Реймънд Чандлър
Големият сън (27)

XXIX

Гаражът, който се намираше в съседство, бе потънал в мрак. Прекосих настланата с чакъл алея за коли и една подгизнала морава. По пътя течаха малки рекички вода. Тя се стичаше с ро-молене в една канавка на отсрещната страна. Бях гологлав. Шапката ми трябва да беше паднала в гаража. Канино не си бе направил труд да ми я върне. Не бе и помислял, че тя може пак да ми потрябва. Представих си го как кара колата наперено по обратния път през дъжда, сам, след като бе оставил мършавия и начумерен Арт на безопасно място заедно с вероятно задигнатия закрит автомобил. Тя обичаше Еди Марс и се укриваше, за да го спаси. Следователно когато се върнеше, той щеше да я намери там, седнала спокойно до лампата и до недокоснатата чаша, а аз щях да лежа, завързан на кушетката. Щеше да занесе нещата й в колата, щеше да претърси внимателно къщата, за да се увери, че не са останали никакви улики. Сетне щеше да й каже да излезе и да чака. Тя нямаше да чуе изстрел.. От късо разстояние и една полицейска палка е много ефикасно оръжие. След това щеше да й каже, че ме е оставил завързан и че след известно време ще се освободя сам. Той я смяташе за толкова тъпа. Миличкият мистър Канино.

Шлиферът ми беше разкопчан и аз не можех да го закопчея, защото на ръцете си имах белезници. Пешовете му се мотаеха в краката ми и пляскаха като криле на голяма и уморена птица. Излязох на магистралата. Коли минаваха сред водовъртежи, осветени от фарове. Пронизителният рев на колелата им бързо заглъхваше. Намерих автомобила си там, където го бях оставил, двете му гуми бяха залепени и монтирани, така че можеше да се използува, ако се наложеше. Бяха помислили за всичко. Аз влязох в колата, наведох се под волана и започнах да тършувам под парчето кожа, закриващо тайното отделение. Извадих другия пистолет, мушнах го под шлифера си и тръгнах обратно. Светът изглеждаше малък, затворен и черен. Свят само за Канино и за мен.

Когато бях изминал половината път, фаровете едва не ме осветиха. Те завиха бързо откъм магистралата и аз се смъкнах надолу по брега в мократа канавка, строполих се на дъното п устата ми се напълни с вода. Колата изръмжа покрай мен, без да намалява скорост. Вдигнах глава, чух свистенето на колелата й, когато излезе от пътя н пое по чакъла на алеята. Моторът заглъхна, светлините угаснаха, чу се затръшване на врата. Не чух да се затваря вратата на къщата, но през дърветата се процеди слаба светлинка, сякаш някоя от торите бе вдигната или бе запалена лампата в антрето.

Аз се върнах на моравата, подгизнала от водата, и зацапах из нея. Колата бе между мен и къщата, аз държах пистолета готов до бедрото си, като го бях изтеглил толкова напред, колкото беше възможно, без да изтръгна лявата си ръка. Колата беше тъмна, празна, топла. В радиатора приятно гъргореше вода. Погледнах вътре. Ключовете висяха на таблото. Капино беше прекалено самоуверен. Заобиколих колата и тръгнах предпазливо по чакълената настилка към прозореца, където спрях и се ослушах. Не чух никакви гласове, никакви други звуци освен забързаното „кап-кап“ на дъждовните капки, които падаха върху колената па металните водосточни тръби близо до земята.

Продължавах да се ослушвам. Не се чуваха гръмки гласове, всичко бе толкова спокойно и изискано. Той сигурно и мъркаше като котарак, а тя вероятно му казваше, че ме е освободила и аз съм обещал да ги оставя да се измъкнат. Той нямаше да ми повярва, както и аз на него не бих повярвал. Значи нямаше да остане дълго в къщата. Скоро щеше да тръгне и да я вземе със себе си. Трябваше само да го изчакам да излезе.

Не можех да чакам. Преместих пистолета в лявата си ръка и се наведох да загреба шепа чакъл. Хвърлих го върху капака на прозореца. Това бе жалко усилие. Много малко камъчета достигнаха стъклото над капака, по нестройното дрънчене па тези няколко камъчета прозвуча като срутване на язовирна степа.

Аз изтичах обратно до колата и се прислоних отзад. Къщата вече бе потънала в мрак. Това бе всичко. Отпуснах се и тихо зачаках. Не се хващаше па въдицата. Канино бе прекалено предпазлив.

Изправих се, вмъкнах се в колата гърбом, опипах наоколо, за да намеря контактния ключ и сетне го завъртях. Протегнах крак и потърсих стартера. Най-сетне го намерих, натиснах го и моторът захърка. Загрят беше и се запали веднага. Забръмча тихо, самодоволно. Отново излязох от колата и се притаих до задните колела.

