Реймънд Чандлър
Големият сън (24)

XXVI

В седем часа дъждът бе спрял за почивка, но канавките бяха още пълни. На улица „Санта Моника“ водата беше на едно ниво с тротоара и тънък слой заливаше бордюрите. Един регулировчик, облечен в лъскава черна гума от ботушите до шапката, цапаше през наводнената улица, отивайки си от своето убежище под прогизналия платнен навес. Когато завивах към тясното фоайе на „Фулуайдър Билдинг“, гумените ми токове се плъзнаха по тротоара. Далече в дъното на фоайето светеше една-единствена висяща лампа отвъд отворения и някога боядисван с бронз асансьор. Имаше един очукан плювалник върху оръфана гумена изтривалка, който рядко някой, бе уцелвал.

Калъфката за изкуствени зъби висеше на кафявата като горчица стена и приличаше на кутия за бушони. Изтръсках дъжда от шапката си и погледнах в адресната книга, която се намираше до калъфката. Номера с имена и номера без имена. Имаше много свободни апартаменти, или пък много наематели, които желаеха да останат анонимни. Зъболекари „без ох“, мошенически детективски кантори, дребни, жалки търгаши, долазили дотук, за да умрат, задочни курсове по пощата, които могат да те научат как да станеш железничар или радиотехник, или сценарист — ако не бъдат прекъснати по-напред от пощенските инспектори. Отвратително здание. Здание, в което най-чистата миризма беше миризмата на стари фасове.

Един старец дремеше в асансьора, седнал на разнебитена табуретка върху изтърбушена възглавница. Устата му беше отворена, покритите му с вени слепоочия лъщяха под слабата светлина. Той носеше синя униформена куртка, която му подхождаше като ясла на кон. Отдолу имаше сиви панталони с оръфани маншети, бели памучни чорапи и черни обувки от ярешка кожа, едната от които беше цепната над подутия му палец. Нещастникът спеше на табуретката и чакаше клиент. Минах покрай него тихо, завладян от атмосферата на престъпност, която цареше в сградата, намерих противопожарния изход и отворих вратата. Пожарната стълба не бе метена от месеци. Там бяха спали бездомници, бяха яли и оставили корички хляб, парчета мазни вестници, кибритени клечки и изкормена книга, джобен формат, с корица от изкуствена кожа. В един тъмен ъгъл до издрасканата стена бе паднало и лежеше необезпокоявано от никого издуто пръстенче от белезникава гума. Много почтена сграда.

Качих се на четвъртия етаж, гълтайки жадно въздух. В коридора имаше също такъв мръсен плювалник и оръфана изтривалка, същите стени с цвят на горчица, същите свидетелства за мизерно съществуване. Тръгнах по коридора и завих зад ъгъла. Надписът „Л. Д. Уолгрийн — застраховки“ се виждаше на една врата от матово стъкло, на друга тъмна врата и на трета, зад която светлината беше запалена. На една от тъмните врати пишеше: „Вход“.

Над осветената врата бе отворено кръгло прозорче. През него се чуваше острият като птичи крясък глас на Хари Джоунс, който казваше:

— Канино?… Да, виждал съм те някъде наоколо. Разбира се.

Замръзнах. Другият глас заговори. Мъркаше тежко като малко динамо зад тухлена стена. Той каза:

— Знаех си, че е така.

В гласа имаше неясна зловеща нотка.

Стол изскърца върху линолеум, чу се шум от стъпки и кръглото прозорче над мен се затвори със стържещ звук. Някаква сянка се мярна зад матовото стъкло.

Върнах се при първата от трите врати, на която беше написано името Уолгрийн. Опитах я предпазливо. Бе заключена. Рамката й беше разнебитена, а вратата, направена от полуизсъхнал дървен материал и вече изметната, бе стара и поставена там преди много години. Извадих портфейла си и измъкнах една дебела твърда целулоид-на пластинка, която покриваше разрешителното ми за правоуправление. Апашки инструмент, който законът бе пропуснал да забрани. Сложих си ръкавиците, облегнах се нежно и с любов на вратата и натиснах силно дръжката. Мушнах целулоидната пластинка в широко отворилата се цепнатина и потърсих наклона на заключващата пружина. Чу се сухо изщракване като от счупване на малка ледена висулка. Останах да вися там неподвижен като мързелива риба във вода. Вътре нищо не се случи. Натиснах дръжката и бутнах вратата назад в мрака. Затворих я след себе си също така внимателно, както я бях отворил. Осветеният правоъгълник на прозорец без завеси, чиято правилна форма се нарушаваше от ъгъла на писалище, се появи пред погледа ми. На писалището се очерта силуетът на пишеща машина в калъф, а сетне — металната дръжка на междинна врата. Тя не беше заключена. Минах във втората от трите канцеларии. Дъждът внезапно затрополи по затворения прозорец. Под прикритието на този шум аз прекосих стаята. Тънък ветрило-образен лъч се процеждаше под вратата на осветената кантора — имаше процеп, широк около инч. Всичко беше много благоприятно. Тръгнах като котка по полицата на камината и стигнах до оная страна на вратата, където бяха пантите, доближих едното си око до процепа и не видях нищо друго освен светлина и ръба на дървото.

