Реймънд Чандлър
Големият сън (21)

XXIII

Леки стъпки, стъпките на жена, се дочуха откъм невидимата пътека, човекът пред мен тръгна напред и сякаш се сгуши в мъглата. Отначало не можах да видя жената, но сетне успях да я различа смътно.

Надменно вирнатата й глава ми се стори позната. Мъжът излезе много бързо. Двете фигури се сляха в мъглата и сякаш се превърнаха в част от нея. За миг настъпи мъртва тишина. Той каза:

— Това е пистолет, мадам. А сега спокойно. Звукът се чува надалеч в мъглата. Само ми подайте чантата си.

Момичето не издаде звук. Аз направих крачка напред. Съвсем внезапно мокрите влакънца по периферията на шапката на мъжа изникнаха пред мен. Момичето стоеше неподвижно. Сетне дишането й се превърна в хриптене, сякаш малка пила стържеше меко дърво.

— Само да изпищиш — рече мъжът, — ще те нарежа на парчета.

Тя не изпищя. Не се и помръдна. Той се раздвижи и се чу сухо кискане.

— По-добре тук, вътре — каза той.

Изщрака закопчалка и аз чух шум от тършуване. Мъжът се обърна и тръгна към моето дърво. След три или четири крачки пак се изкиска. Това кискане ми напомняше нещо. Измъкнах лулата от джоба си и я хванах като пистолет.

Извиках тихичко:

— Здрасти, Лени.

Човекът застина на място и започна да вдига ръката си нагоре. Аз рекох:

— Не. Нали ти казах никога да не правиш това, Лени. Взел съм те на мушката!

Нищо не помръдваше. И момичето там, на пътеката, не мърдаше. Аз не мърдах. Лени не мърдаше.

— Сложи чантата на земята между краката си, момко — казах му аз. — Бавно и спокойно.

Наведе се надолу. Аз скочих и стигнах до него още докато бе наведен. Той се изправи до мен, дишайки тежко. Ръцете му бяха празни.

— Я ми кажи сега, че не мога да се измъкна безнаказано — рекох аз. Приближих се и извадих пистолета от джоба му. — През цялото време ми подаряват пищови. Приведен съм под тежестта им до такава степен, че скоро ще тръгна съвсем изкривен. Обирай си крушите.

Моят и неговият дъх се срещнаха и се смесиха, гледахме се като два котарака на ограда. Направих крачка назад.

— Хайде, тръгвай си, Лени. Не се обиждай. Ти си прави пас и аз ще си правя пас. Окей?

— Окей — рече той хрипливо.

Мъглата го погълна. Слабият шум на стъпките му заглъхна и после нищо. Вдигнах чантата, порових из нея и тръгнах към пътеката. Тя все още стоеше там неподвижно, стиснала здраво с гола ръка яката на сивото си кожено палто, а върху ръката й слабо блещукаше пръстен. Беше без шапка. Черната й, разделена на път коса бе част от тъмнината на нощта. Очите й също.

— Добре се справяш, Марлоу. Да не си ми станал телохранител?

В гласа й имаше груби нотки.

— Така изглежда. Ето ви чантата. Тя я взе. Казах й:

— С кола ли сте? Тя се изсмя.

— Дойдох с един мъж. А ти какво правиш тук?

— Еди Марс искаше да ме види.

— Не знаех, че го познаваш. Защо?

— Не виждам защо да не ви кажа. Той си мислеше, че аз търся един тип, с когото според него жена му е избягала.

— А ти търсиш ли го?

— Не.

— Тогава защо си дошъл?

— За да разбера защо той си е мислил, че аз търся един тип, с когото според него жена му е избягала.

— Е, и успя ли да разбереш?

— Не.

— Ти излъчващ информация като радио — каза тя. — Предполагам, че това не е моя работа, макар че този човек ми е бил съпруг. Мислех си, че не се интересуваш от него.

— Хората непрекъснато ми го натякват.

Тя скръцна ядно със зъби. Изглеждаше, че историята с маскирания човек с пистолета не й бе направила абсолютно никакво впечатление.

— Добре, заведи ме до гаража — каза тя. — Трябва да наглеждам придружителя си.

