Реймънд Чандлър
Големият сън (18)

XVIII

Олс стоеше и гледаше надолу към момчето. То седна на кушетката и се облегна настрани на стената. Олс го наблюдаваше мълчаливо, а веждите му бяха избелели, закръглени, остри и настръхнали като малки храсталаци.

— Признаваш ли, че си застрелял Броуди? — попита той момчето.

То повтори своите две любими думички с приглушен глас.

Олс въздъхна и погледна към мен.

— Не е необходимо да признава това. Пистолетът му е у мен — казах аз.

— Страшно много ми се иска да получавам по един долар всеки път, когато ми кажат тези думи. Какво толкова забавно има в тях?

— Не исках да бъда забавен — казах аз.

— Е, това е вече нещо — рече Олс.

Той се обърна настрани.

— Обадих се на Уайлд. Ще отидем да го видим и ще вземем тоя хулиган с нас. Може да се качи в моята кола, а ти ще караш отзад в случай, че се опита да ме ритне в лицето.

— Как ти харесва онова нещо, дето е в спалнята?

— Бомба е — каза Олс. — Дори малко ми е драго, че оня хлапак Тейлър скочи от вълнолома. Щеше да ми бъде противно да помагам да го изпратят в моргата, задето е пречукал оня негодник.

Аз отидох пак в малката спалня, духнах черните свещи и ги оставих да димят. Когато се върнах във всекидневната, Олс бе изправил момчето на крака. То стоеше и му хвърляше яростни погледи със сърдитите си черни очи, които се открояваха на лицето му, закоравяло и бяло като студена овнешка лой.

— Да вървим — каза Олс и го хвана за ръцете така, сякаш не му се искаше да го докосва.

Угасих лампите и ги последвах навън. Качихме се в колите и аз подкарах след двете еднакви задни светлини на колата на Олс надолу по дългия полегат склон. Надявах се, че това ще е последното ми пътуване до „Лавърн Терас“.

Областният прокурор Тагард Уайлд живееше на ъгъла на Четвърта улица и „Лафайет Парк“ в бяла дървена къща, огромна като трамвайно депо, с гараж от червен пясъчник, построен от едната й страна, и с два акра пухкава морава, която бе леко неравна. Това бе една от ония солидни старомодни къщи, които на времето с растежа на града бяха премествани целите на други места. Уайлд произхождаше от старо семейство от Лос Анжелос и вероятно бе роден в къщата, когато още се е намирала на улица „Уест Адамс“ или пък на „Фигероа“ и „Сейнт Джеймс Парк“

На алеята вече имаше две коли — голяма частна лимузина и полицейска кола с униформен шофьор, който пушеше, облегнат на задния калник, и се възхищаваше от луната. Олс се приближи до него и го заприказва, а шофьорът надникна в колата му и видя момчето.

Отидохме до къщата и позвънихме. Един мъж със зализана руса коса отвори вратата и ни поведе по корирода през огромна занемарена всекидневна, претъпкана с тежка мебел от тъмно дърво, и по друг коридор, който започваше от срещуположния й край. Той почука на една врата и влезе, след това я разтвори широко и ние се намерихме в кабинет с ламперии и с отворена стъклена врата в дъното, през която се виждаше част от градина с особени дървета. През прозореца нахлуваше миризмата на мокра пръст и цветя. По стените бяха накачени големи неясни картини, рисувани с маслени бои, имаше кресла, книги и се усещаше мирис на хубави пури, който се смесваше с аромата на мокра пръст и цветя.

Тагард Уайлд седеше зад едно писалище — възпълен мъж на средна възраст с ясни сини очи, който съумяваше да създаде впечатлението, че изражението на лицето му е дружелюбно, когато всъщност то бе съвсем безизразно. Пред него имаше чаша черно кафе, а той държеше изпъстрена с петна тънка пура между изяшните и предпазливи пръсти на лявата си ръка. До ъгъла на писалището на стол, тапициран със синя кожа, седеше друг мъж със студени очи и заострено лице, мършав като скелет и неумолим като собственик на заложна къща. Неговото чисто, добре поддържано лице изглеждаше така, сякаш току-що бе обръснато. Носеше добре огладен кафяв костюм, а на вратовръзката му бе забодена черна перла. Имаше дългите нервни пръсти на интелектуалец. Изглеждаше така, сякаш се бе приготвил за бой.

