Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Филип Марлоу (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Big Sleep, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 50 гласа)

Информация

Сканиране
hammster (2007)
Разпознаване и корекция
goblin (2007)

Издание:

Реймънд Чандлър

ГОЛЕМИЯТ СЪН

Редактор Иванка Савова

Художник Веселин Павлов

Художник редактор Веселин Христов

Технически редактор Виолина Хаджидемирева

Коректор Цветанка Рашкова

Американска, I издание

ЕКП 07/9536612331/5637—341-84

Издателски № 2174

Формат 70х100/32

Печатни коли 19,00

Издателски коли 12,31

Условно-издателски коли 11,89

Дадена за набор на 15. XI. 1983 г.

Излязла от печат на 25. III. 1984 г.

Цена 1,38 лв.

Издателство „Христо Г. Данов“ — Пловдив, 1984 г.

Основано през 1855 година.

Печатница „Димитър Найденов“ — Велико Търново

 

Raymond Chandler

THE BIG SLEEP

Published by Penguin Books, 1976

© The Estate of Raymond Chandler, 1939

© Михаил Грънчаров, преводач, 1984 г.

© Богомил Райнов, автор на предговора, 1984 г.

c/o Jusautor, Sofia,

Ч — 820

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Големият сън от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Големият сън
The Big Sleep
АвторРеймънд Чандлър
Първо издание1939 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанркриминале
Видроман
СледващаСбогом, моя красавице (1940)
ISBNISBN 9536612331

Големият сън (на английски: The Big Sleep) е първият роман от американския писател Реймънд Чандлър. Издаден е през 1939 година. Разказвач и главен участник в историята е популярният Чандлъров герой – частният детектив Филип Марлоу. Книгата е базирана върху разказите на автора: Убиец в дъжда (1935) и Завесата (1936).

Действието отвежда детектива в имението на богат и уважаван, пенсиониран генерал, чийто две разглезени дъщери са заплетени в множество проблеми с хора от престъпните прослойки на Лос Анджелис. В типичен за автора стил, историята е изпълнена с много и богато обрисувани образи въвлечени в заплетена мрежа от взаимоотношения.

През 2005 година, списанието Тайм, включва Големият сън в листата си – „100 най-добри романа публикувани след 1923 година“. Новелата е адаптирана два пъти за филмовия екран: през 1946 година, под режисурата на Хауърд Хоукс с участието на Хъмфри Богарт като Филип Марлоу и през 1978 година с Робърт Мичъм в ролята на детектива.

Първото издание на книгата на български език е през 1984 година от издателство „Христо Г. Данов“.[1]

Вижте също

Източници

  1. издателство „Христо Г. Данов“, 1984

Външни препратки

XI

Тя бе облечена в кафеникав костюм от туид, носеше риза със спортна кройка и вратовръзка и ниски груби обувки. Прозрачните и чорапи бяха също така невидими, както и предния ден, но краката й не се показваха много. Черната й коса блестеше под кафявата шапка модел „Робии Худ“, която вероятно и беше струвала петдесет долара, по изглеждаше все едно че сама си я беше направила от попивателна преса, и то с една ръка.

— Аха, значи все пак ставате понякога — каза тя, бърчейки нос при вида на изтърканото червено канапенце, двете причудливи полукресла, тюлените завеси, които имаха нужда от пране, масичката за четене с размери като за дете и остарелите списания, сложени върху нея, за да придават на мястото професионална атмосфера. — Вече започвах да си мисля, че може би работите в леглото като Марсел Пруст.

— Тоя пък кой е?

Захапах една цигара и се втренчих в нея. Изглеждаше малко бледа и напрегната, но като момиче, което може да действува, когато е на зор.

— Френски писател, любител на дегенерирали типове. Откъде ще го знаете?

— Тц, тц — казах аз. — Заповядайте в моя будоар.

Тя се изправи и рече:

— Оня ден не се разбрахме нещо. Може би се държах грубо.

