Реймънд Чандлър
Големият сън (2)

I

Беше около единадесет часа сутринта, в средата на октомври, нямаше слънце и изглеждаше, че над безоблачните хълмове ще се излеят потоци пороен дъжд. Носех гълъбовосиния си костюм с тъмносиня риза, вратовръзка и кърпичка в горното джобче, черпи високи обувки и черни памучни чорапи на тъмносини ивици. Бях спретнат, чист, избръснат и трезвен и хич не ме беше грижа дали някой знаеше за това. Изглеждах точно така, както трябва да изглежда един добре облечен частен детектив. Бях дошъл на посещение при четири милиона долара.

В къщата на Стърнудови преддверието бе високо колкото втория етаж. Над входните врати, през които би могло да мине цяло стадо индийски слонове, имаше голям витраж, изобразяващ рицар в тъмни доспехи, който освобождава завързана за дърво дама, съвсем без дрехи, но с дълги коси, много удобни за случая. За да бъде по-общителен, рицарят бе вдигнал забралото на шлема си и човъркаше възлите на въжетата, с които дамата бе вързана за дървото, но никак не му вървеше в това начинание. Застанах там и си помислих, че ако живеех в тази къща, рано или късно трябваше да се покатеря при него и да му помогна. Не приличаше на човек, който си дава много зор.

На другия край на салона имаше двукрили стъклени врати, зад които се простираше изумрудено-зелепа трева чак до бял гараж, пред който строен тъмнокос млад шофьор с лъскави черни гамаши бършеше прахта от един открит пакард в тъмночервен цвят. Отвъд гаража растяха някакви декоративни дървета, подрязани така грижливо, че приличаха на пудели. Зад тях се виждаше голяма оранжерия с куполообразен покрив. По-нататък имаше още дървета, а зад всичко това — плътната, неравна, успокояваща линия на хълмовете.

В източната част на салона изящно стълбище, облицовано с плочки, водеше към балкон с перила от ковано желязо и към още една стъкло-писана рицарска идилия. Големи твърди столове с кръгли червени плюшени седалки бяха подредени близо до стената, там, където имаше празно място. Не личеше някой някога да е седял на тези столове. По средата на западната стена имаше голяма празна камина със сгъваем месингов параван, а над камината — мраморна полица с амурчета в двата края. На полицата бе окачен голям портрет, нарисуван с маслени бои, а над портрета — две разкъсани от куршуми и изпоядени от молци кавалерийски знамена, кръстосани зад стъклена рамка. Портретът изобразяваше вдървено изправен офицер в пълна парадна униформа горе-долу от времето на Мексиканската война. Офицерът имаше гиздава черна заострена брадичка, черни мустаци, пламтящи, черни като въглен очи с твърд поглед и, общо взето, приличаше на човек, с когото си струва да се спогаждаш. Помислих си, че това може да е самият генерал, макар да бях чувал, че годинките му са доста напреднали и има две дъщери все още в опасната двадесетгодишна възраст.

Продължавах да гледам втренчено пламтящите черни очи, когато далече в дъното под стълбището се отвори една врата. Не беше икономът. Бе някакво момиче.

Тя бе на около двадесет години, дребничка и с крехко телосложение, но изглеждаше държелива. Носеше светлосини панталони и те й стояха добре. Ходеше така, сякаш плуваше. Имаше светлокестенява коса на вълни, подстригана много по-късо от модните напоследък разпуснати като на паж коси с подвити навътре краища. Очите й бяха тъмносиви и почти безизразни, когато ме погледна. Тя се приближи към мен и ми се усмихна само с устни; имаше малки остри зъби на хищник, бели като обратната страна на прясно обелена портокалова кора и блестящи като порцелан. Те святкаха между тънките й, прекалено изопнати устни. Лицето й беше бледо и нямаше много здрав вид.

— Височък си, а? — каза тя.

— Без да искам.

Очите и станаха кръгли. Тя бе озадачена. Мислеше. Можех да видя, дори след едно толкова кратко познанство, че мисленето винаги щеше да й създава ядове.

— И хубав — добави тя. — Бас държа, че го знаеш.

Изсумтях.

— Как се казваш?

— Райли — казах аз. — Догхаус Райли.

— Смешно име.

Тя прехапа устни, извърна леко глава и ме погледна изкосо. След това сведе мигли, докато те почти прилепнаха върху бузите й, и бавно ги повдигна отново като театрална завеса. Впоследствие щях да имам възможност да опозная този трик. Той имаше за цел да ме накара да се търкулна по гръб и да размахам четирите си лапи във въздуха.

— Да не си професионален боксьор? — попита тя, когато видя, че не се търкулнах.

— Не съвсем. Аз съм детектив.

— А-а — вирна тя ядосано глава и разкошният цвят на косите и се открои в сумрака иа големия салон. — Подиграваш ми се.

— Аха.

— Какво?

— Гледай си работата — казах аз. — Добре ме чу.

— Не каза нищо. Само се занасяш.

Тя вдигна палеца си и го захапа. Това бе един палец с любопитна форма — тънък и тесен като допълнителен пръст, без гънка на първата става. Тя го налапа и бавно го засмука, като го преобръщаше в устата си, сякаш беше бебе с биберончезалъгалка.

— Ужасно си дълъг — каза тя.

Изкикоти се с непонятно веселие. След това извъртя тялото си бавно и гъвкаво, без да повдига нозе. Ръцете й се отпуснаха надолу. Тя се наклони към мен, като се полюляваше па пръсти. Падна право назад в ръцете ми. Трябваше да я хвана или да я оставя да си разбие главата в покрития с мозайка под. Хванах я под мишниците, а тя мигновено се отпусна върху мен, сякаш краката й станаха от гума. Трябваше да я притисна към себе си, за да не падне. Когато главата й бе върху гърдите ми, тя се изви към мен и се разкикоти.

— Симпатяга си — хихикаше тя. — Ама и аз съм симпатяга.

Не казах нищо. И така, икономът избра точно този подходящ момент, за да се върне през остъклените врати и да види как съм я прегърнал.

Това, изглежда, не му направи впечатление. Той бе висок, слаб човек с посребрени коси, около шестдесетгодишен — малко по-млад или малко по-стар. Очите му бяха сини и безразлични до немай-къде. Имаше гладка светла кожа и се движеше като човек с много яки мускули. Той тръгна бавно към пас и момичето рязко се дръпна от мен. Тя се стрелна през салона до началото па стълбището и хукна нагоре като сърпа. Изчезна още преди да съм успял да си поема дълбоко въздух и след това да го изпусна.

— Генералът ще ви приеме сега, мистър Марлоу — рече икономът с безстрастен глас.

Наместих долната си челюст, която бе увиснала надолу, и му кимнах.

— Коя беше тази?

— Мис Кармен Стърнуд, сър.

— Крайно време е да я отвикнете да бозае. Вижда ми се доста голяма.

Той ме изгледа мрачно и вежливо и повтори онова, което бе казал.