Мъркащия глас сега казваше доста любезно:

— Разбира се, човек може да си седи на задника и да търси грешките на другите, стига да знае за какво става дума. Значи си ходил да видиш оня копой. Е, там ти е била грешката. На Еди това няма да му хареса. Копоят казал на Еди, че някакъв тип със сив плимут го следял. Естествено Еди иска да знае кой и защо, виждаш ли?

Хари Джоунс се засмя безгрижно.

— Какво му влиза в работата?

— И това няма да те спаси.

— Знаеш защо отидох при копоя. Вече ти казах. Заради момичето на Джо Броуди. Трябва да изчезне, а съвсем е закъсала с мангизите. Мисли, че копоят ще й бутне някой мангиз. Аз нямам никакви.

Мъркащият глас каза нежно:

— Мангизи за какво? Копоите не ги раздават току-така на баламите.

— Можеше да ги намери отнякъде. Той познава богати хора.

Хари Джоунс се изсмя кратко и предизвикателно.

— Не ме будалкай, дребосък.

В мъркащия глас този път прозвучаха режещи нотки, като стържене на пясък в лагери.

— Окей, окей. Знаеш как е бил очистен Броуди. Оня шантав хлапак добре си е свършил работата, но същата нощ Марлоу е бил тъкмо там, в стаята.

— Това е известно, дребосък. Той е казал на ченгетата.

— Да, ама ето кое не им е известно. Броуди се опитвал да трампи снимка на Стърнудовото момиче — голо. Марлоу го надушил. Докато спорили по тоя въпрос, малкото момиче на Стърнуд се изтърсило там лично, с патлак. Стреляла по Броуди. Гръмнала и счупила един прозорец. Само че копоят скрил това от ченгетата. Агнес също. Тя смята, че така ще може да изкара някой долар да си плати пътните разноски.

— И казваш, че това нямало нищо общо с Еди?

— Покажи ми какво.

— Къде е тая Агнес?

— Няма начин.

— Ще ми кажеш, дребосък. Тук или в задната стая, момчетата тъкмо си играят там на ези-тура.

— Сега тя е мое момиче, Канино. Не бих я изложил на опасност заради когото и да било.

Последва мълчание. Слушах как дъждът трополи по прозорците. Мирисът на цигарен дим нахлуваше през процепа на вратата. Прииска ми се да се изкашлям. Захапах здраво носната си кърпа.

Мъркащият глас продължи, все още тихо:

— От това, което чух, се разбира, че тая руса женска е била само съучастница на Гайгър, служила е за примамка. Ще обсъдим това с Еди. Колко измъкна от копоя?

— Двеста долара.

— Взе ли ги вече?

Хари Джоунс се изсмя отново.

— Ще го видя утре. Има надежда.

— Къде е Агнес?

Тишина.

— Я виж това, дребосък.

Не мръднах. Не носех пистолет. Не беше необходимо да поглеждам през процепа, за да се сетя, че онова, което мъркащият глас подканваше Хари Джоунс да погледне, бе пистолет. Но не мислех, че мистър Канино ще използува пистолета си за нещо друго, освен да го покаже. Зачаках.

— Виждам — процеди през зъби Хари Джоунс, гласът му бе така напрегнат, че едва излизаше между тях. — Но не виждам нищо, което да не съм виждал и преди. Хайде, стреляй и ще видиш какво ще ти се случи.

— На тебе ще ти се случи. Ще ти облекат дървеното палто, дребосък.

Тишина.

— Къде е Агнес?

Хари Джоунс въздъхна.

— Окей, — каза той уморено. — Тя е в един жилищен блок на „Корт Стрийт“ 28, Бънкър Хил. Апартамент 301. Ама че съм бъзлив. Ама защо пък да я прикривам тая фуста?

— Няма защо наистина. Ти си умно момче. Ние двамата ще идем при нея да си поприказваме. Искам само да разбера дали не те будалка, моето момче. Ако е така, както казваш, значи всичко е тип-топ. Ще метнеш оня копой и ще си заминеш. Нали не се сърдиш?

— Не — каза Хари Джоунс. — Не се сърдя Канино.