— И двамата се държахме грубо — казах аз.

Отворих междинната врата и я поканих да влезе. Минахме в останалата част от апартамента ми, съдържаща ръждивочервен килим, който не бе в първа младост, пет зелени папки, три от тях пълни с атмосферата на Калифорния, рекламен календар, изобразяващ близнаците Куинс, които се търкаляха на небесносин под, облечени в розови премени, с тъмнокестеняви коси и проницателни черни очи, големи като сини сливи. Имаше три стола почти от орехово дърво, обичайното бюро с обичайната попивателна преса, писалищен комплект, пепелник, телефон и обичайния скърцащ въртящ се стол зад него.

— Кантората ви не е много претенциозна — каза тя, сядайки срещу бюрото.

Отидох до отвора на пневматичната поща и вдигнах шест плика, две отворени писма и четири рекламни брошури. Окачих шапката си на телефона и седнах.

— И на пинкертоновците[1] е същата — казах аз. — С тоя занаят не се правят много пари, ако човек е честен. Ако кантората ти е претенциозна, значи правиш добри пари, или пък очакваш да ги направиш.

— Охо, значи вие сте честен? — попита тя и отвори чантата си.

Извади цигара от една емайлирана френска табакера, запали я със запалката си, след това пусна табакерата и запалката обратно в чантата и я остави отворена.

— До болка.

— Тогава как се е случило така, че сте се хванали с тоя мръсен занаят?

— Ами вие как така сте се омъжили за контрабандист на спиртни напитки?

— За бога, нека не започваме пак да се препираме. Цяла сутрин съм се мъчила да се свържа с вас по телефона. Звъних и тук, и в апартамента ви.

— Във връзка с Оуен?

Лицето й рязко се изопна. Гласът й бе мек.

— Горкият Оуен — рече тя. — Значи и вие сте научили.

— Един от хората на областния прокурор ме закара до Лидо. Смяташе, че може да знам нещо във връзка с тази работа. Но се оказа, че той знае много повече от мен. Знае, че някога Оуен е искал да се ожени за сестра ви.

Тя дърпаше мълчаливо от цигарата си, като ме преценяваше с немигащите си черни очи.

— Може би това нямаше да се окаже много лоша идея — рече тихо. — Той я обичаше. Такова нещо не се среща често в нашите кръгове.

— Имал е досие в полицията.

Тя сви рамене. Сетне каза нехайно:

— Не е имал стабилни връзки. Това е всичко, което означава наличието на полицейско досие в тази скапана и затънала в престъпления страна.

— Не прекалявате ли малко?

Тя изхлузи дясната си ръкавица и захапа върха на показалеца си, като ме гледаше с немигащи очи.

— Не съм дошла да ви търся заради Оуен.

Смятате ли вече, че ще можете да ми кажете по каква работа искаше да ви види баща ми?

— Не бих могъл да го сторя без негово разрешение.

— Заради Кармен ли беше?

— Дори това не мога да ви кажа.

Донатъпках лулата си и започнах да я паля с клечка кибрит. За момент тя остана така, наблюдавайки дима. Сетне бръкна с ръка в отворената чанта и извади дебел бял плик. Подхвърли го на бюрото.

— Все пак най-добре ще е да му хвърлите един поглед — каза тя.

Аз го взех. Бе адресиран на машина до мисис Вивиан Риган, „Алта Бреа Кресънт“ 3765, Западен Холивуд. Беше изпратен по куриер и щемпелът показваше, че писмото е тръгнало в 8 часа и 35 минути. Отворих плика и издърпах единственото нещо, което бе вътре — лъскава фотография с размери четири и половина на три и половина инча.

Това бе снимка на Кармен, която седеше на Гайгъровия стол от тиково дърво с високо облегало, поставен па подиума. Беше само с обеци и в Евин костюм. Погледът в очите и бе дори още по-налудничав, отколкото си го спомнях. На гърба на фотографията нямаше нищо. Сложих я отново в плика.