Сега треперех, но знаех, че на Канино няма да му хареса последният звуков ефект. Колата му трябваше ужасно много. Стъклото на един тъмен прозорец започна да се спуска надолу инч по инч и само играта на някакво слабо отражение върху него показваше, че то се движи. От прозореца изригна пламък и се чу трясъкът на три бързи изстрела. Стъклото на колата се напука звездообразно. Изкрещях от болка. Викът ми се превърна в провлачен стон. Стонът се превърна в мокро гъргорене в гърлото ми и аз се задавих с кръв. Оставих гъргоренето да заглъхне, поемайки си с мъка дъх. Беше добра работа. — Хареса ми. Канино също я хареса много. Чух го да се смее. Това бе продължителен и гръмогласен смях, който никак не подхождаше на мъркащия му глас.

Сетне за известно време настъпи тишина, нарушавана само от дъжда и от тихото бръмчене на мотора. След малко вратата на къщата бавно се отвори и на мястото й се образува един квадрат, по-черен от черната нощ. В него предпазливо се появи силует, около чийто врат имаше нещо бяло. Това бе нейната яка. Тя излезе на верандата сковано, като че ли бе женска фигура от дърво. Зърнах неясния блясък на сребърната й перука. Канино излезе, приведен зад нея по всички правила на изкуството. Положението бе толкова опасно, че чак ми стана забавно.

Тя слезе по стълбите. Сега вече различавах бялото й вцепенено лице. Тръгна към колата. Беше като крепостна стена за Канино в случай че все още бях в състояние да му изплюя някой куршум. Сред плющенето на дъжда долових нейния глас, който казваше бавно, безизразно:

— Нищо не виждам, Лаш. Прозорците са замъглени.

Той изсумтя нещо и тялото на момичето се разтресе силно, сякаш я бе ръгнал с пистолет в гърба. Тя тръгна отново и се приближи до тъмната кола. Сега вече можех да го видя зад нея — шапката му, част от лицето, грамадата на едното му рамо. Момичето се спря като вкаменено и изпищя. Красив, висок, продължителен писък, който ме разлюля като ляво кроше.

— Виждам го! — пищеше тя. — Виждам го през прозореца. Зад волана е, Лаш!

Той налапа въдицата като шаран. Блъсна я грубо на една страна и скочи напред, вдигайки нагоре ръка. Блеснаха още три изстрела в тъмнината. Още напукано стъкло. Един от куршумите мина през колата и се заби звучно в едно дърво до мен. Рикоширал куршум изпищя и заглъхна в далечината. Но моторът продължаваше тихо да работи.

Канино бе ниско до земята, притаен в мрака, а лицето му бе сиво безформено петно, което бавно изникна от мрака, след като угасна блясъкът на изстрелите. Ако беше въоръжен с револвер, той можеше вече да е празен. А можеше и да не е. Бе стрелял шест пъти, но можеше да го е заредил отново в къщата. Надявах се, че го бе сторил. Не исках да излезе насреща ми с празен пистолет. Но навярно пистолетът му беше автоматичен.

— Свърши ли? — казах аз.

Той се хвърли към мен. Може би щеше да бъде по-любезно от моя страна да му позволя да гръмне още веднъж-дваж, както са правили джентълмените от старата школа. Но пистолетът му все още бе насочен и повече не можех да чакам. Не чак толкова дълго, че да ме сметнат за джентълмен от старата школа. Стрелях четири пъти в него, а колтът ме блъскаше в ребрата. Пистолетът изхвърча от ръката му, сякаш някой го бе ритнал. Той се хвана с две ръце за стомаха. В тази поза се строполи на земята — падна право напред, притиснал големите си ръце към корема. Падна по очи върху мокрия чакъл. След това не издаде звук.

Сребърната перука също мълчеше. Стоеше вцепенена, а дъждът я обливаше. Заобиколих Кани-но и ритнах пистолета му без всякаква причина. След това го застигнах, наведох се и го вдигнах. По този начин се оказах близо до нея. Тя заговори унило, като че ли говореше на себе си.

— Аз… аз се страхувах, че ще се върнеш.

Казах:

— Имахме среща. Нали ти казах, че всичко беше уредено предварително.

Започнах да се смея като откачен. Тогава тя се наведе над него и започна да тършува нещо. Не след дълго се изправи, като държеше малко ключе на тънка верижка.

Каза горчиво:

— Трябваше ли да го убиваш?

Спрях да се смея също така внезапно, както бях започнал. Тя отиде зад гърба ми и отключи белезниците.

— Да — каза тя тихо. — Предполагам, че трябваше.