Олс дръпна един стол, седна и рече:

— Добър вечер, Кронджейгър. Запознай се с Фил Марлоу, частен детектив, който е изпаднал в затруднение.

Олс се ухили.

Кронджейгър погледна към мен, без да кимне. Той ме изучаваше така, сякаш разглеждаше фотография. Сетне кимна, като помръдна брадичката си около един инч.

Уайлд каза:

— Седнете, Марлоу. Ще се опитам да се разбера с капитан Кронджейгър, но нали знаете как стоят нещата. Градът сега е голям.

Аз седнах и запалих цигара. Олс погледна към Кронджейгър и попита:

— Какво показва разследването на убийството на „Рандал Плейс“?

Човекът със заостреното лице задърпа един от пръстите си, докато го накара да изпука. Заговори, без да вдига поглед.

— Един труп с два куршума в него. Два пистолета, с които някой е стрелял. Долу на улицата заловихме някаква жена с руса коса, която се опитваше да потегли с чужда кола. Нейната кола бе паркирана точно до чуждата и освен това беше същият модел. Правеше се на откачена, за това момчетата я вкараха вътре и тя се раздрънка. Била е на местопрестъплението, когато тоя тип Броуди си е получил заслуженото. Твърди, че не е видяла убиеца.

— Това ли е всичко? — попита Олс.

Кронджейгър повдигна леко вежди.

— Та всичко се случи само преди един час. Какво очакваш — да сме заснели убийството на филм ли?

— Поне описанието на убеца — каза Олс.

— Висок тип с кожено яке, ако това въобще може да послужи като описание.

— Той е навън с багажа ми — каза Олс. — С белезници. Марлоу fo спипа за вас. Ето му пистолета.

Олс извади от джоба си пистолета на хлапака и го постави в единия ъгъл на писалището. Кронджейгър погледна пистолета, но не посегна да го вземе.

Уайлд се ухили под мустак. Беше се облегнал назад и пушеше петнистата си пура, без да я изпуска нито за миг. Наведе се напред, за да сръбне от кафето. Извади копринена кърпичка от вътрешния си джоб, докосна устни, с нея и отново я мушна в джоба си.

— Има още два смъртни случая — каза Олс, пощипвайки меката плът под брадичката си.

Кронджейгър видимо се напрегна. Сърдитите му очи се превърнаха в две светли стоманени точки.

Олс каза:

— Нали чухте за оная кола, дето сутринта я извадили от Тихия океан до вълнолома в Лидо е мъртвец в нея?

— Аз не съм чул — каза Кронджейгър и продължи да гледа злобно.

— Мъртвият тип в колата беше частен шофьор на богато семейство — каза Олс. — Семейството е било подложено на шантаж заради една от дъщерите. Мистър Уайлд препоръча Марлоу на това семейство, чрез мен. Марлоу е действувал прекалено дискретно.

— Обожавам частни детективи, които разследват убийства дискретно и на своя глава — каза Кронджейгър. — Няма защо да говориш така дяволски срамежливо за това.

— Да каза Олс. — Не трябва да съм така дяволски свенлив. Не ми се удава дяволски често да съм свенлив пред някое ченге. През по-голямата част от времето ми се налага да им показвам къде да стъпят, за да не си счупят краката.

Острият нос на Кронджейгър побеля на върха. Дъхът му свистеше в притихналата стая. Той каза много тихо:

— Не се е налагало да показваш на никого от моите хора къде да стъпва, умнико.

— Ще видим това — каза Олс. — Тоя шофьор, за когото ви казах, дето се е удавил край Лидо, е застрелял снощи един тип на ваша територия. Един тип на име Гайгър, който се е занимавал с незаконна търговия на порнографски книги на булевард „Холивуд“. Гайгър е живял с оня хлапак, дето е долу в колата ми. Съжителствувал е е него, ако разбираш какво искам да кажа.

Сега Кронджейгър го гледаше невъзмутимо.

— От това май ще излезе някоя неприлична история — каза той.

— Моят опит ми показва, че повечето полицейски истории са такива — изръмжа Олс и се обърна към мен с щръкнали вежди.

— Имаш думата, Марлоу. Дай му да се разбере. Дадох му да се разбере.

Хрумна ми да не споменавам за две обстоятелства в момента, когато пропуснах едното от тях, без да си давам сметка защо. Не споменах за посещението на Кармен в апартамента на Броуди и за визитата на Еди Марс в къщата на Гайгър същия следобед. Всичко останало разказах така, както си беше.

