Серия
Шерлок Холмс (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Sign of Four, (Обществено достояние)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 47 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина
Лека корекция
Борислав (2006)
Източник
dubina.dir.bg

Издание:

Артър Конан Дойл

Избрани произведения в три тома

Рецензент и съставител: Красимира Тодорова

Том първи

Етюд в червено. Знакът на четиримата

Повести

Преведе от английски: Огняна Иванова, 1990

Художник на корицата и оформление: Христо Жаблянов, 1990

Редактор: Красимира Абаджиева

Художествен редактор: Васил Миовски

Технически редактор: Методи Андреев

Коректор: Мая Халачева

Красимира Тодорова, издател 1990

Код 11

95376

6126-18-90

Английска. Първо издание. Изд. номер 1935.

Дадена за набор м. II.1990 г.

Подписана за печат м. VII.1990 г.

Излязла от печат м. VIII.1990 г.

Формат 16/60 х 90

Печати коли 15. Изд. коли 15. Усл. печ. коли 14,02. Цена 3,80 лева.

Държавно издателство „Отечество“, пл. „Славейков“ 1, София

Държавна печатница „Георги Димитров“


По-долу е показана статията за Знакът на четиримата от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Знакът на четиримата
The Sign of the Four
Корица на изданието от 1892 г.
Корица на изданието от 1892 г.
Автор Артър Конан Дойл
Първо издание 1890 г.
Англия
Оригинален език английски
Жанр Детективско-приключенски
Вид роман
Поредица Шерлок Холмс Mistery stub.svg
Предходна Етюд в червено – роман
Следваща Приключенията на Шерлок Холмс – сборник
Знакът на четиримата в Общомедия

„Знакът на четиримата“ (на английски: The Sign of the Four) е вторият роман на Артър Конан Дойл за известния детектив Шерлок Холмс. Романът е публикуван през 1890 година.

Сюжет

Към Шерлок Холмс за помощ се обръща госпожица Мери Морстън. Тя иска да разбере мистериозната верига от събития, които са започнали отдавна и продължават до наши дни.

Преди 10 години в Лондон в отпуск е дошъл баща ѝ;, капитан Морстън. Той е работил в охраната на затвора за каторжници, който се намира на Андаманските острови. Когато Мери е отишла в хотела, се оказва, че нейният баща е излязъл някъде привечер, и повече никой не го е видял. Полицията не е могла да издири капитан Морстън, а и неговият приятел, майор Шолто, който е живял в Англия, също не е могъл да помогне на разследването.

Четири години след изчезването на Морстън някой неизвестен обявява във вестник, че е намерил адреса на Мери. Скоро тя започва да получава прекрасни перли, по една перла всяка година. Наскоро госпожица Морстън е получила писмо, с което е поканена на среща, придружена от двама приятели. Холмс и Уотсън ѝ предлагат да я съпроводят.

По пътя към мястото на срещата Мери показва на Холмс странен документ, открит в хотелската стая, където е бил отседнал капитан Морстън, преди да изчезне. Това е план на някаква крепост, на който е написано „Знакът на четиримата“ и четири имена: Джонатан Смол, Махамед Сингх, Абдула Хан и Дост Акбар.

Човекът, който е определил среща на госпожица Морстън, се оказва Тадеус Шолто, един от двамата сина на майор Шолто. Г-н Шолто разказва важни детайли от тази оплетена история...

След завръщането си от Андаманските острови, баща му, майор Шолто, е имал много неспокоен живот. Той е превърнал къщата си в истинска защитена крепост, и освен това се е боял до смърт от човек с дървен крак. Веднъж дори майорът е стрелял по еднокрак мъж, който се е оказал мирен търговец. Но когато Шолто-старши получава кратко писмо от Индия, е поразен от мозъчен удар.

