Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Филип Марлоу (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Big Sleep, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 50 гласа)

Информация

Сканиране
hammster (2007)
Разпознаване и корекция
goblin (2007)

Издание:

Реймънд Чандлър

ГОЛЕМИЯТ СЪН

Редактор Иванка Савова

Художник Веселин Павлов

Художник редактор Веселин Христов

Технически редактор Виолина Хаджидемирева

Коректор Цветанка Рашкова

Американска, I издание

ЕКП 07/9536612331/5637—341-84

Издателски № 2174

Формат 70х100/32

Печатни коли 19,00

Издателски коли 12,31

Условно-издателски коли 11,89

Дадена за набор на 15. XI. 1983 г.

Излязла от печат на 25. III. 1984 г.

Цена 1,38 лв.

Издателство „Христо Г. Данов“ — Пловдив, 1984 г.

Основано през 1855 година.

Печатница „Димитър Найденов“ — Велико Търново

 

Raymond Chandler

THE BIG SLEEP

Published by Penguin Books, 1976

© The Estate of Raymond Chandler, 1939

© Михаил Грънчаров, преводач, 1984 г.

© Богомил Райнов, автор на предговора, 1984 г.

c/o Jusautor, Sofia,

Ч — 820

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Големият сън от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Големият сън
The Big Sleep
АвторРеймънд Чандлър
Първо издание1939 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанркриминале
Видроман
СледващаСбогом, моя красавице (1940)
ISBNISBN 9536612331

Големият сън (на английски: The Big Sleep) е първият роман от американския писател Реймънд Чандлър. Издаден е през 1939 година. Разказвач и главен участник в историята е популярният Чандлъров герой – частният детектив Филип Марлоу. Книгата е базирана върху разказите на автора: Убиец в дъжда (1935) и Завесата (1936).

Действието отвежда детектива в имението на богат и уважаван, пенсиониран генерал, чийто две разглезени дъщери са заплетени в множество проблеми с хора от престъпните прослойки на Лос Анджелис. В типичен за автора стил, историята е изпълнена с много и богато обрисувани образи въвлечени в заплетена мрежа от взаимоотношения.

През 2005 година, списанието Тайм, включва Големият сън в листата си – „100 най-добри романа публикувани след 1923 година“. Новелата е адаптирана два пъти за филмовия екран: през 1946 година, под режисурата на Хауърд Хоукс с участието на Хъмфри Богарт като Филип Марлоу и през 1978 година с Робърт Мичъм в ролята на детектива.

Първото издание на книгата на български език е през 1984 година от издателство „Христо Г. Данов“.[1]

Вижте също

Източници

  1. издателство „Христо Г. Данов“, 1984

Външни препратки

VI

Дъждът пълнеше канавките, плющеше по паважа и отскачаше па височина до коляното. Едри ченгета, облечени в мушами, блестящи като дуло на пистолет, се забавляваха много, като пренасяха хихикащи момичета над непроходимите места. Дъждът барабанеше силно по покрива па колата и той протече. В краката ми се образува локва вода, за да има къде да си ги държа. Беше прекалено ранна есен, за да вали такъв дъжд. Навлякох с усилие един тренчкот, хукнах през дъжда към най-близката дрогерия и си купих половин литър уиски. Като се върнах, аз употребих достатъчно количество от него, за да се стопля и да прогоня скуката. Колата стоеше паркирана на това място вече доста дълго време, но ченгетата бяха прекалено заети да пренасят мадами и да надуват свирките си, за да се разтревожат от този факт.

Въпреки дъжда, или може би точно поради него, търговията процъфтяваше в магазина на Гайгър. Пред книгопродавницата спираха разкошни коли и вътре влизаха хора с много почтен вид, след което си излизаха, носейки увити пакети. Не всички бяха мъже.

Той се появи около четири часа. Кремав двуместен закрит автомобил спря пред магазина и аз успях да зърна тлъстото лице с мустаците на Чарли Чан, когато онзи се измъкна от него и се шмугна в магазина. Беше гологлав и носеше зелена кожена мушама с колан. От такова разстояние не можех да различа стъкленото му око. Един висок и много симпатичен хлапак, облечен в кожена куртка, излезе от магазина и закара двуместния автомобил зад ъгъла, след което се върна пеш с коса блестяща, черна и цялата мокра от дъжда.

Измина още един час. Стъмни се, а тъмната улица поглъщаше светлините на магазините, забулени от дъжда. Звънците па трамваите дрънкаха сърдито. Около пет и петнадесет високото момче с кожената куртка излезе от магазина на Гайгър с чадър в ръка и отиде да докара кремавия закрит двуместен автомобил. Когато го паркира отпред, Гайгър излезе и високото момче вдигна чадъра над главата му. След това сви чадъра, изтръска го и го подаде в колата. Изтича обратно в магазина. Аз запалих колата.

Двуместният автомобил тръгна на запад по булеварда, което ме принуди да направя ляв завой и с това да си спечеля куп врагове, включително и един ватман, който подаде глава на дъжда, за да ме наругае. Двуместният автомобил ме беше изпреварил с две пресечки, докато влязох в нормалния поток на движението. Надявах се, че Гайгър се прибира в къщи. Два-три пъти го зърнах и след това забелязах, че завива на север по „Лоръл Каниън Драйв“. На половината път нагоре по стръмното той се понесе наляво по една виеща се лента от мокър бетон, която се наричаше „Лавърн Терас“. Това бе тясна улица с висок насип от едната страна и с множество пръснати къщи, наподобяващи вили, построени от другата страна в подножието на склона, така че покривите им не бяха много по-високи от нивото на пътя. Предните им прозорци бяха закрити от плетища и храсти. Пейзажът се допълваше от прогизнали дървета, от които се стичаше вода.