През цялото време Кронджейгър не откъсваше очи от лицето ми и докато аз говорех, неговото остана безизразно. Когато свърших, той не обели дума в продължение на една тягостна минута. Уайлд мълчеше и посръбваше от кафето, леко по-дръпвайки от петнистата си пура. Олс гледаше съсредоточено един от палците си.

Кронджейгър бавно се облегна назад, опря единия си глезен върху коляното на другия крак и започна да разтрива кокалчето на глезена със своите кльощави нервни пръсти. Мършавото му лице потъмня като буреносен облак. Той каза с убийствена вежливост:

— Така, значи всичките ви заслуги се свеждат до това, че не сте докладвали за едно убийство, извършено снощи, а след туй сте слухтели наоколо цял ден, за да дадете възможност на Гайгъровия хлапак да извърши второ убийство тая вечер.

— Това е всичко — казах аз. — Бях в много затруднено положение. Може и да не съм постъпил правилно, обаче трябваше да защитя моя клиент, а и нямах никаква причина да си мисля, че момчето ще тръгне да пречука Броуди.

— Мисленето е работа на полицията, Марлоу. Ако снощи ни беше докладвано за смъртта на Гайгър, книгите никога нямаше да бъдат преместени от книжарницата в апартамента на Броуди. Хлапакът нямаше да проследи Броуди, за да го убие. Е, вярно е, че Броуди никога не е знаел кога точно ще му светят маслото. Хора като него никога не знаят това. Но все пак животът си е живот.

— Правилно — казах аз. — Кажете това на вашите ченгета следващия път, когато пак застрелят някой уплашен крадец на дребно, който тича по някоя уличка с открадната резервна гума.

Уайлд пльосна двете си длани на повърхността на писалището.

— Достатъчно — сопна се той. — Марлоу, откъде сте толкоз сигурен, че онова момче Тейлър е застреляло Гайгър? Дори пистолетът, с който. Гайгър е бил убит, да е бил намерен при трупа на Тейлър или в колата, от това пак не следва, че той е бил убиецът. Пистолетът може да е бил пробутан нарочно, да кажем, от Броуди — истинския убиец.

— Физически е възможно — казах аз, — Но в действителност е невъзможно. Предполага прекалено много съвпадения и толкова малко подхожда на Броуди и на онова момиче, пък и неговите собствени намерения са били други. Разговарях доста с Броуди. Той беше мошеник, но не и убиец. Имаше два пистолета, но не носеше-у себе си нито един от тях. Опитваше се да намери начин да се намърда в незаконната търговия на Гайгър, за която естествено е бил много добре осведомен от момичето. Каза, че е следил и наблюдавал Гайгър, за да разбере дали има силни покровители. Вярвам му. Да се предполага, че той е убил Гайгър, за да се докопа до книгите му, и че след това е офейкал със снимката на Кармен Стърнуд, която Гайгър току-що е бил направил, а сетне е подхвърлил пистолета в колата на Оуен Тейлър и го е блъснал в океана край Лидо, означава, че дяволски прекаляваш с предположенията. Тейлър е имал мотив — пристъп на ревност, — а също така и благоприятната възможност да убие Гайгър. Карал е една от колите на семейството без разрешение. Убил е Гайгър пред очите на момичето, нещо, което Броуди никога не би сторил, дори да допуснем, че той е бил убиецът. Не виждам защо човек, който се е свързал с Гайгър от чисто търговски интереси, ще вземе да го убива. Но Тейлър би могъл да го стори. Тъкмо оная работа с голите снимки би го подтикнала към това.

Уайлд се ухили под мустак и погледна косо към Кронджейгър. Кронджейгър шумно прочисти гърлото си. Уайлд попита:

— Ами защо са скрили трупа? Не виждам какъв смисъл има в това.

— Хлапакът не каза нищо, но той трябва да е свършил тая работа. Броуди не би влязъл в стаята, след като Гайгър е бил вече застрелян. Момчето трябва да се е върнало, докато съм карал Кармен у дома и. Той се е страхувал от полицията, разбира се, като го знаем що за човек е, и сигурно си е помислил, че няма да е зле да скрие трупа, докато си изнесе нещата от къщата. Ако се съди по следите на килима, извлякъл го е през входната врата и е много вероятно да го е сложил в гаража. След това си е опаковал вещите и ги е отнесъл. А сетне, по някое време през нощта, преди още трупът да се е вкочанясал, в чувствата му настъпил обрат и си помислил, че не се е отнесъл много добре към мъртвия си приятел. Затова се е върнал и го е положил на леглото. Разбира се, това са само предположения.