Малко преди смъртта си майор Шолто казва на синовете си, че той и неговият приятел, капитан Морстън, са станали собственици на огромно богатство. Но когато Морстън е дошъл при Шолто за своята част от съкровището, приятелите са се скарали. По време на разпрата Морстън е починал от сърдечен удар в кабинета на Шолто, и майорът, с помощта на слугите си, тайно го е погребал. Поради това нито госпожица Мери, нито полицията, са намерили изчезналия Морстън. Умиращият Шолто е искал да каже на синовете си мястото, където е съкровището, но изведнъж вижда в прозореца грубо, брадясало и много загоряло лице на някакъв мъж. Майорът диво изкрещява от страх и умира, без да успее да каже нещо.

Осъзнавайки колко несправедливо майорът е постъпил с дъщерята на приятеля си, Тадеус Шолто решава анонимно да ѝ помогне. Той е бил този, който е изпращал на Мери перли, за да може да ги продаде и да не живее в бедност. След смъртта на майор Шолто синовете му няколко години търсят съкровището. Първоначално те са претърсили цялата градина, а след това са започнали да изследват всеки сантиметър от дома си. Скоро братята намират замаскирана мансарда, в средата на която има ковчеже, пълно със скъпоценни камъни. Предварителните сметки показват, че стойността на това съкровище представлява огромна сума, не по-малка от 500 000 британски лири.

Sign-t2.jpg

Тадеус Шолто предлага на Мери Морстън да отидат при брат му Бартоломю, и да опитат честно да разделят намереното съкровище. Но когато те пристигат в къщата, оказва се, че Бартоломю Шолто седи мъртъв в кресло в заключена отвътре стая, а ковчежето със ценностите е изчезнало. Холмс веднага започва разследване. Той установява, че е имало двама престъпници. Един се е изкачил през покрива и таванското помещение и е убил Бартоломю Шолто с отровна стреличка в областта на шията. А след това в стаята по въже е влязъл главният престъпник – човек с дървен крак на име Джонатан Смол. Пристигналият на местопроизшествието полицейски инспектор Атълни Джоунс не вярва на заключенията на Холмс. Инспекторът обвинява Тадеус Шолто за убийството на брат му и го арестува.

Холмс забелязва, че единият от престъпниците е бил изцапал краката си с катран. С помощта на специално обучени кучета Холмс и Уотсън се опитват да проследят престъпниците, но кучето ги води само до кей на брега на река Темза. Разпитвайки една намираща се наблизо жена, Холмс открива, че наистина е имало човек с дървен крак. Той наел парния катер на съпруга на жената и е тръгнал нанякъде.

Връщайки се на Бейкър Стрийт, Холмс предлага Уотсън да установят кой е съучастникът на Джонатан Смол. Съпоставяйки фактите (по-специално – малка следа от бос крак и стрелба с отровни стрелички) Холмс посочва, че съучастникът на Смол е абориген от Андаманските острови.

Sign-t4.jpg

Холмс започва да търси парния катер „Зора“, с който са избягали престъпниците. Малка група от бездомни момчета, които понякога помагат на Холмс, се впускат из всички кейове на река Темза в района на Лондон, но катерът го няма никъде.

Уотсън посещава госпожица Мери Морстън и ѝ разказва подробности от разследването, което води Холмс. Уотсън чувства, че е много влюбен в Мери, но не ѝ казва за това. Той разбира, че когато намерят съкровището, госпожица Морстън ще се превърне в една от най-богатите девойки в Англия. И едва ли Мери ще иска да се омъжи за него, скромния пенсиониран лекар.

Междувременно полицейското разследване се проваля напълно. Тадеус Шолто доказва своята невинност, и инспектор Джоунс е принуден да потърси помощ от Холмс. A Шерлок Холмс все пак успява да разгадае къде се крие катерът на Смол. Холмс предполага, че „Зора“ се намира в един от доковете за ремонт и скоро Холмс го намира.

Холмс предлага на Джоунс засада на реката, близо до доковете, където се намира „Зора“. Полицейският катер започва да преследва кораба с престъпниците, и Холмс и Уотсън виждат на палубата Смол и неговия помощник, който наистина се оказва много дребен дивак. Дивакът „стреля“ със своята тръба в посока на полицейския кораб, а в отговор Холмс и Уотсън го убиват с изстрели от револверите си. Акостирайки на брега, Смол се опитва да избяга, но затъва в блатото, и е арестуван от полицията.