Тръгнахме по пътеката, завихме зад ъгъла на сградата и видяхме светлина пред нас, сетне завихме пак и стигнахме до ограден стопански двор, който се осветяваше от два прожектора. Той беше настлан с тухли и бе леко вдлъбнат в средата, където имаше решетка. Лъщяха коли, а някакъв човек в кафяв работен комбинезон стана от едно столче и се приближи към нас.

— Моето приятелче още ли е мъртвопияно? — попита го небрежно Вивиан.

— Страхувам се, че е така, мис. Завих го с едно манто и вдигнах прозорците на колата му. Предполагам, че нищо му няма. Просто трябва да си почине.

Отидохме до един голям кадилак и мъжът в работния комбинезон отвори задната врата. На широката задна седалка, проснат как да е и покрит до брадичката с женско наметало на шотландски карета, лежеше някакъв мъж и хъркаше с отворена уста. Беше едър рус мъж, който издържа на пиене.

— Запознайте се с мистър Лари Коб — каза Вивиан. — Мистър Коб, това е мистър Марлоу.

Аз изсумтях.

— Мистър Коб беше моят ескорт — каза тя. — Такъв великолепен ескорт е тоя мистър Коб. Толкова внимателен. Да го бяхте видели трезвен. Аз да го бях видяла трезвен. Някой да го беше видял трезвен. Просто така да се запомни. За да влезе в историята оня кратък, но паметен момент, отминал безвъзвратно, но вечно жив в нашите спомени — когато Лари Коб е бил трезвен.

— М-да — казах аз.

— Дори си мислех дали да не се омъжа за него — продължи тя с висок и писклив глас, сякаш преживяното току-що бе започнало да й се отразява. — Мислила съм си го отвреме-навреме, когато нищо приятно не ми е идвало на ум. Всички изпадаме в такива състояния. Много пари има, нали разбирате. Яхта, къща в Лонг Айланд, къща в Нюпорт, къща на Бермудските острови, къщички, нацвъкани тук и там сигурно по целия свят, на разстояние една от друга, колкото да изпиеш една бутилка хубаво шотландско уиски. А за мистър Коб една бутилка шотландско уиски не е много далечно разстояние.

— М-да — казах аз. — Има ли си шофьор да го закара в къщи?

— Не казвай „м-да“. Много е просташко.

Тя ме погледна, като вдигна вежди. Човекът с работния комбинезон усилено дъвчеше долната си устна.

— О, без съмнение има цял взвод шофьори. Сигурно всяка сутрин се строяват в редици пред гаража с лъснати копчета, с блеснали амуниции, с безукорно бели ръкавици, изобщо с елегантността на хора от Уест Пойнт^[1].

— Е, добре де, къде, по дяволите, е тоя шофьор? — попитах аз.

— Хал вечер той сам си караше колата — рече човекът с работния комбинезон почти извинително. — Мога да се обадя по телефона и да извикам някой да дойде да го прибере.

Вивиан се обърна и му се усмихна така, сякаш той току-ще я бе дарил с диамантена диадема.

— Това би било прекрасно — каза тя. — Ще го сторите ли? Наистина не бих искала мистър Коб да умре така — с отворена уста. Някой би могъл да си помисли, че е умрял от жажда.

Човекът с работния комбинезон каза:

— Не й ако го подуши, мис.

Тя отвори чантата си, сграбчи шепа банкноти и му ги бутна в ръцете.

— Сигурна съм, че ще се погрижите за него.

— Господи — рече човекът с опулени очи. — Разбира се, че ще се погрижа, мис.

— Името ми е Риган — каза тя със сладък глас. — Мисис Риган. Сигурно пак ще се видим. Не работите тук отдавна, нали?

— Не, мадам.

Ръцете му трепереха като обезумели с шепата банкноти, които държаха.

— Ще обикнете това местенце — каза тя. Вивиан ме хвана подръка.

— Хайде да си ходим с твоята кола, Марлоу.

— Тя е отвън, на улицата.

— Това не ми пречи, Марлоу. Обичам да се разхождам в мъглата. Човек среща такива интересни хора.

— Стига глупости — казах аз.