Уайлд кимна.

— А тая сутрин отива в магазина, сякаш нищо не се е случило, и стои там нащрек. И когато Броуди премества книгите, той открива къде отиват те и прави предположението, че оня, който ги получава, е убил Гайгър специално с тая цел. Дори може да е знаел повече за Броуди и за момичето, отколкото са подозирали. Какво ще кажеш, Олс?

Олс рече:

— Ще разберем всичко. Но това не спестява неприятностите на Кронджейгър. Лошото е, че всичко това се е случило снощи, а на него едва сега му съобщават.

Кронджейгър рече навъсено:

— Струва ми се, че ще намеря начин да го преживея някак.

Той ме изгледа остро и незабавно отмести поглед.

Уайлд размаха пурата си и каза:

— Дайте да видим веществените доказателства, Марлоу.

Аз изпразних джобовете си и поставих улова на писалището: трите полици и Гайгъровата картичка за генерал Стърнуд, снимките на Кармен и синята тетрадка със зашифрования списък на имена и адреси. Вече бях дал на Олс ключовете на Гайгър.

Уайлд разгледа тези неща, подръпвайки леко от пурата си. Олс запали една от своите миниатюрни пури и кротко издуха дима към тавана. Кронджейгър се облегна на писалището и започна да разглежда нещата, които бях дал на Уайлд.

Уайлд потупа трите полици, подписани от Кар-мен, и каза:

— Струва ми се, че тези полици са били само за покана. Ако генерал Стърнуд ги беше платил, щеше да го стори от страх да не го сполети нещо по-лошо. Тогава Гайгър щеше да стегне обръча. Не знаете ли от какво може да се е страхувал?

Той гледаше мен.

Аз поклатих глава.

— Разказахте ли ни цялата история, с всичките подробности?

— Не споменах едно-две неща. Нямам намерение изобщо да ги споменавам, мистър Уайлд.

— Ха — изпръхтя Кронджейгър, дълбоко развълнуван.

— И защо? — попита Уайлд спокойно.

— Защото моят клиент има право на такава закрила пред всички органи, с изключение на съдебните заседатели. Имам разрешително да практикувам като частен детектив. Предполагам, че думата „частен“ означава нещо. И така, Холивудският полицейски участък има две убийства на главата си, и двете са разкрити. И двамата убийци са налице. Известни са мотивите и средствата и в двата случая. Шантажът обаче трябва да се потули дотолкова, доколкото това касае имената на замесените в него хора.

— Защо? — попита отново Уайлд.

— Остави — рече сухо Кронджейгър. — Трябва да сме доволни да свирим и втора цигулка при детектив от такъв калибър.

— Ще ви покажа защо — казах аз.

Станах и се върнах обратно навън при колата си, откъдето взех книгата, открита в Гайгъровия магазин. Униформеният шофьор на полицейската кола бе застанал до автомобила на Олс. Момчето беше вътре, облегнато на една страна в ъгъла.

— Говорил ли е нещо? — попитах аз.

— Направи ми едно предложение. — рече ченгето и плю. — Да върви по дяволите.

Върнах се в къщата, поставих книгата на писалището на Уайлд и махнах опаковката. Кронджейгър говореше нещо по телефона в другия край на бюрото. Затвори телефона и седна, когато аз влязох.

Уайлд прегледа книгата с каменно изражение, затвори я и я бутна към Кронджейгър. Той я отвори, погледна една-две страници и бързо я остави. На страните му избиха две червени петна, големи колкото половиндоларови монети.

— Обърнете внимание на поставените с печат дати най-отпред — казах аз.

Кронджейгър отново разгърна книгата и ги погледна.

— Е?

— Ако е необходимо — казах аз, — мога да свидетелствувам под клетва, че това нещо е от книгопродавницата на Гайгър. Блондинката Агнес ще признае що за търговия се е въртяла в магазина. За всеки който има очи, е очевидно, че той служи само за прикритие. Но холивудската полиция си има собствени съображения да го остави да си действува. Осмелявам се да кажа, че съдебните заседатели биха се заинтересували от тези съображения.

Уайлд се ухили. Той каза:

— Истина е, че съдебните заседатели понякога задават такива неудобни въпроси в напразното усилие да разберат защо градовете се управляват така, както се управляват.