Уотсън моли инспектор Джоунс да му даде възможност лично да предаде ковчежето със съкровището на госпожица Морстън. Но когато пристига при Мери, Уотсън отваря сандъчето и открива, че скъпоценностите са изчезнали. Осъзнавайки, че сега между него и Мери няма пречка под формата на огромно богатство, Уотсън предлага на госпожица Морстън да се омъжи за него. И Мери с радост приема.

Sign-t5.jpg

Уотсън се връща на Бейкър Стрийт, където го очакват Холмс заедно с арестувания Смол, и им казва за липсващото съкровище. Смол се смее злорадо и признава, че е хвърлил всички скъпоценности в Темза, за да не попаднат в децата на капитан Морстън и майор Шолто. Холмс е категоричен, че Смол не е убил Бартоломю Шолто и предлага на престъпника честно да разкаже всичко.

Sign-t6.jpg

...Преди много години Смол е служил в Индия, но не след дълго е освободен от армията заради инвалидност (крокодил е отхапал крака му, докато е плувал в реката). По време на поредния бунт срещу британското правителство той се оказва в крепостта в град Агра. Двама подчинени нему индуски войници му предлагат да убият и оберат богат пратеник на раджата, някой си търговец Ахмед. Този търговец, който е придружаван от брата на единия от индийците, иска да се скрие в крепостта ковчеже, в което има много скъпоценни камъни, принадлежащи на раджата. Смол и съучастниците му са убили търговеца, взели са и са скрили съкровището, но друг служител на раджата ги е проследил и е съобщил за престъплението. Тримата индуси и Смол са осъдени на доживотна каторга и са изпратени на Андаманските острови.

След няколко години лишаване от свобода Смол решава да потърси помощ от майор Шолто и неговият приятел, капитан Морстън. Той им обещава да им даде част от съкровището, но в замяна офицерите трябва да помогнат на Смол и съучастниците му да избягат от Андаманските острови. Смол е нарисувал план, къде е било скрито съкровището, и го е подписал със „Знака на четиримата“.

Шолто и Морстън са измамили Смол. Майорът е взел ковчежето и е заминал в Англия, а след известно време и капитан Морстън също напуска Андаманските острови. В своята безкрайна ярост от това предателство Смол се заклева да им отмъсти.

Случайно помагайки на един от местните аборигени на име Тонга, Смол се сприятелява с него. Смол успява да избяга: той разбива главата на пазача със своя дървен крак и с помощта на лодката на Тонга отплават. След като се оказва в Англия, Смол се опитва да влезе в стаята, където умира Шолто. Но майорът, като вижда лицето на човека, който някога е предал, е починал от уплаха.

Когато Смол научва, че синовете на Шолто са намерили съкровището, той решава да ги ограби. Тонга влиза в стаята през покрива, убива Бартоломю Шолто с отровна стрела и пуска въже през прозореца, по което е влязъл Смол. Скривайки се с катера „Зора“, Смол е планирал да достигне до голям параход и да отплава за Бразилия.

След това признание полицията отвежда Смол, а Уотсън казва Холмс, че е решил да се ожени за Мери Морстън, и че най-вероятно Уотсън скоро ще напусне апартамента на Бейкър Стрийт. В отговор Холмс казва, че може само да се подчини на тези обстоятелства. Приятелите си казват сбогом...

– Подялбата ми се вижда малко несправедлива – подхвърлих аз. – Вие свършихте всичката работа. Благодарение на това аз се сдобивам със съпруга, Джоунс се кичи със слава, а какво остава за вас?

– За мене все още остава кокаинът – каза Шерлок Холмс. И протегна дългата си бяла ръка към флакона.