Тя започна да трепери, като продължаваше да ме държи подръка. Държеше се здраво за мен през целия път до колата. Когато стигнахме, вече бе престанала да трепери. Подкарах по една крива уличка с дървета откъм калкана на къщата. Уличката излизаше на булевард „Де Казенс“ — главната улица на Лас Олиндас. Минахме под старовремските пращящи дъгови лампи и след известно време градът се появи със своите здания, замрели магазини, бензиностанцията със запалена лампа над нощния звънец и най-сетне — една дрогерия, която все още бе отворена.

— Няма да е зле да пийнете нещо — казах аз.

Тя размърда брадичката си — бледа точка в ъгъла на седалката. Завих диагонално на бордюра и спрях.

— Малко чисто кафе с капка уиски ще ни дойде добре — казах аз.

— Мога да се натряскам като двама хамали и дори ще ми хареса.

Отворих й вратата на колата и тя излезе, докосвайки бузата ми с косата си. Влязохме в дрогерията. Купих половин литър уиски на щанда за спиртни напитки, занесох го до високите столчета и го поставих върху напукания мраморен бар.

— Две кафета — казах аз. — Силни, черни и да са произведени тая година.

— Не може да пиете алкохол тук — каза продавачът.

Беше облечен в избеляла синя блуза, главата му бе поолисяла, имаше доста честни очи, а за брадичката му нямаше никаква опасност да се блъсне в някоя стена, преди той да я е видял.

Вивиан Риган бръкна в чантата си, извади пакет цигари и изтърси две навън до половината, също като мъж. Тя ги поднесе към мен.

— Незаконно е да се пие алкохол тук — рече продавачът.

Запалих си цигарата, без да му обръщам внимание. Той наля две чаши с кафе от един потъмнял никелиран самовар и ги постави пред нас. Погледна към бутилката с уиски, измърмори нещо под носа си и каза уморено:

— Добре, ще наблюдавам улицата, докато си го налеете в гърлата.

Застана до витрината, обърнат с гръб към нас и с щръкнали уши.

— Умирам от шубе, като правя такива работи — рекох аз, развинтих запушалката на бутилката с уиски и налях в кафето. — Полицията в тоя град е страшна,. Докато траеше сухият режим, заведението на Еди Марс беше бар, във фоайето всяка нощ имаше по две униформени ченгета — да следят да не би гостите да си носят собствена пиячка, вместо да си я купуват от заведението.

Продавачът се обърна внезапно, върна се зад щанда и мина зад малкото прозорче на стаята за изпълнение на рецепти.

Ние се пийвахме от зареденото с уиски кафе. Погледнах лицето на Вивиан в огледалото зад самовара. То бе напрегнато, бледо, красиво и безумно. Устните й бяха червени и напукани.

— Имаш зъл поглед — казах аз. — С какво те държи Еди Марс?

Тя ме погледна в огледалото.

— Тая вечер му отмъкнах доста на рулетката, като започнем с петте бона, които заех от него вчера и не се наложи да използувам.

— Това може да го ядоса. Смяташ ли, че той е изпратил оня пунгаш след теб?

— Какво е това пунгаш?

— Тип с пищов.

— Ти пунгаш ли си?

— И още как — засмях се аз. — Но строго казано, един пунгаш е винаги малко извън закона.

— Често се чудя дали въобще има закони?

— Отклоняваме се от темата. С какво те държи Еди Марс?

— Искаш да кажеш, че знае нещо и ме държи в ръцете си?

— Да.

Устните й се свиха.

— Бъди по-остроумен, Марлоу, моля те. Бъди по-остроумен.

— Как е генералът? Нямам намерение да остроумнича.

— Не е много добре. Днес не е ставал. Би могъл поне да спреш да ме разпитваш.

— Спомням си времето, когато ми се щеше и ти да сториш същото. Колко знае генералът?

— Сигурно знае всичко.

— Норис би ли му казал?

— Не. Уайлд, областният прокурор, беше дошъл да го види. Изгори ли онези снимки?

— Разбира се. Безпокоиш се за твоята малка сестричка, а? Поне отвреме-навреме.

— Струва ми се, че тя единственото нещо, за което наистина се тревожа. Донякъде се тревожа и за татко, затова крия тези работи от него.

