Реймънд Чандлър
Големият сън (5)

IV

Фасадата на зданието, където се помещаваше магазинът на А. Г. Гайгър, гледаше на север към булеварда, близо до Лас Палмас. Входната врата се намираше доста навътре в сградата, на витрините имаше медии первази, а самите витрини бяха прикрити отвътре с китайски паравани така, че вътрешността на магазина не се виждаше. Зад витрините се търкаляха един куп ориенталски вехтории. Не можех да кажа дали имат някаква стойност, тъй като не колекционирах антики, а само неплатени сметки. Входната врата беше от огледално стъкло, но през него не се виждаше много ясно, защото в магазина бе много тъмно. От едната страна в съседство с магазина се намираше един от входовете на сградата, а от другата имаше лъскава витрина на бижутерски магазин на кредит. Бижутерът бе застанал на входа и се поклащаше на пети с отегчен вид — висок, хубав, беловлас евреин, облечен в тънки тъмни дрехи, чиято дясна ръка бе обсипана с диаманти с тегло около девет карата. Едва забележима многозначителна усмивка се плъзна по устните му, когато влизах в магазина на Гайгър. Пуснах вратата да се затвори тихо след мен и направих няколко крачки по синия килим, с който бе застлан целият под. Имаше сини кожени кресла с подставки за пепелници край тях. Няколко комплекта кожени подвързии, украсени с релефни орнаменти, бяха изложени между поставки за книги върху тесни полирани масички. Други украсени подвързии се виждаха по стените зад стъклени витрини. Стока и половина, от оня тип, дето някой богат гешефтар ще си купи на килограм и след това ще нареди да му лепнат отвътре етикетче с името. В дъното имаше шперплатова преграда със затворена врата по средата. В ъгъла, образуван между тази преграда и стената, зад малко бюро, върху което бе сложен дървен фенер, украсен с резба, седеше една жена.

Тя се изправи бавно и се полюшна към мен в тясната си черна рокля, която поглъщаше светлината. Бедрата й бяха дълги и в походката й имаше нещо такова, което не бях виждал често в книжарски магазин. Беше пепеляворуса блондинка със зеленикави очи, гъсти ресници, косата й бе гладко опъната зад ушите, в които блестяха големи кръгли обеци от черен кехлибар. Маникюрът й бе сребрист. Въпреки грима й очаквах да заговори с акцента на някоя обитателка на пансионерска спалня.

Приближи се към мен със сексапилна походка, която би могла да накара група бизнесмени да довършат бързата си закуска с паническа скорост, наклони глава, за да оправи с пръст едно не дотам непокорно тънко кичурче от меко сияеща коса. Усмивката й беше колеблива, но човек можеше да я склони да стане любезна.

— Какво обичате? — осведоми се тя.

Бях с тъмните си очила с рогови рамки. Наострих гласа си на горен регистър и започнах да чуруликам превзето.

— Случайно да ви се намира някое издание на „Бен Хур“ от 1860 година?

Тя не каза „А?“, но й се прииска да го стори. Усмихна се мрачно.

— Първо издание?

— Трето — казах аз. — Онова с печатната грешка на страница 116.

— Страхувам се, че го нямаме? в момента.

— А да имате „Шевалие Одюбон“ от 1840 година, всички томове, разбира се.

— Ъ-ъ, в момента не — рече тя с дрезгав глас.

Сега усмивката й едва се крепеше на лицето и вероятно се чудеше какво ли ще удари, когато падне долу на пода.

— Нали продавате именно книги? — казах аз с учтивия си фалцет.

Тя ме изгледа от главата до петите. Никаква усмивка нямаше вече. Очи — почти сурови. Поза — много изправена и скована. Махна със сребристия си маникюр към остъклените лавици.

— А това на какво ви прилича, па грейпфрут ли? — попита тя язвително.

— О, видите ли, ме бих казал, че тези ме интересуват. Вероятно имат дубликати серийно производство с евтини офорти, по два пенса цветната и по един пенс черно-бялата. Обикновената пошлост. Не, не, съжалявам.

— Разбирам.

Насили се да сложи усмивката отново, сякаш я вдигаше от земята с крик. Беше кисела като градски съветник, страдащ от заушки.

— Може би мистър Гайгър, но в момента той не е тук.

Очите й внимателно ме изучаваха. Тя имаше толкова понятие от редки книги, колкото аз знаех как се урежда битпазар.

— Може би той ще се върне по-късно?

— Страхувам се, че доста късно.

— Много жалко — казах аз. — Ах, много жалко. Ще поседна в едно от тези очарователни кресла и ще изпуша една цигара. Цял следобед съм свободен. Нямам за какво друго да мисля, освен за урока си по тригонометрия.

— Да — каза тя. — Да-а, разбира се.