Адаптации

Година Наименование на филма Страна Режисьор Холмс Уотсън
1913 Sherlock Holmes Solves the Sign of the Four САЩ Лойд Лонерган Хари Бенъм Чарлз Гън
1923 The Sign of Four Великобритания Морис Елвей Ейли Норууд Артър Кулин
1932 The Sign of Four Великобритания Греъм Кътс Артър Уонтър Йън Хънтър
1968 The Sign of Four Великобритания Уилям Стърлинг Питър Кушинг Найджъл Сток
1974 Das Zeichen der Vier (Le signe des quatre) Франция/ФРГ Джийн-Пиер Декур Ролф Бекер Роже Люмон
1983 The Sign of Four Великобритания Дезмънд Дейвис Йън Ричардсън Дейвид Хийли
1983 Sherlock Holmes and the Sign of Four (анимация) Австралия Йън Макензи,
Алекс Никълъс
Питър О'Тул (глас) Ърл Крос (глас)
1983 Приключенията на Шерлок Холмс и Доктор Уотсън: Съкровището на Агра СССР Игор Маслеников Василий Ливанов Виталий Соломин
1987 The Sign of Four Великобритания Питър Хамънд Джеръми Брет Едуард Хардуик
1991 The Crucifer of Blood САЩ Фрейзър Кларк Хестън Чарлтън Хестън Ричард Джонсън
2001 The Sign of Four Канада Родни Гибънс Мат Фрауър Кенет Уелш
2005 Neekkam Индия Бижу Висванат неизвестен неизвестен
2013 The Sign of Three (епизод от сериала „Шерлок“) Великобритания Колм Маккарти Бенедикт Къмбърбач Мартин Фрийман
2013 Камень, ножницы, бумага (епизод от ТВ сериал) [1] Русия Андрей Кавун Игор Петренко Андрей Панин

Вижте също

Източници

"The Sign of the Four" in Lippincott’s Monthly Magazine (1890).jpg
  • The Sign of Four, The Birmingham Weekly Mercury (2 август 1890), 1; (9 август 1890), 1; (16 август 1890), 4; (23 август 1890), 2; (30 август 1890), 3; (6 септември 1890), 2; (13 септември 1890), 2; (20 септември 1890), 3.
  • The Sign of Four, The Bristol Observer (17 май 1890), 1; (24 май 1890), 1; (31 май 1890), 1; (7 юни 1890), 1; (14 юни 1890), 1; (21 юни 1890), 1; (28 юни 1890), 1; (5 юли 1890), 1. illus.
  • The Sign of Four, The Hampshire Telegraph and Sussex Chronicle [Portsmouth] (5 юли 1890), 9; (12 юли 1890), 9; (19 юли 1890), 9; (26 юли 1890), 9; (2 август 1890), 9; (9 август 1890), 9; (16 август 1890), 9; (23 август 1890), 9; (30 август 1890), 9.
  • The Sign of the Four, Lippincott's Monthly Magazine (London), 45, No. 266 (February 1890), 145 – 223. Illustration by H.D. (Herbert Denman).
  • The Sign of Four, Illustrated by Dan Smith. New York World, Sunday magazine (5 януари 1908), 9. (The Ten Greatest Detective Stories Ever Written. Each Retold in a Page)
  • The Sign of Four, Illustrated by Frederick R. Reinert. Police Stories (Police Pub. Co., New York), 4, No. 4 (April 1926), 10 – 13, 64, 66, 68; cont'd.
  • The Sign of the Four, The Providence Sunday Journal (16 февруари 1890), 13 – 14; (23 февруари 1890), 13 – 14.
  • The Sign of Four, Tit Bits, 23 (29 октомври 1891), 61 – 62; (5 ноември 1892), 79 – 80; (12 ноември 1892), 97 – 98; (19 ноември 1892), 115 – 116; (26 ноември 1892), 133 – 134; (3 декември 1892), 151 – 152; (10 декември 1892) 179 – 180; (17 декември 1892), 197 – 198; (24 декември 1892), 216; (31 декември 1892), 233 – 234; (7 януари 1892), 251 – 252.

Текстът има нужда от още редакция.

ГЛАВА 1
ДЕДУКТИВНАТА НАУКА

Шерлок Холмс взе оставения в края на полицата над камината флакон, взе и спринцовката за подкожни инжекции от красивата марокенена кутия. Дългите му бели и нервни пръсти нагласиха тънката игла, после навиха левия маншет на ризата. За миг погледът му замислено се спря върху мускулестата ръка, цялата изпъстрена с безброй незараснали ранички от убождания. Накрая той заби острия връх, натисна малкото бутало, отпусна се в тапицираното с кадифе кресло и се чу дълга въздишка на облекчение.