— Той не си прави големи илюзии — казах аз. — Но ми се струва, че все още има гордост.

— Ние сме негова кръв. Ето кое е ужасното. Тя се втренчи в лицето ми от огледалото, а очите й бяха дълбоки и далечни.

— Не искам да умре, презирайки собствената си кръв. Тази кръв винаги е била буйна, но не винаги е била покварена.

— А сега покварена ли е?

— Предполагам, че ти мислиш така.

— Твоята не е. Ти просто си играеш ролята.

Тя погледна надолу. Аз сръбнах още малко кафе и запалих нова цигара за двама ни.

— Значи стреляш по хора — каза тя тихо. — Ти си убиец.

— Кой? Аз? Как така?

— Вестниците и полицията нагласиха хубаво цялата работа. Но аз не вярвам на всичко, което чета.

— О, ти си мислиш, че аз съм видял сметката на Гайгър, или на Броуди, или и на двамата.

Тя не каза нищо.

— Не се наложи да го сторя — рекох аз. — Сигурно бих могъл. И щях да се измъкна безнаказано. И двамата не биха се поколебали да ме напълнят с олово.

— Значи си убиец по душа като всички ченгета.

— Ами, глупости.

— Ти си от онези мрачни, смъртно опасни мъже, които нямат повече чувства, отколкото има един касапин към закланото прасе. Разбрах това още първия път, когато те видях.

— Имаш достатъчно съмнителни приятели, за да ги разбираш тези работи.

— В сравнение с теб всички те са мекушави.

— Благодаря, лейди. И вие самата не сте мека като кифличка с масло.

— Хайде да се измитаме от това скапано градче.

Аз платих сметката. Сложих бутилката с уиски в джоба си и си тръгнахме. От продавача продължаваше да лъха неприязън.

Излязохме от Лае Олиндас и минахме през няколко усойни крайбрежни градчета, чиито къщи приличаха на колиби, издигнати на пясъка близо до ревящия прибой, но имаше и други, по-големи, построени по склоновете отзад. Тук-там се виждаше жълтата светлина на някой прозорец, но повечето бяха тъмни. От водата се носеше мирис на кафяви водни водорасли и насищаше мъглата. Гумите на колата пееха върху мокрия асфалт на булеварда. Светът бе една морска пустош.

Бяхме близо до Дел Рей, когато тя се обади за първи път, откакто бяхме напуснали дрогерията. Гласът-й бе приглушен, сякаш вибрираше дълбоко в гърдите й.

— Карай надолу покрай казиното на Дел Рей. Искам да погледам водата. Следващата пресечка вляво.

На кръстовището примигваше светлината. Завих н се плъзнах надолу по склона, ограден от едната страна с отвесна скала. Отдясно се виждаха релси, далеч отвъд релсите надолу сияеха разпилени светлини и още no-далече отвъд блещукаха светлините на вълнолома, а в небето се виждаше сиянието на някакъв град. Тук мъглата почти се бе вдигнала. Пътят пресече релсите там, където те завиваха, за да влязат в тунела под скалата, сетне стигна до павираната лента на крайбрежната магистрала, от едната й страна се простираше широка и непокътната плажна ивица. Край пътя бяха паркирани коли с тъмни прозорци, обърнати към откритото море. Светлините на казиното бяха няколкостотин ярда по-нататък.

Ударих спирачките до бордюра, изгасих фаровете и останах да седя с ръце на волана. Под изтъняващата мъгла водата до брега се къдреше и пенеше почти безшумно, като мисъл, която се опитва да се зароди в периферията на съзнанието.

— Ела по-близо — каза тя с дрезгав глас.

Аз се измъкнах иззад волана и седнах по средата на седалката. Тя отмести тялото си малко настрана от мен, сякаш за да погледне през прозореца. След това се отпусна и падна назад, без звук в прегръдките ми. Главата й за малко щеше да се удари във волана. Очите й бяха затворени, лицето й не се виждаше ясно. След това очите й се отвориха и проблеснаха видимо в мрака.

— Притисни ме силно, звяр такъв — каза тя.

Аз сложих ръцете си около нея съвсем вяло в началото. Усещах твърдата й коса по лицето си. Клепките й пърхаха бързо като крила на нощна пеперуда.