Кронджейгър се изправи внезапно и сложи шапката на главата си.

— Тук аз съм сам срещу трима — озъби се той. — Занимавам се с разследване на убийства. Ако тоя Гайгър се е занимавал с неприлични книги, това не ми влиза в работата. Но съм готов да призная, че никак няма да е от полза за моя отдел, ако тези факти се изнесат в пресата. Кажете какво искате, приятелчета?

Уайлд погледна към Олс. Олс каза спокойно:

— Искам да ти предам един арестант. Да вървим.

Той стана. Кронджейгър го изгледа свирепо и излезе от стаята с важна походка. Олс тръгна след него. Вратата отново се затвори. Уайлд почукваше по писалището и ме гледаше с ясните си сини очи.

— Трябва да разбереш как се чувствува всяко ченге, когато се сблъска с потайна работа като тая — каза той. — Налага се да дадеш показания за всичко — поне за архивата. Мисля, че ще бъде възможно да не смесваме двете убийства и да запазим името на генерал Стърнуд неопетнено. Знаеш ли защо още не съм ти откъснал ухото?

— Не. Но очаквах да ми откъснете и двете уши.

— Колко ще получиш за тая работа?

— Двайсет и пет долара на ден плюс допълнителните разходи.

— Значи дотук си отработил петдесет долара и малко бензин.

— Горе-долу.

Той наклони глава на една страна и потърка върха на кутрето си по долния ръб на брадичката.

— И за тая мизерна сума си готов да загазиш и да си имаш разправии с половината полиция в окръга?

— Не че това ми харесва много — казах аз. — Но какво, по дяволите, да сторя? Аз си разследвам случая. Продавам каквото мога, за да си изкарам прехраната. А то е малкото смелост и акъл, с които бог ме е дарил, и също така примирението да ме тъпчат, когато трябва да защитя някой клиент. Това, че тая вечер се пораздрънках, без да се допитам първо до генерала, е против принципите ми. А що се отнася до потайната работа, аз самият съм работил в полицията, както знаете. Случва се под път и над път. Ченгетата придобиват много авторитетен и категоричен вид, когато някой външен човек се опита да скрие нещо, но те вършат същото през ден, за да правят услуги на приятели, или на всеки, който има малко връзки. А аз не съм приключил. Все още разследвам моя случай. Така че, ако се наложи, пак ще сторя същото.

— При условие че Кронджейгър не ти отнеме разрешителното — ухили се Уайлд. — Каза, че си пропуснал да споменеш едно-две лични нещица. Важни ли бяха?

— Все още не съм приключил със случая — казах аз, като го гледах право в очите.

Уайлд ми се усмихна. Той имаше открита дръзка усмивка на ирландец.

— Позволи ми да ти кажа нещо, синко. Баща ми беше близък приятел на стария Стърнуд. Използувал съм цялото си служебно положение — а може би и нещо повече, — за да спестя неприятностите на стареца. В края на краищата не можеш да правиш това непрекъснато, защото няма полза. Тези негови момичета, особено онази русата пикла, най-сетне ще се забъркат в нещо такова, дето няма да може да се потули. Той не трябва да ги оставя да правят каквото си искат. Мисля, че старецът има вина за това. Сигурно не му идва на акъла какъв е днешният свят. Освен това има още нещо, което бих искал да спомена, докато си говорим като мъже и докато няма защо да ти ръмжа. Залагам долар срещу пет канадски цента, че генералът се страхува да не би неговият зет и бивш контрабандист на спиртни напитки да е замесен в тая игра, всъщност надявал се е да откриеш, че няма такова нещо. Какво ще кажеш?

— Доколкото разбрах, Риган не е изнудвач. Просто е имал слабост към някого, но го е зарязал.

Уайлд изсумтя.

— Колко е имал слабост нито аз, нито ти можеш да кажеш. Ако беше за друг човек, нямаше да е чак толкоз привързан. Генералът каза ли ти, че търси Риган?

— Каза ми, че би искал да знае къде е той и дали е добре. Харесвал Риган и бил огорчен от начина, по който той се е измъкнал, без дори да му каже „сбогом“.

Уайлд се облегна назад и се намръщи.

— Разбирам — каза той с променен глас. Размести нещата по писалището, сложи синята тетрадка на Гайгър настрана, а останалите веществени доказателства бутна към мен.

— По-добре ги вземи — каза той. — Повече не ми трябват.