От много месеци наблюдавах това изпълнение три пъти на ден, но привичността му не ми помагаше да го приемам с примирение. Напротив, с всеки изминал ден аз все повече се дразнех от тази гледка, а нощем съвестта ми се бунтуваше при мисълта, че не ми достига смелост да му се противопоставя. Всеки път отново се заклевах да си излея душата по въпроса, но нещо в хладното, равнодушно отношение на моя другар го превръщаше в последния човек, към когото някой би си позволил да се отнася дори с намек за безцеремонност. Изключителните му способности, увереното държание и личното ми впечатление от множеството му необичайни качества като цяло ме притесняваха и ме възпираха да му противореча.

И все пак този следобед — дали защото по време на обяда бях пил бургундско вино, или защото търпението ми допълнително се изчерпа поради крайната целенасоченост в действията на Холмс, изведнъж почувствувах, че вече не мога да се стърпя.

— Какво вземате днес, морфин или кокаин? — попитах аз. Холмс апатично вдигна очи от стария том с готически шрифт, който бе отворил, и отвърна:

— Кокаин, седемпроцентов разтвор. Искате ли да опитате?

— Съвсем не — рязко се възпротивих аз. — Здравето ми още не се е оправило от афганския поход. Не мога да си позволя да го поста вям на допълнителни изпитания.

Като чу пламенните ми думи, Холмс се усмихна и каза:

— Сигурно сте прав, Уотсън. Предполагам, че влияе зле на организма. Според мене обаче въздействието му е ненадминато, що се отнася до стимулирането и проясняването на мозъка, така че страничният ефект е без особено значение.

— Но само си помислете каква е цената! — продължих да настоявам аз. — Може наистина да възбужда и съживява съзнанието ви, но това е патологичен, болестен процес, предизвикващ все по-големи тъканни изменения, които накрая ще доведат до постоянна слабост. Знаете също какво униние ви обзема впоследствие. Положително не си струва труда. Нима би трябвало заради едно нетрайно удоволствие да рискувате загубата на изключителните способности, с които сте надарен? Не забравяйте, че не ви говоря само като приятел на приятел, а като лекар, отговорен до известна степен за вашето здраве.

Холмс, изглежда, не ми се обиди. Напротив — допря пръсти и отпусна лакти върху страничните облегалки на креслото като човек, предразположен към разговор.

— Разумът ми въстава срещу бездействието — каза той. — Дайте ми проблеми и работа, дайте ми най-заплетената криптограма или най-сложния анализ и аз ще плувам в собствени води. Тогава мога да мина и без изкуствени стимулатори. Но скуката на монотонното съществуване ме ужасява. Жадувам за умствено извисяване. Затова и си избрах тъкмо тази професия, или по-скоро си я създадох, тъй като съм единствен по рода си в света.

— Единственият частен детектив ли? — учудено вдигнах вежди аз.

— Единственият частен криминален експерт — отвърна той. — Аз съм последната и най-висша инстанция в детективската работа. Когато Грегсън, Лестрейд или Атълни Джоунс не могат да се справят (а това, между другото, е нормалното им състояние), излагат въпроса пред мене. Разглеждам събраните данни в качеството си на консултант и давам мнението си на специалист. В тези случаи не предявявам претенции за своите заслуги. Името ми не се появява във вестниците. Най-голямата ми награда е самата работа, удоволствието да намеря поле за изява на необичайните си умения. Вие също получихте известна представа за методите ми на работа от случая Джеферсън Хоуп.

— Прав сте — искрено признах аз. — Откакто се помня, не съм се изумявал толкова. Дори събрах всичко в книжката със заинтригуващо заглавие „Етюд в червено“.

Холмс тъжно поклати глава и рече:

— Прегледах я набързо. Честно казано, не мога да ви поднеса поздравленията си. Разкриването на престъпления е или трябва да бъде точна наука и следва да бъде описвано не по-малко спокойно и безпристрастно. Вие правите опит да му придадете романтична окраска и в резултат постигате същия ефект, както ако смесите петата аксиома на Евклид със сърдечен роман или бягство на влюбени.