Целунах я силно и бързо. Последва дълга, бавна, сочна целувка. Устните й се разтвориха под моите. Тялото й затрепери в прегръдките ми.

— Убиец — каза тя нежно и дъхът й изпълни устата ми.

Аз я притиснах здраво, докато треперенето на тялото й се предаде и на моето и аз започнах почти да се треса. Продължавах да я целувам. След доста време тя дръпна главата си настрана достатъчно за да може да каже:

— Къде живееш?

— В „Хобарт Армс“. На улица „Франклин“, близо до „Кенмор“.

— Никога не съм ходила там.

— Иска ли ти се?

— Да.

— Какво знае за теб Еди Марс?

Тялото й застина в обятията ми и дъхът й излезе с хриплив звук. Тя изви глава, докато очите й, широко отворени и заобиколени с бледи кръгове, се вторачиха в мен.

— Така значи, а? — каза Вивиан с тих приглушен глас.

— Точно така. Да се целуваш е много приятно, но баща ти не ме е наел, за да спя с теб.

— Ах ти, кучи сине — каза тя спокойно, без да помръдне.

Аз се изсмях в лицето и.

— Не мисли, че съм ледена шушулка — казах. — Нито съм сляп, нито съм безчувствен. Кръвта ми е топла като на всеки друг. Лесно е човек да те има, прекалено лесно. Какво знае за теб Еди Марс?

— Ако кажеш това още веднъж, ще започна да пищя.

— Хайде де, започвай!

Тя се дръпна рязко и седна изправена далеч назад в ъгъла на колата.

— Застрелвали са хора за такива дреболии, Марлоу.

— Хора са били застрелвани и за нищо. Първия път, когато се срещнахме, аз ти казах, че съм детектив. Набий си това в прекрасната главица. Аз имам работа да върша, лейди. Не се забавлявам.

Затършува из чантата си, извади носна кърпичка и я захапа, а главата й бе извърната настрана. Чух звук от късане на кърпичката. Тя я късаше със зъби бавно и методично.

— Какво те кара да мислиш, че той знае нещо за мен? — прошепна тя с глас, заглушен от кърпичката.

— Той те оставя да спечелиш много пари и праща някакъв тип с патлак, за да си ги вземе обратно. Ти си само леко изненадана. Дори и не си направи труд да ми благодариш за това, че ти спасих парите. Струва ми се, че всичко беше нагла-сена работа. Ако исках да се лаская, щях да кажа, че пиесата е била поставена поне отчасти заради мен.

— Нима мислиш, че той може да печели и да губи, когато си поиска?

— Ами да. При еднакви ставки може да го стори четири пъти от всеки пет.

— Трябва ли да ти кажа, че те мразя и в червата, мистър Детектив?

— Нищо не ми дължиш. Вече ми платиха.

Тя хвърли накъсаната кърпичка през прозореца на колата.

— Чудесен подход имаш към жените.

— Хареса ми да те целувам.

— Успя да запазиш прекрасно самообладание. Това страшно ме ласкае. Аз ли да те поздравя или баща ми?

— Хареса ми, когато те целувах.

Тя заговори с леден провлачен глас.

— Бъди така добър да ме откараш оттук. Съвсем сигурна съм, че искам да се прибера в къщи.

— Значи не искаш да ми бъдеш сестричка?

— Ако имах бръснач, щях да ти прережа гърлото — просто така, за да видя какво ще изтече оттам.

— Кръв на гъсеница — казах аз.

Запалих колата, завих и подкарах обратно през линиите до магистралата, докато стигнахме в града и продължихме към Западен Холивуд. Тя не обели дума. Почти не помръдна през целия път. Минах през портала и нагоре по хлътналата алея за коли до навеса за автомобили на голямата къща. Тя рязко се измъкна навън, преди да спра. Дори тогава не проговори. Гледах гърба и, докато тя стоеше до вратата, след като бе натиснала звънеца. Вратата се отвори и Норис надникна навън. Вивиан се шмугна бързо покрай него и изчезна. Вратата се затвори с трясък и аз останах да седя и да я гледам.

Завих и подкарах по алеята за автомобили към къщи.