— Колко искат? — попитах аз.

— Пет хиляди, за негатива и останалите копия. Сделката трябва да бъде приключена тази нощ, иначе ще предадат снимката на някой вестник, който се занимава със скандални истории.

— Как научихте техните условия?

— Някаква жена ми телефонира около половин час след като се получи пликът.

— Това за вестникарските истории е вятър работа. В днешно време за такова нещо съдебните заседатели осъждат, без дори да напускат местата си, за да се съвещават. Какво друго имате да ми кажете?

— Че трябва ли да има и нещо друго?

— Да.

Тя ме изгледа, леко озадачена.

— Добре, има. Жената каза, че във връзка с тая афера могат да загазят и някои полицаи и че ако продължавам още да се бавя, ще приказвам със сестра си през решетките.

— Толкова по-добре — рекох аз. — Как да загазят?

— Не знам.

— Къде е Кармен сега?.

— В къщи. Снощи не беше добре. Все още е на легло, струва ми се.

— Излизала ли е снощи?

— Не. Аз бях излязла, но прислугата казва, че тя не е мърдала от къщи. Ходих в Лае Олиндас да играя рулетка в заведението на Еди Марс „Сайпръс Клъб“. Загубих всичко.

— Значи обичате рулетката. Така си и мислех.

Тя преметна крак върху крак и запали нова цигара.

— Да. Обичам рулетката. Всички членове на семейство Стъруд обичат игри, в които се губи, като рулетката или бракове с мъже, които ги зарязват, или пък обичат да участвуват в конни надбягвания с препятствия, когато са на петдесет и осем години, за да бъдат хвърлени на земята от някой състезателен кон и да останат осакатени завинаги. Стърнудови имат пари. Но всичко, което са получавали за тях са празни обещания.

— Защо снощи Оуен е бил с вашата кола?

— Никой не знае. Взел я е без разрешение. Винаги му даваме кола, когато излиза да прекара свободните си вечери, но снощи той не беше свободен. — Тя направи гримаса с уста. — Нима мислите??

— Че е знаел за тази снимка? Откъде бих могъл да науча? Може и той да е бил замесен. В състояние ли сте веднага да намерите пет хиляди долара в брой?

— Не, освен ако не кажа на татко или не ги взема назаем. Навярно бих могла да ги заема от Еди Марс. Той трябва да се покаже щедър към мен, бог ми е свидетел.

— По-добре опитате второто. Може да ви потрябват много скоро.

Тя се облегна назад и подпря ръка на облегалото на стола.

— Какво ще кажете, ако съобщя на полицията?

— Добра идея. Но няма да го сторите.

— Така ли?

— Да. Трябва да предпазите баща си и сестра си. Не се знае какво може да открие полицията. Може да е нещо, което те да не са в състояние да преглътнат. Макар че в такива случаи всичко се преглъща.

— Можете ли да помогнете с нещо?

— Мисля, че да. Но не мога да ви кажа защо или как.

— Харесвате ми — каза тя внезапно. — Вярвате в чудеса. Нямате ли случайно нещо за пиене в кантората?

Отключих бюрото и извадих служебната си бутилка и две малки ликьорски чашки. Напълних ги ние отпихме. Тя затвори чантата си с щракване и блъсна стола назад.

— Ще намеря петте бона — каза тя. — Досега съм била добра клиентка на Еди Марс. Има и друга причина той да се държи добре с мен. Вие може би я знаете.

Тя ми се усмихна с една от онези краткотрайни усмивки, в които очите дори не вземат участие.

— Русата съпруга на Еди е дамата, с която Ръсти избяга.

Не казах нищо. Тя ме изгледа напрегнато и добави:

— Това не ви ли интересува?

— Този факт би трябвало да улесни издирването му, ако се занимавах с него. Не мислите ли, че и той е замесен в тая каша?