— Но любов имаше — възпротивих се аз. — Не можех да изкривявам факите.

— Някои факти грябва да бъда г омаловажавани или най-малко да се използува г при съблюдаването на справедливо чувство за мярка. Единствените страни, заслужаващи внимание, са изкусните аналитични разсъждения при определянето на причината а посредством следствието. с които аз разкрих случая.

Стана ми неприятно, че Холмс оспорва работата ми, специално замислена да му достави удоволствие. Признавам си също. че се подразних от егоизма му, защото сякаш държеше всеки ред от моето писание да е посветен на изключителните му подвизи. През годините, в които живеехме заедно на улица „Беикър“, не веднъж забелязвах дребнавата суета, прикрита от спокойния и дидактичен подход на моя другар. Сега обаче не казах нищо — седях и разтривах ранения си крак. Преди време бях улучен от джезаилски куршум и макар че вървях без усилия, при всяка промяна на времето усещах тъпа болка.

— Неотдавна дейността ми се прехвърли и в Европа — продължи след малко Холмс. като напълни старата си лула, издълбана от корен на изтравниче. — Миналата седмица до мен се допита Франсоа льо Вилар, който, както сигурно знаете, напоследък излезе на доста преден план във френската детективска служба. Той напълно притежава кел гската способност за бърза ориентация, но му липсва широкият обхват на точните познания, който е от съществено значение за по-високите постижения в детективското изкуство. Случаят се отнася до завещание и съдържа няколко интересни момента. Лесно насочих Вилар към два подобни случая — първият, станал в Рига през 1857 година и вторият, в Сент Луис през 1874 година, така че му подсказах вярната насока. Ето писмото, получено с сутрешната поща, с което човекът ми благодари за помощта.

Както говореше, Холмс ми подхвърли измачкан лист чуждестранна канцеларска хартия. Прегледах бегло написаното и забелязах изобилие от изрази на възхищение. Изпъстрено беше с думите, великолепен, добре свършена работа, и ловко усилие — всички свидетелствуваше за буйния възторг на французина.

— Говори като ученик за своя учител — казах аз.

— Е французинът оценява помощта ми прекалено високо — небрежно се съгласи Холмс. Иначе и самият той е доста способен, притежава две от трите качестгва, нужни на съвършения дедектив. Умее да наблюдава, владее и дедукцията. Липсват му само знания, но с времето и те ще се натрупат. Сега превежда на френски скромните ми трудове.

— Трудове ли?

— Нима не знаете — засмя се Холмс. Да тегне ми грехът, че съм автор на няколко монографии, все върху технически въпроси. Заглавието на едната например е „За разликата в пепелта на различните тютюни“. Описани са сто и четирийсет вида тютюн за пури. цигари и лули, заедно с цветни приложения, илюстриращи разликата в пепелта. Тази подробност непрекъснато се среща в криминалните дела и понякога е от върховно значение като главна улика. Ако например се знае със сигурност, че убийството е извършено от човек, пушещ силния индийски тютюн лаика, явно кръгът на заподозрените се стеснява. За опитния поглед между черната пепел от „Три-чинополи“ и белите прашинки от първокачествения тютюн „птиче око“ има разлика колкото между зелето и картофите.

— Проявявате изключителен талант към подробностите — подхвърлих аз.

— Оценявам тяхното значение. Ето монографията ми за следите, с някои бележки как се използува гипс. за да се правят отливки. А това е любопитна малка разработка за влиянието на упражнявания занаят върху състоянието на ръцете, с литографии, изобразяващи ръце на щавачи, моряци, секачи, словослагатели, тъкачи и майстори. шлифоващи диаманти. Този въпрос е от голям практически интерес за научно ориентирания детектив, особено в случаите на неиндефицирани трупове или при определянето на предишната професия на престъпниците. Но сигурно ви досаждам с моите увлечения.

— Ни най-малко — искрено го уверих аз. — Безкрайно ми е интересно, особено след като имах възможност да видя как го прилагате на практика. Току-що обаче споменахте наблюденията и дедукцията. Не смятате ли. че в известен смисъл едното е част от другото?