— Отлично. Тогава да полеем споразумението. Имаш ли чаша?

Мъркащият глас сега бе фалшив като миглите на разпоредителка в кино и хлъзгав като динена семка. Някакво чекмедже се отвори. Нещо се блъсна в дърво. Един стол изскърца. Шум от тътрене на крака по пода.

— Отлежало уиски — каза мъркащият глас. Чу се клокочещ звук.

— Наздравичката, както се казва в такива случаи.

— Успех — каза тихо Хари Джоунс.

Чу се кратко звучно кашляне. След това — силен звук, сякаш някой се канеше да повърне. Не много силен шум от нещо, което тупна на пода, като че ли бе паднала чаша от дебело стъкло. Пръстите ми сграбчиха шлифера здраво.

Мъркащият глас каза нежно:

— Не може да ти прилошее от една чашка само, нали, приятелче?

Хари Джоунс не отговори. Чу се тежко дишане. Сетне над стаята легна дълбоко безмълвие. След малко изскърца стол.

— Сбогом, дребосък — каза мистър Канино.

Стъпки, щракване, клинообразният лъч светлина угасна пред краката ми, тихо се отвори и затвори врата. Стъпките заглъхнаха самоуверено, без да бързат.

Аз се размърдах, отворих широко вратата и се вгледах в черния мрак, смекчен само от неясното сияние на прозореца. Ъгълът на писалището проблясваше слабо. На стола зад него се очерта силуетът на прегърбена фигура. В непроветрената стая се носеше тежка задушаваща миризма, почти като парфюм. Прекосих стаята, отидох до коридора и се ослушах. Чух далечното дрънчене на асансьора.

Намерих ключа за осветлението и светлината заля стаята от един прашен стъклен абажур, който висеше от тавана на три месингови вериги. Зад бюрото ме гледаше Хари Джоунс с широко отворени очи, с лице, замръзнало в напрегната гримаса, със синкава кожа. Малката му тъмнокоса глава бе килната на една страна. Той беше седнал изправен, опрян на облегалката на стола.

Звънецът на един трамвай издрънча в безкрайната далечина и звукът долетя, блъскан и отекващ сред безброй стени. На писалището имаше кафява бутилка с уиски от половин литър с отворена капачка. Чашата на Хари Джоунс блестеше на фона на политурата на бюрото. Втората чаша бе изчезнала.

Започнах да дишам повърхностно, като едва поемах въздух с белите си дробове, и се наведох над бутилката. Освен миризмата на уискито, едва-едва се долавяше и друга — на горчиви бадеми. Преди да умре, Хари Джоунс бе повърнал на сакото си. Значи отровата бе цианкалий.

Заобиколих го внимателно и взех телефонния указател от една кука на дървената рамка на прозореца. Закачих го отново и изместих телефона колкото може по-далеч от мъртвия дребосък. Набрах справки. Обади се някакъв глас.

— Бихте ли ми дали телефонния номер на апартамент 301, „Корт Стрийт“ 28?

— Момент, моля.

Гласът идваше до мен заедно с миризмата на горчиви бадеми. Мълчание.

— Номерът е „Уентуърт“ 2528. Жилищен блок „Глендауър“.

Благодарих на гласа и набрах номера. Звънецът иззвъня три пъти и тогава вдигнаха слушалката. Гърмеше радио и някой го намали. Обади се басов мъжки глас:

— Ало.

— Там ли е Агнес?

— Никаква Агнес няма тук, приятел. Кой номер търсиш?

— „Уентуърт“, две-пет две-осем.

— Верен номер, невярно момиче. Не е ли срамота? — изкудкудяка гласът.

Затворих телефона, отново взех телефонния указател и прегледах жилищния блок „Глендауър“. Набрах номера на домоуправителя. Имах неясно видение — мистър Канино кара като бесен в дъжда, за да отиде на нова среща със смъртта.

— Жилищен блок „Глендауър“. Мистър Шиф на телефона.

— Тук е Уолис, адресна служба на полицията. Във вашия блок има ли момиче, регистрирано под името Агнес Лозуел?

— Кой казахте, че сте?

Повторих.

— Ако ми дадете номера си, ще…

— Стига комедии — казах остро. — Бързам. Има ли или няма?

— Не, няма — каза гласът, вдървен като точилка за месене на хляб.

— Има ли една висока руса жена със зелени очи, регистрирана във вашето свърталище?

— Слушайте, това не е никакво свърталище…

— Не е значи, така ли? — казах аз с отсечен полицейски глас. — Да ви изпратя ли сега моралната полиция да съсипе тоя вертеп? Знам всичко за жилищните блокове на Бънкър Хил, мистър. Особено за онези, които имат телефони във всеки апартамент.

