Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Филип Марлоу (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Big Sleep, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 50 гласа)

Информация

Сканиране
hammster (2007)
Разпознаване и корекция
goblin (2007)

Издание:

Реймънд Чандлър

ГОЛЕМИЯТ СЪН

Редактор Иванка Савова

Художник Веселин Павлов

Художник редактор Веселин Христов

Технически редактор Виолина Хаджидемирева

Коректор Цветанка Рашкова

Американска, I издание

ЕКП 07/9536612331/5637—341-84

Издателски № 2174

Формат 70х100/32

Печатни коли 19,00

Издателски коли 12,31

Условно-издателски коли 11,89

Дадена за набор на 15. XI. 1983 г.

Излязла от печат на 25. III. 1984 г.

Цена 1,38 лв.

Издателство „Христо Г. Данов“ — Пловдив, 1984 г.

Основано през 1855 година.

Печатница „Димитър Найденов“ — Велико Търново

 

Raymond Chandler

THE BIG SLEEP

Published by Penguin Books, 1976

© The Estate of Raymond Chandler, 1939

© Михаил Грънчаров, преводач, 1984 г.

© Богомил Райнов, автор на предговора, 1984 г.

c/o Jusautor, Sofia,

Ч — 820

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Големият сън от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Големият сън
The Big Sleep
АвторРеймънд Чандлър
Първо издание1939 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанркриминале
Видроман
СледващаСбогом, моя красавице (1940)
ISBNISBN 9536612331

Големият сън (на английски: The Big Sleep) е първият роман от американския писател Реймънд Чандлър. Издаден е през 1939 година. Разказвач и главен участник в историята е популярният Чандлъров герой – частният детектив Филип Марлоу. Книгата е базирана върху разказите на автора: Убиец в дъжда (1935) и Завесата (1936).

Действието отвежда детектива в имението на богат и уважаван, пенсиониран генерал, чийто две разглезени дъщери са заплетени в множество проблеми с хора от престъпните прослойки на Лос Анджелис. В типичен за автора стил, историята е изпълнена с много и богато обрисувани образи въвлечени в заплетена мрежа от взаимоотношения.

През 2005 година, списанието Тайм, включва Големият сън в листата си – „100 най-добри романа публикувани след 1923 година“. Новелата е адаптирана два пъти за филмовия екран: през 1946 година, под режисурата на Хауърд Хоукс с участието на Хъмфри Богарт като Филип Марлоу и през 1978 година с Робърт Мичъм в ролята на детектива.

Първото издание на книгата на български език е през 1984 година от издателство „Христо Г. Данов“.[1]

Вижте също

Източници

  1. издателство „Христо Г. Данов“, 1984

Външни препратки

III

Тази стая бе прекалено обширна, таванът — прекалено висок, вратите — прекалено големи, а белият килим, проснат върху цялата площ па пода, приличаше на току-що навалял сняг край езерото Ароухед. Цялата стая бе пълна с кристални дрънкулки и с огледала, в които можеш да се огледаш в цял ръст. Мебелировката бе с цвят на слонова кост и с хромирани части, а огромните драпирани завеси в същия цвят падаха тежко върху белия килим на разстояние цял ярд от прозорците. Бялото правеше слоновата кост да изглежда анемична. Прозорците гледаха към потъмнелите хълмове. Скоро щеше да завали. Напрежението вече се чувствуваше във въздуха.

Седнах на ръба на едно дълбоко меко кресло и погледнах към мисис Риган. Тя си заслужаваше да бъде добре огледана. Можеше като нищо да вкара човек в беля. Беше се изтегнала на модерен шезлонг, без чехли, така че аз се втренчих в краката й, обути в чорапи от най-фина коприна. Сякаш бяха изложени, за да ги гледа човек. Виждаха се до коленете, а единият от тях, и доста по-нагоре. Коленете бяха с трапчинки, а не-костеливи и заострени. Прасците бяха прекрасни, глезените — дълги и изящни, с достатъчно поетични очертания, за да вдъхновят написването на музикална поема. Тя бе висока и дългонога и изглеждаше доста яка. Бе облегнала глава на атлазена възглавничка с цвят на слонова кост. Косата й беше черна и остра, с път по средата, а очите й бяха пламенните черни очи от портрета в салона. Имаше красива уста и красива брадичка. Устните й бяха леко отпуснати в намусена гримаса, а долната бе доста пълничка.