— Ни най-малко — отвърна той, облегнал се доволно назад в креслото и лулата му изпусна колелца гъст син дим. — Например според наблюденията ми тази сутрин вие сте посетили пощенската станция на улица „Уигмор“, докато по силата на дедукцията съдя, че оттам сте изпратили телеграма.

— Точно така! — казах аз. — Прав сте и за двете. Признавам си обаче, че не виждам как сте стигнали до това заключение. Направих го импулсивно и внезапно, пък и не съм го споделял с никого.

От просто по-просто — подхвърли Холмс и се засмя на учудването ми. — Според наблюденията ми между подметката и тока на обувката ви се е залепила червеникава бучица. Точно срещу пощата на улица „Уигмор“ настилката е махната и изкопаната пръст е разхвърляна така, че не е възможно човек да не мине по нея. когато влиза. Пръстта има особен червеникав оттенък и доколкото зная, не се среща никъде другаде в околността. Толкова за наблюденията ми. Останалото с дедукция.

— Как тогава чрез дедукцията разбрахте за гелеграмага.

Как ли? Естествено зная, че не сте писал писмо, понеже седях срещу вас цяла сутрин. В отвореното ви писалище видях, че има лист и марка и купчина пощенски картички. Защо гогава ще ходите до пощата, ако не за да изпратите телеграма? Елиминирайте всички други фактори и тогава онзи, който остане, е търсеният.

— В случая положениего е така — съгласих се аз, като помислих малко. — Работата обаче е от най-прост вид, както вече казах. Дали ще сметнете за нахално от моя страна, ако подложа теорията ви на по-сериозна проверка?

— Напротив — отвърна Холмс, — това ще ми попречи да си сложа втора доза кокаин. С радост бих се заловил с всяка тема, която бихте ми предложили.

— Чувал съм да казвате, че при всекидневната употреба на даден предмет човек непременно оставя върху него отпечатъка на своята индивидуалност по начин, който го разкрива пред опитния наблюдател. Пред вас е един часовник, с който се сдобих неотдавна. Ще бъдете ли така любезен да споделите мнението си за личността на покойния му собственик?

И аз връчих на Холмс часовника с леко злорадство в душата, защото мислех, че с това не може да се докаже нищо, и ми се искаше да му дам урок заради донякъде безпрекословния тон, с който често говореше. Холмс закрепи часовника върху дланта си, втренчи поглед в циферблата, отвори задното капаче и разгледа механизма — първо с невъоръжено око, а после със силно увеличително стъкло. Когато накрая щракна капачето и ми върна часовника, аз едва се удържах да не се разсмея, като видях унилото му изражение.

— Почти няма изходни данни — отбеляза той. — Часовникът е бил наскоро почистван, а това ми отнема най-значителните факти.

— Прав сте. Бяха го почистили, преди да ми го изпратят. Дълбоко в сърцето си обаче аз обвиних своя другар, че така нелепо и безпомощно се измъкна, без да признае поражението си. Какви ли данни може да очаква от един непочистен часовник?

— Макар и незадоволителен, огледът ми не е напълно безплоден — каза той, загледан в тавана със замечтаните си, загубили блясък очи. — Поправете ме, ако греша, но според мене часовникът е принадлежал на по-големия ви брат, който го е наследил от баща ви.

— Без съмнение на това са ви навели инициалите Х. У. върху задното капаче.

— Именно. С „У“ започва фамилията ви. Датата на производство е отпреди почти петдесет години, а инициалите са гравирани по същото време, следователно става дума за последното поколение. Семейните ценности обикновено се предават по наследство на най-големия син. който най-често носи името на бащата. Доколкото си спомням, баща ви отдавна е починал. Значи часовникът е бил собственост на по-големия ви брат.

— Дотук няма грешка — казах аз. — Нещо друго?

— Брат ви е бил немарлив човек, доста немарлив и небрежен. Имал е добри перспективи, но си е проиграл шансовете, известно време е живял в бедност, сегиз-тогиз с малки промеждутъци от благополучие, но накрая се е пропил и е починал. Само толкова успях да узная.