— Хей, по-спокойно, господин полицай. Ще ви окажа съдействие. Има две руси жени тука, да. Че къде ли ги няма? В очите им много не съм се заглеждал. Сама ли живее тая, за която се интересувате?

— Или сама или с един дребосък, висок около метър и половина, петдесетина килограма, с черни очи и остър поглед, носи двуреден тъмносив костюм и палто от ирландско каре. Сведенията ми са за апартамент 301, но когато се обадих там, само ми се изсмяха.

— О, тя не е там. В 301 живеят двама търговски посредници, които продават коли.

— Благодаря, ще намина.

— И по-тихо, нали? Елате веднага направо при мен.

— Много съм ви задължен, мистър Шиф.

Затворих телефона. Изтрих потта от челото си. Отидох до отсрещния край на канцеларията, застанах с лице към стената и я ударих с ръка. Обърнах се бавно и погледнах през стаята към дребния Хари Джоунс, седнал на стола със застинала гримаса.

— Е, значи ти го прати за зелен хайвер, Хари — казах аз на висок глас, който ми прозвуча странно. — Метна го и си изпи цианкалия като малък джентълмен. Умря като отровен плъх, Хари, но за мен ти не си плъх.

Трябваше да го претърся. Това бе неприятна работа. От джобовете му не излезе нищо, което би могло да ме насочи към Агнес, абсолютно нищо полезно. Не мислех, че ще намеря нещо, но исках да се уверя. Мистър Канино можеше да се върне. Мистър Канино изглежда, беше от онзи тип самоуверени джентълмени, на които окото им не мига, когато се връщат на местопрестъплението.

Изгасих осветлението и започнах да отварям вратата. Телефонът иззвъня с неприятен звук. Слушах го, а мускулите на челюстите ми се бяха свили на топки и ме боляха. Сетне затворих вратата, отново светнах лампата и прекосих стаята, за да отида до него.

— Да?

Женски глас. Нейният глас.

— Хари там ли е?

— Не е идвал, Агнес.

Тя направи кратка пауза, за да размисли. После каза бавно:

— С кого говоря?

— С Марлоу, оня тип, дето все ти създава неприятности.

— Къде е той? — рязко.

— Дойдох тук, за да му броя двеста долара в замяна на известни сведения. Предложението ми е все още валидно. Парите са у мен. Ти къде си?

— Той не ти ли каза?

— Не.

— Може би ще е по-добре да питаш него. Къде е той?

— Не мога да го попитам. Познаваш ли един човек на име Канино?

Чух нейното ахване така ясно, сякаш тя беше до мене.

— Искаш ли тези двеста долара или не? — попитах аз.

— Аз… аз имам голяма нужда от тях, мистър.

— Добре тогава. Кажи ми къде да ти ги донеса.

— Аз… аз…

Гласът й изтъня, но се обади отново и в него прозвуча паника.

— Къде е Хари?

— Уплаши се и духна. Дай да се срещнем някъде, където и да е. Парите са у мен.

— Не ти вярвам… за Хари. Това е капан.

— О, глупости. Отдавна можех да ги накарам да окошарят Хари. Няма за какво да се слага капан. По някакъв начин Канино е научил за Хари и той изчезна. Аз искам спокойствие, ти искаш спокойствие, Хари иска спокойствие.

Хари вече го беше намерил. Никой не беше в състояние да му го отнеме.

— Не смяташ, че служа на Еди Марс, нали, миличък?

— He-е. Струва ми се, че не. Това не. Ще се срещнем след половин час. „Булокс Уилшър“, източният вход на пракинга.

— Добре — каза тя.

Пуснах слушалката върху вилката. Заля ме отново дъх на бадеми, примесен с киселия мирис на повръщано. Малкият мъртъв мъж седеше, безмълвно на стола си, недостижим за страха, недостижим за превратностите на съдбата.

Напуснах кантората. В мръсния коридор нищо не помръдваше. Зад нито една врата от матово стъкло не се виждаше светлина. Спуснах се по противопожарната стълба до втория етаж и оттам погледнах към осветения покрив на клетката на асансьора. Натиснах бутона. Асансьорът се раздвижи, като се поклащаше. Хукнах отново надолу по стълбите. Асансьорът беше над мен, когато излязох от сградата.

Отново валеше като из ведро. Гмурнах се в дъжда и тежките капки зашибаха лицето ми. Когато върху езика ми падна една от тях, аз разбрах, че вървя с отворена уста, а болката отстрани в челюстите ми подсказа, че устата ми е отворена широко, озъбена е и имитира мъртвешката гримаса, запечатана върху лицето на Хари Джоунс.