Реймънд Чандлър
Големият сън (9)

VIII

През тесните оловни рамки на остъклената странична врата на Стърнудови се процеждаше мътна светлина. Спрях пакарда под навеса за коли и изпразних съдържанието на джобовете си на седалката. Момичето продължаваше да хърка в ъгъла с шапка, килната кокетно върху главата, с ръце, отпуснати безжизнено върху гънките па шлифера. Излязох и натиснах звънеца. Чу се бавно приближаване на стъпки, които сякаш идваха отдалеч, от някакво място, изпълнено с печал. Вратата се отвори и изпънатият иконом с посребрената коса се показа и ме изгледа. Светлината от коридора правеше косата му да прилича на ореол.

Той каза:

— Добър вечер, сър.

Каза го учтиво и погледът му се плъзна покрай мен към пакарда. След това очите му отново се втренчиха в моите.

— Тук ли е мисис Риган?

— Не, сър.

— Надявам се, че генералът спи?

— Да, за него вечерта е най-подходящото време за сън.

— А прислужницата на мисис Риган?

— Матилда ли? Тя е тук, сър.

— Няма да е зле да я повикате. За тая работа трябва женска ръка. Погледнете в колата и ще разберете какво искам да кажа.

Той огледа вътрешността на колата. След това се върна.

— Разбирам — рече той. — Ще повикам Матилда.

— Матилда ще се справи с нея — казах аз.

— Ние всички се опитваме да се справяме с нея. — каза той.

— Предполагам, че практика не ви липсва — рекох аз.

Той се направи, че не е чул.

— Е, лека нощ — казах аз. — Оставям всичко във ваши ръце.

— Много добре, сър. Да ви повикам ли такси?

— Категорично не — казах аз. — Всъщност аз не съм тук. Просто ви се привиждат разни неща.

Тогава той се усмихна. Кимна ми с глава, а аз се обърнах и тръгнах надолу по алеята за коли, докато излязох през портите.

Изминах десетина пресечки, криволичейки надолу по извити улици, измити от дъжда, под непрестанно капещи дървета, покрай осветените прозорци на големи сгради, издигащи се сред огромни призрачни пространства, с триъгълни островърхи покриви, потънали в бръшлян, а високо по склоновете на хълма бяха накацали други светещи прозорци, далечни и недостъпни като къщи на горска магьосница. Излязох до една автомобилна пиаца, цялата залята от безполезни светлини, където отегчен човек от обслужващия персонал с бяла фуражка и тъмносиньо яке седеше прегърбен на една табуретка зад изпотеното стъкло и четеше вестник. Понечих да вляза вътре, но сетне продължих пътя си. Вече бях мокър до кости. А в нощ като тази човек може да си пусне брада, докато чака за такси. Пък и шофьорите на таксиметрови коли имат добра памет.

След малко повече от половин час бърз ход успях да стигна до къщата на Гайгър. Там нямаше никого, а на улицата не се виждаха никакви автомобили, освен моята собствена кола, паркирана пред съседната къща. Изглеждаше унила като бездомно куче. Изрових от вътрешността и бутилката уиски и излях в гърлото си половината от онова, което бе останало в нея, след което седнах вътре, за да запаля една цигара. Изпуших я до половината, хвърлих я навън, излязох отново и отидох до къщата на Гайгър. Отключих вратата, влязох във все още топлия мрак и застанах неподвижно, заслушан в дъжда, а през това време от мен кротко се стичаше вода по пода. Намерих пипнешком една лампа и я запалих.

Най-напред забелязах, че някои от китайските гоблени бяха изчезнали от стената. Не бях ги броил, но празните им места стояха оголени върху кафявата мазилка и биеха на очи. Отидох малко по-навътре и запалих друга лампа. Погледнах тотемния стълб. В основата му, извън края на китайския килим, върху голия под бе проснат друг килим. Преди малко този килим го нямаше. Но на същото място бе лежал трупът на Гайгър. Сега трупът па Гайгър бе изчезнал.

Вцепених се. Изкривих устни в гримаса и се ухилих злобно срещу стъкленото око на тотемння стълб. Отново претърсих къщата. Всичко си стоеше точно така, както го бях оставил. Гайгър го нямаше в неговото украсено с волани легло, нито пък беше под него, нямаше го и в гардероба. Не беше нито в кухнята, нито в банята. Оставаше да се провери само заключената врата от дясната страна па коридора. Един от ключовете на Гайгър стана. Стаята зад тази врата бе интересна, но Гайгър го нямаше в нея. Беше интересна с това, че бе съвършено различна от стаята на Гайгър. Това бе една оскъдно мебелирана мъжка спалня с излъскап дървен под, с няколко малки черджета, украсени с индиански орнаменти, два стола с прави облегалки, бюро от имитация на дърво, върху което имаше мъжки несесер и две черни свещи, поставени в пиринчеми свещници, високи по една стъпка. Леглото бе тясно и изглеждаше твърдо, а върху него имаше тъмночервена покривка от батика. Стаята бе студена. Заключих я отново, изтрих дръжката на вратата с носната си кърпа и се върнах при тотемння стълб. Коленичих и погледнах повърхността на килима, докато погледът ми стигна до входната врата. Стори ми се, че видях две паралелни бразди, водещи в тази посока, сякаш оставени от петите на влачено тяло. Който и да беше свършил това, той се бе отнесъл сериозно към работата си.

Това не бе работа на полицията. Иначе би трябвало да са още тук, тъкмо започнали да се разгорещяват с техните рулетки и тебешири, с техните фотоапарати и прахове за откриване на отпечатъци, с евтините си пури. Непременно щяха да са още тук. Това не бе работа и на убиеца. Той навярно бе напуснал къщата с най-голяма бързина. По всяка вероятност бе видял момичето. Но не е бил сигурен дали тя е била достатъчно упоена от наркотика, за да не го види. Сега той вероятно вече се беше впуснал в далечен път. Не можех да се досетя какъв е истинският отговор, но нямах нищо против, ако някой предпочиташе Гайгър да бъде не само убит, но и да изчезне. Това ми даваше шанс да открия дали бих могъл да съобщя па полицията, без да замесвам Кармен Стърнуд. Заключих отново, съживих задъхващия се мотор на колата и подкарах към душа, сухите дрехи и късната вечеря у дома. Сетне се мотах из апартамента и изпих прекалено голямо количество горещ пунш, докато се опитвах да схвана какъв е шифърът в Гайгъровия син азбучник. Бях сигурен в едно: че текстът представлява списък с имена и адреси вероятно на клиентите. Имаше над четиристотин. Това говореше за една хубавичка незаконна търговия, без да се смятат сумите, придобити чрез шантаж, чийто брой вероятно не бе малък. Всяко име в списъка можеше да е това на убиеца. Не завиждах на полицията за работата, която ги чакаше, след като списъкът им бъде предаден.

Легнах си, изпълнен с чувство на безсилие и с уиски, и сънувах някакъв човек в окървавена китайска дреха, който преследваше голо момиче с дълги нефритени обеци, а аз тичах след тях и се мъчех да ги снимам с незареден фотоапарат.