Скочих от креслото н нервно започнах да куцукам из стаята с чувство на доста голяма горчивина в сърцето.

— Това не ви прави чест, Холмс — казах аз. — Не е за вярване. че сте паднали толкова ниско. Проучили сте живота на клетия ми брат, а сега се преструвате, че правите тези заключения по някакъв чудодеен начин. Не очаквайте да повярвам, че сте узнали всичко това от стария часовник! Постъпката ви е непочтена и да си кажа направо, прилича на шарлатанство.

— Скъпи докторе — каза любезно Холмс, — моля ви да приемете извиненията ми. Занимах се със случая от абстрактна гледна точка, поради което съвсем забравих, че за вас въпросът е личен и може би го преживявате болезнено. Уверявам ви, не знаех за съществуването на брат ви, докато не ми подадохте часовника.

— Тогава кажете, в името на всичко най-скъпо, откъде са ви известни тези факти? Те са верни до най-малката подробност.

— О, просто имах късмет. Можах само да отсъдя как се уравновесяват вероятностите. Изобщо не очаквах да имам такива попадения.

— Значи това не бяха само предположения?

— Не, не. Никога не изказвам предположения. Такъв навик е много лош, пагубен за логическите способности. Видя ви се странно не за друго, а защото нямаше начин да проследите как тече мисълта ми или да знаете дребните факти, от които може да зависят по-съществените изводи. Например аз започнах с това, че брат ви е бил небрежен. При разглеждане на задното капаче си личат не само две вдлъбнатини в долната част, навсякъде има драскотини и белези, които се получават, ако се държат разни твърди предмети — монети и ключове — в същия джоб. Е. не е голям подвиг да се направи изводът, че човек, отнасящ се така некавалерски с един часовник, струващ петдесет гвинеи, е небрежен. Не е и много далече от ума заключението, че човек, наследил толкова ценна вещ, сигурно е с доста добро материално положение. — Кимнах, за да покажа, че следя разсъжденията му. — Обичайно за заложните къщи в Англия е, когато приемат такъв часовник, да гравират с остра игла отвътре на капака номера на квитанцията. Така им е по-удобно, понеже иначе би могло бележките с номерата да се изгубят или разместят. С лупата видях не по-малко от четири номера, изписани вътре. Заключението е, че брат ви често е имал материални затруднения. И второ заключение: често му се е случвало да се замогне, иначе не би могъл да откупва заложената вещ. Накрая, моля ви да погледнете вътрешната повърхност, където е дупката за ключето. Обърнете внимание на хилядите драскотини наоколо, следствие от плъзгането на ключето. Нима един трезвен човек би направил толкова много резки? Няма обаче часовник на пияница, където те да липсват, той навива часовника си нощем с несигурна ръка и оставя следи. В цялата работа няма нищо загадъчно.

— Ясно като бял ден — съгласих се аз. — Простете ми, че бях несправедлив. Би трябвало да имам повече вяра в чудесните ви способности. Мога ли да попитам дали в момента не ви е предложено някое официално разследване?

— Не е. Оттам и кокаинът. Не мога да живея, без да използувам мозъка си, съществуването ми става безцелно. Идете на онзи прозорец. Имало ли е някога по-досаден, по-мрачен и по-безполезен свят? Вижте как жълтата мъгла се кълби по улицата и преминава през сивите сгради. Има ли нещо, което да е по-безнадеждно със своята проза-ичност и материалност? Какъв е смисълът да притежаваме дарби, докторе, ако ни липсва поле за изява? Престъпленията са нещо обичайно, човешкото съществуване е нещо обичайно и няма качества извън обичайните, които да са от значение за живота.

Тъкмо отворих уста да отговоря на тирадата му, когато на вратата силно се почука и влезе хазяйката ни с месингов поднос, върху който имаше визитна картичка.

— Търси ви една млада дама, сър — каза тя на другаря ми.

— Госпожица Мери Морстън — прочете той. — Хм! Името не ми говори нищо. Поканете младата дама да влезе, госпожо Хъдсън. А вие, докторе, не си отивайте. Предпочитам да останете.