Държеше чаша. Тя отпи от нея и ми хвърли студен, равнодушен поглед над ръба й.

— Значи вие сте частен детектив — каза тя. — Не ми беше известно, че такива хора наистина съществуват, освен в романите. Поне си ги представях като типове с угоднически лица, които слухтят из хотелите.

В тези думи нямаше нищо като за мен и затова ги оставих да минат покрай ушите ми. Тя сложи чашата на плоската странична облегалка на шезлонга и на пръста й проблясна един изумруд, след това пооправи косата си. Каза бавно:

— Как намирате татко?

— Харесва ми — отговорих аз.

— Той харесваше Ръсти. Предполагам, че знаете кой е Ръсти?

— Аха.

— Ръсти бе груб и понякога вулгарен, но в замяна на това беше съвсем земен. И страшно забавляваше татко. Ръсти не биваше да си заминава току-така. На татко му е много мъчно, въпреки че не споменава нищо за това. А може би е казал нещо?

— Спомена нещо такова.

— Май не обичате много словесните излияния, а, мистър Марлоу? Но все пак той иска да го открие, нали?

Последва пауза, през която я гледах учтиво.

— И да, и не — казах аз.

— Що за отговор е това? Мислите ли, че можете да го намерите?

— Не съм казал, че дори имам намерение да се опитвам да сторя това. Защо не опитате чрез Бюрото за издирване на изчезнали лица? Те са цяла организация. Това не е работа за сам човек.

— О, татко не ще и да чуе за намеса на полицията в тази работа.

Тя отново ме погледна хитро над ръба на чашата си, гаврътна я и натисна един звънец. През странична врата в стаята влезе някаква прислужница. Тя бе жена на средна възраст с продълговато жълтеникаво благо лице, с дълъг нос, без брадичка и с големи влажни очи. Приличаше на добър стар кон, който е бил отпратен да си пасе на пасбището след дългогодишна служба. Мисис Риган махна към нея с празната си чаша и тя приготви ново питие, подаде й го и излезе от стаята, без да обели дума, без дори да поглене към мен.

Когато вратата се затвори, мисис Риган каза:

— Та, значи, как ще действувате?

— Как и кога офейка той?

— Татко не ви ли каза?

Аз й се ухилих, наклонил глава на една страна. Тя се изчерви. В горещите й черни очи се четеше ярост.

— Не виждам какво толкова ви кара да бъдете предпазлив — озъби се тя. — И освен това маниерите ви не ми харесват.

— И аз не съм си загубил ума по вашите — казах. — Нито пък съм молил за свиждане с вас. Вие изпратихте да ме повикат. Малко ме е грижа дали ще се държите изискано с мен, или пък ще си пиете обеда от бутилка от шотландско уиски. Нямам нищо против да ми показвате краката си. Те наистина са много шик и е цяло удоволствие човек да се запознае с тях. Не ме е грижа дали харесвате обноските ми. Те са доста лоши. Седя и ги оплаквам през дългите зимни вечери. Но хич не си губете времето да ме подлагате на кръстосан разпит.

Тя блъсна чашата толкова силно, че съдържанието й се разплиска по една от възглавниците с цвят на слонова кост. Метна крака на пода и се изправи, като при това от очите й захвърчаха искри, а ноздрите й се разшириха. Устата й бе отворена, а белите й зъби святкаха гневно към мен. Кокалчетата на ръцете й бяха побелели.

— Не съм свикнала да ми държат такъв тон — каза тя дрезгаво.

Аз си седях и се хилех насреща й. Много бавно тя затвори уста и погледна надолу към разлетия алкохол. Седна на крайчеца на шезлонга и подпря брадичка върху едната си ръка..

— Божичко! Ти си голям тъмнокос красив звяр! Би трябвало да те прегазя с буика.

Драснах една крибритена клечка на нокътя на палеца си и този път, по изключение, тя се запали. Издухах дим във въздуха и зачаках.

— Властните мъже ме отвращават — кава тя. — Просто ме отвращават.

— От какво точно се страхувате, мисис Риган?

Очите й се разшириха. Сетне потъмняха, докато накрая сякаш целите се превърнаха в зеници. Ноздрите й побеляха.