Фаровете на Гайгъровата кола бяха запалени, а моите — угасени. Увеличих скоростта и го задминах на един завой, зърнах номера на някаква къща, когато минах покрай нея, и завих в края на пресечката. Той бе вече спрял. Фаровете му бяха насочени към гаража на неголяма къща с правоъгълен плет от чемшир, подреден така, че да замаскира напълно входната врата. Видях го как излезе от гаража с разтворен чадър и влезе през плета. Не изглеждаше да подозира, че е следен. Вътре се запали светлина. Подкарах бавно до следващата къща, която изглеждаше необитаема, но отпред нямаше никакви обявления. Спрях, проветрих автомобила, отпих от бутилката си и продължих да седя. Не знаех какво чакам, но нещо ми подсказваше, че трябва да чакам. Провлачи се нова армия от тягостни минути.

Две коли се изкачиха по склона и се скриха зад билото на хълма. Изглежда, това бе много тиха улица. Малко след шест часа през проливния дъжд проблеснаха други ярки светлини. По това време вече бе тъмно като в рог. Една кола намали и спря пред къщата на Гайгър. Тънките лъчи на нейните фарове проблеснаха мътно и угаснаха. Вратата се отвори и излезе някой. Беше дребна стройна жена с шапка на скитник, облечена в прозрачен дъждобран. Тя премина през чемшнровия лабиринт. Чу се слабо звънене, едва доловимо през пелената на дъжда, сетне затваряне на врата, тишина.

Извадих електрическо фенерче от колата и тръгнах надолу по стръмното, за да огледам автомобила. Беше пакард с подвижен покрив, бордо или тъмнокафяв. Левият прозорец бе свален. Напипах рамката с документа за правоуправление и насочих светлината към нея. На регистрацията пишеше: „Кармен Стърнуд, «Алта Бреа Кресънт» 3765, Западен Холивуд“. Върнах се обратно в колата си и дълго седях там. Покривът капеше и водата падаше по коленете ми, а стомахът ми гореше от уискито. Никакви коли не се изкачваха повече по хълма. Никакви светлини не се запалваха в къщата, пред която бях спрял. Кварталът изглеждаше твърде порядъчен, за да си позволи човек да се отдаде на лошите си привички.

В седем и двадесет един-единствен лъч ярка бяла светлина се стрелна от къщата на Гайгър подобно блясъка на лятна светкавица. Когато тъмнината настъпи отново, поглъщайки този лъч, отекна пронизителен звънлив писък и заглъхна, задавен сред прогизналите от дъжда дървета. Преди ехото да бе заглъхнало, бях вън от колата и на път към къщата.

В този писък нямаше и следа от страх. В него се долавяха нотки, предизвикани от почти приятна изненада, — пиянски звуци и оттенъци на чиста лудост. Отвратителен писък. Накара ме да си представя мъже в бяло, прозорци с решетки и твърди тесни нарове със закачени по тях кожени каиши за връзване на ръце и крака. Скривалището на Гайгър бе отново потънало в тишина, когато аз се шмугнах през отвора в плета, заобикаляйки ъгъла, който маскираше входната врата. За чукче на вратата служеше една желязна халка, пъхната в устата на лъв. Посегнах към него, хванах го. Точно в този момент, сякаш досега някой бе чакал условния знак, вътре в къщата изтрещяха три изстрела. Чу се звук, подобен на дълга хъркаща въздишка. Сетне — глух шум от тупване на нещо тежко и меко. После долових бързи отдалечаващи се стъпки вътре в къщата.

Пред вратата имаше тясна пътечка, нещо като мостче над канавката, която запълваше пространството между къщата и края на насипа. Нямаше веранда, нямаше твърда земя и затова не можеше да се проникне в задната част на къщата. Задният вход се намираше на върха на едно дървено стълбище, което започваше от подобната на тесен проход улица. Разбрах това, защото долових трополене на слизащи нозе. Сетне чух внезапния рев на потегляща кола. Той бързо заглъхна в далечината. Стори ми се, че наред с шума на първата кола се чу шум и от друга кола, но не бях сигурен. Къщата пред мен бе притихнала като гробница. Нямаше защо да се бърза. Каквото и да имаше вътре, то щеше да си стои там.

Възседнах оградата откъм пътеката, наведох се силно напред към закрития със завеси, но без капаци френски прозорец и се помъчих да надникна вътре през процепа, там, където завесите се съединяваха. Видях стена, осветена от лампа, и единия край на библиотека. Върнах се обратно на пътеката, засилих се по нея и покрай част от плета и блъснах силно входната врата с рамо. Това бе глупаво от моя страна. Може би единственото място, през което е невъзможно да се вмъкнете в една калифорнийска къща, е входната врата. Само ме заболя рамото и се вбесих. Пак се покатерих на оградата и разбих френския прозорец с ритник, след което, използувайки шапката си за ръкавица, издърпах по-голямата част от долното стъкло. Това ми даде възможност да бръкна с ръка, за да достигна болта, който затваряше прозореца отвътре и да го изтегля. Останалото бе лесно. Ключалката се поддаде. Вмъкнах се вътре и отмахнах с ръка завесите от лицето си.

Никой от двамата души в стаята не обърна внимание на начина, по който влязох, въпреки че само единият бе мъртъв.