишла при окръжния прокурор и го накарала да моли щатския прокурор да пусне момчето на свобода. Започнала да му разправя, че то имало намерение да се ожени за сестра й и че наистина искало да го стори, ама сестра й не искала. Онова, което тя искала, било да полудува в някоя кръчма и да се позабавлява. И така, ние пуснахме хлапака да си върви и проклет да съм, ако те не са го назначили отново на работа при тях. Малко след това получихме от Вашингтон обичайните сведения за отпечатъците от пръстите му и се оказва, че те са били снети предварително в Индиана, преди шест години заради опит за нападение с цел грабеж. Отърва се с шест месеца в окръжния затвор — същия, от който офейка Дилинджър. Съобщихме за това на Стърнудови, но те пак го оставиха при тях. Какво ще кажеш за тая работа?

— Те, изглежда, са смахнато семейство — рекох аз. — Знаят ли за снощната случка?

— Не. Сега ще трябва да ги попритесня.

— Не забърквай стария, ако е възможно.

— Защо?

— Болен е и си има достатъчно неприятности.

— Риган ли имаш предвид?

Намръщих се.

— Казах ти, че не знам нищо за Риган. Не се занимавам с издирването на Риган. Не ми е известно Риган да е причинявал неприятности някому.

Олс каза: „О!“ и се втренчи замислено в мерето, а колата почти изхвръкна от платното. През останалата част от пътуването до града той почти не обели дума. Остави ме в Холивуд близо до Китайския театър и обърна обратно на запад към „Алта Бреа Кресънт“. Обядвах в закусвалня и прегледах един следобеден вестник, но в него не намерих нищо за Гайгър.

След като привърших обеда си, аз се отправих на изток по булеварда, за да надникна отново в магазина на Гайгър.