— Той съвсем не ви е повикал заради онова — каза тя с неестествен глас, в който все още се промъкваха гневни нотки. — А заради Ръсти, нали?

— Защо не попитате него?

Тя кипна отново.

— Вън! Вървете по дяволите, махайте се!

Станах.

— Седнете! — каза рязко тя.

Аз седнах. Щракнах с пръсти и зачаках.

— Моля ви — рече тя. — Моля ви. Вие бихте могли да намерите Ръсти? ако татко е поискал от вас.

И този номер не мина. Кимнах и попитах:

— Кога си замина той?

— Един следобед, преди месец. Просто се качи на колата си и замина, без да каже никому нито дума. Те намериха колата някъде, в някакъв частен гараж.

— Те?

Не й липсваше лукавство. Цялото й тяло се отпусна предизвикателно. После ми се усмихна чаровно.

— Значи той не ви е казал?

Гласът и бе почти ликуващ, сякаш ме бе надхитрила. Може би беше така.

— Значи той не ви е казал?

— Да, той ми каза за мистър Риган. Не по тази работа искаше да ме види. Това ли се опитвахте да изкопчите от мен?

— Хич не ме интересува какво казвате.

Станах отново.

— Ами тогава да си заминавам.

Тя мълчеше. Отидох до високата бяла врата, през която бях влязъл. Когато погледнах назад, видях, че хапеше долната си устна като пале, което си играе с ресните на някой килим.

Излязох, минах по облицованото с плочки стълбище и слязох долу в салона, където икономът изникна отнякъде с моята шапка в ръка. Сложих я на главата си, докато той ми отваряше вратата.

— Направихте грешка — казах аз. — Мисис Риган съвсем не искаше да ме види.

Той наведе посребрената си глава и каза учтиво:

— Извинете сър. Правя много грешки.

Затвори вратата зад гърба ми.

Застанах на стъпалото, като вдишвах цигарения дим, и погледът ми се плъзна надолу по редицата тераси с цветни лехи и подстригани дървета, до високата желязна ограда с позлатени шипове, която заобикаляше имението. Една алея за коли се виеше надолу към отворените железни порти. Отвъд оградата хълмът се спускаше в продължение на още няколко мили. Долу по неясната и далечна равнина едва се различаваха някои от старите дървени сондажни кули на петролното находище, от което Стърнудови бяха натрупали състоянието си. По-голямата част от полето сега бе превърната и обществен парк, разчистен и дарен на града от генерал Стърнуд. Но малка част от кладенците в него все още произвеждаха петрол и от тях изпомпваха от пет до шест барела[1] на ден. Тъй като се бяха преместили да живеят горе на хълма, Стърнудови вече не усещаха миризмата на отпадъчните води и на петрола, но все още имаха възможност да хвърлят поглед от предните прозорци и да видят онова, което ги бе направило богати. Ако искаха, разбира се. Мисля, че не горяха от такова желание.

Тръгнах надолу по една пътечка, настлана с тухли, и след това продължих покрай вътрешната страна на оградата, докато излязох през портите и стигнах до колата си, паркирана на улицата под едно мастиково дърво. Откъм хълмовете сега се чуваше трясък па гръмотевици, а небето над тях бе моравочервено. Щеше да завали като из ведро. Във въздуха се усещаше влажният мирис на дъжд. Вдигнах гюрука на колата си, преди да се отправя към центъра на града.

Тя имаше прекрасни крака. Поне това можех да кажа за нея. Големи хитреци бяха те двамата с баща й. Той вероятно само ме проверяваше, работата, която ми бе възложил, бе за юрист. Дори ако мистър Артър Гуин Гайгър от „Редки книги и луксозни издания“ се окажеше изнудвач, работата пак си оставаше адвокатска. Освен ако в цялата история нямаше нещо повече, отколкото се виждаше на пръв поглед. Дори един повърхностен поглед обаче ми подсказваше, че добре щях да се позабавлявам, докато открия истината.

Отидох с колата си до градската библиотека и проучих набързо и без много да се задълбочавам един скучен том, озаглавен „Знаменити първи издания“. Половин час занимание с иего ме накара да се замисля за обеда си.

Бележки

[1] Барел — мярка за течност, равна на 195 литра — Б. пр.