Изтегнах се в едно кресло и запалих цигара с кръглата никелирана запалка на подставката на пепелника. Тя продължаваше да стои с неясна тревога в очите, прехапала долната си устна. Най-сетне кимна, обърна се бавно и се върна на малкото си бюро в ъгъла. Загледа ме втренчено иззад лампата. Кръстосах крака и се прозинах. Сребристите й нокти се плъзнаха до вилката на телефона върху бюрото, не го докоснаха, отпуснаха се надолу и започнаха да тактуват по повърхността му. Тишина за около пет минути. Вратата се отвори и някакъв висок екземпляр с изгладнял вид, с бастун и с голям нос се вмъкна чевръсто, затвори вратата след себе си, като я натисна, за да преодолее съпротивлението на механизма за затваряне, приближи се с маршова стъпка до бюрото и постави върху него един увит пакет. От джоба си той извади портфейл с позлатени ъгълчета, който се закопчаваше с щифтчета, и показа нещо на блондинката. Тя натисна едно копче на бюрото. Високият тип отиде до вратата в шперплатовата преграда и я отвори колкото едва-едва да се промъкне през нея.

Довърших цигарата си и запалих нова. Минутите течаха бавно. По булеварда пищяха и ръмжаха клаксони. Голям червен градски автобус избоботи покрай входа. Чу се звънтене при смяната на светофара. Русата се облегна на лакът, подпря челото си с ръка и започна да ме наблюдава иззад нея. Вратата на преградата се отвори и високият екземпляр с бастуна се измъкна оттам. Той носеше друг увит пакет с формата на книга. Приближи се до бюрото и плати. Отиде си така, кайто бе дошъл — вървейки на пръсти, дишайки с отворена уста, като ми хвърли внезапен кос поглед на минаване.

Станах на крака, докоснах шапка, за да се сбогувам с блондинката, и излязох след него. Той тръгна в западна посока, като размахваше бастуна си, конто описваше малка дъга точно над дясната му обувка. Не бе трудно да го следя. Сакото му беше скроено от нещо като конски чул в доста крещящ цвят и имаше такива широки рамене, че вратът му стърчеше като стрък керевиз, и като вървеше, главата му се клатушкаше най-отгоре. Когато стигнахме до светофара на „Хайланд Авеню“, аз спрях до него и му дадох възможност да ме забележи. Отначало тон погледна нехайно към мен, по после изведнъж с внезапно нараснало внимание ми хвърли кос поглед и бързо се извърна. Като светна зелената светлина, пресякохме „Хапланд“ и изминахме още една пресечка. Той разтегна дългите си крака и до ъгъла ме беше изпреварил с двайсет ярда. Зави надясно. Извървя стотина крачки нагоре по хълма, след това спря, окачи бастуна на ръката си и като потършува в някакъв вътрешен джоб, измъкна на бял свят тапицирана с кожа табакера. Пъхна цигара в устата си, изпусна кибритената клечка на земята, погледна назад, докато я вдигаше, и забелязвайки, че го наблюдавам от ъгъла, той се изправи, сякаш някой го беше ритнал отзад. Вървеше покрай сградите с дълги тромави крачки и ровеше тротоара с бастуна си, като едва ли не вдигаше пушилка след себе си. Отново свърна наляво. Беше ме изпреварил най-малко с половин пресечка, докато стигнах до мястото, където зави. Задъхах се. Излязохме на тясна улица с дървета, от едната страна на която имаше зид, а от другата се виждаха три тесни улички с едноетажни вили.

Той бе изчезнал. Повъртях се наоколо, надничайки тук и там. Във втората тясна уличка забелязах нещо. Тя се наричаше „Ла Баба“ — тиха, сумрачна, с двойна редица едноетажни вили, засенчени от дървета. От двете й страни бяха засадени италиански кипариси, подрязани ниско, със заоблената форма на делвите за масло от „Али Баба и четиридесетте разбойници“. Зад третата делва мръдна крайчецът на ръкав с крещящи шарки.

Облегнах се на едно мастиково дърво и зачаках. Гръмотевиците отново тътнеха откъм хълмовете. Заревото на светкавиците се отразяваше по надвисналите черни облаци на юг. Няколко колебливи дъждовни капки паднаха на тротоара и оставиха петна, големи колкото петцентови монети. Въздухът бе неподвижен като в оранжерията на генерал Стърнуд.

Ръкавът се показа отново зад дървото, а след него се появиха голям нос, око и малко рижа коса без шапка. Окото се втренчи в мен. Изчезна. Неговото другарче се появи отново като кълвач от другата страна на дървото. Минаха пет минути. Това му стигаше. Хората от неговия тип са доста нервни. Чу се щракането на кибритена клечка, а след това и подсвиркване с уста. Сетне някаква неясна сянка се плъзна по тревата към съседното дърво. После той беше вече на алеята и вървеше право към мен, като размахваше бастуна си и си подсвиркваше. Кисело подсвиркване с нотки на уплаха. Погледнах разсеяно нагоре към тъмното небе. Той мина на около десетина крачки от мен, без да ме погледне. Сега бе в безопасност. Беше се отървал. Наблюдавах го, докато изчезна от погледа ми, сетне отидох до централната алея на „Ла Баба“ и разтворих клоните на третия кипарис. Издърпах една увита книга, мушнах я под мишница и се отдалечих. Никой не извика след мен.