Тя бутна празна га си чаша към мен.

— Налей ми още едно. Не съм виждала тип като тебе. Човек нищо не може да изкопчи. А и окото ти не мигва.

Напълних малката й чашка.

— Изкопчихте от мен всичко, което ви трябваше. Добре че не се занимавам с издирването на съпруга ви.

Тя гаврътна чашата на един дъх. Това я накара да изпъшка или по-скоро й даде благоприятната възможност да изпъшка. Въздъхна бавно.

— Ръсти не беше мошеник. Ако на времето е бил такъв, то не си е играл на дребно. Отмъкнал петнайсет хиляди долара в банкноти. Той ги наричаше своите луди пари. Имаше ги, когато се оженихме, и все още бяха у него, когато ме напусна. Не, Ръсти не е замесен в никакви евтини изнудвачески номера.

Тя посегна за плика и се изправи.

— Ще държа връзка с вас — казах аз. — Ако искате да се свържете с мен, за да ми предадете нещо, телефонистката от блока ще се погрижи да ми обади.

Отидохме до вратата. Потупвайки с белия плик по кокалчетата на ръката си, тя каза:

— Все още ли смяташ, че не можеш да ми кажеш за какво татко?

— Първо трябва да го видя.

Тя извади снимката и се вгледа в нея, като стоеше до вратата.

— Има красиво телце, нали?

— Аха.

Тя се наклони леко към мен.

— Да беше видял моето — каза сериозно.

— Може ли да се уреди нещо?

Тя се изсмя внезапно и остро и мина наполовина през врататата, сетне извърна глава и каза хладно:

— Едва ли съм срещала по-студенокръвно животно от теб, Марлоу. Или всъщност мога ли да те наричам Фил?

— Дадено.

— Можеш да ми викаш Вивиан.

— Благодаря ви, госпожо Риган.

— О, върви по дяволите, Марлоу!

Тя излезе, без да се обърне.

Оставих вратата да се затвори и стоях с ръка на дръжката, втренчил поглед в нея. Лицето ми гореше. Върнах се до бюрото, прибрах уискито, изплакнах двете малки чашки и също ги прибрах.

Вдигнах шапката си от телефона, набрах канцеларията на областния прокурор и поисках да ме свържат с Бърни Олс.

Той се бе върнал в своето уютно местенце.

— Оставих стареца на мира — каза той. — Икономът твърди, че или той самият, или някое от момичетата ще му каже. Тоя Оуен Тейлър е живял над гаража и аз претърсих вещите му. Родителите му са в Дюбюк, щат Айова. Телефонирах на тамошния шеф на полицията, за да разбера какво искат да сторим с него. Семейство Стърнуд ще поеме разноските.

— Самоубуйство? — попитах аз.

— Никой не знае. Не е оставил никаква бележка. Не е имал разрешение да вземе колата. Снощи всички, с изключение на мисис Риган, са си били в къщи. Тя е била в Лае Олиндас с някакъв нехранимайко на име Лари Коб. Проверих това. Познавам едно от крупиетата там.

— Трябва малко да позабраните този разюздан хазарт — казах аз.

— С монопола, който имат в този окръг? Не се вдетинявай, Марлоу. Смущава ме оня белег от удар върху главата на момчето. Сигурен ли си, че не можеш да ми помогнеш в тая работа?

Харесва ми, че постави въпроса по тоя начин. Даваше ми възможност да му откажа, без да лъжа. Казахме си „сбогом“ и аз напуснах кантората, купих и трите следобедни вестника и наех такси до Съдебната палата, за да взема колата си от паркинга. В нито един от вестниците не пишеше нищо за Гайгър. Прегледах отново синята му тетрадка, но шифърът бе също така неразгадаем, както и предишната нощ.

Бележки

[1] Алан Пинкертон, американски детектив (1819–1884 г.). Името му е станало нарицателно. — Б. пр.