Реймънд Чандлър
Големият сън (26)

XXVIII

Изглежда, в стаята имаше жена и тя стоеше близо до лампата, там, където й беше мястото — осветена от ярката светлина. Друга светлина блестеше право в лицето ми, затова затворих очи отново и се опитах да погледна към жената през миглите си. Косата й беше толкова изрусена, че блестеше като сребърна фруктиера. Носеше зелена плетена рокля с широка бяла обърната яка. В нозете й имаше лъскава чанта с остри ъгли. Тя пушеше цигара, а до лакътя й беше сложена висока белезникава чаша, съдържаща течност с цвят на кехлибар.

Внимателно помръднах глава. Усетих болка, но не по-силна, отколкото очаквах. Бях стегнат с въжета като пуйка, готова за фурната. Китките ми бяха заключени с белезници зад гърба, а оттам до глезените ми бе прекарано въже, завързано за края на кафявата кушетка, върху която бях проснат. Въжето се губеше от погледа ми някъде зад ръба на кушетката. Размърдах се достатъчно, за да се убедя, че е завързано отдолу.

Преустанових тези тайни движения и казах:

— Здрасти.

Жената отмести погледа си от далечния планински връх, към който се бе зареял. Малката й твърда брадичка бавно се извърна. Очите й бяха сини като планински езера. Дъждът продължаваше да барабани по покрива, далечен звук, сякаш не аз, а някой друг го чуваше.

— Как се чувствувате?

Гласът й беше нежен и сребрист и подхождаше на косата й. В него се долавяше звънтяща нотка, сякаш звъняха звънчетата на куклена къщичка. Още щом ми хрумна това сравнение, аз си помислих, че то е глупаво.

— Великолепно — казах. — Все едно че някой е построил бензиностанция върху челюстта ми.

— А вие какво очаквахте, мистър Марлоу? Орхидеи ли?

— Просто един чамов ковчег без украшения — казах аз. — Не си правете труд да поръчвате бронзови или сребърни дръжки. И не разпръсвайте праха ми сред синевата на Тихия океан. Известно ли ви е, че червеите са мъжки и женски и че всеки червей е в състояние да се люби с всеки друг червей?

— Малко сте замаян — каза тя, гледайки ме сериозно.

— Имате ли нещо против да преместите тая лампа?

Тя стана и отиде зад кушетката. Светлината угасна. Полумракът бе цяла благословия.

— Мисля, че не сте чак толкова опасен — каза тя.

Беше по-скоро висока, отколкото ниска, но не като върлина. Бе стройна, но не приличаше на сухар. Върна се на стола си.

— Значи знаете името ми.

— Добре ви бяха приспали. Имаха време да пребъркат джобовете ви. Направиха всичко, само дето не ви балсамираха. Значи вие сте детектив?

— Само в това ли ме обвиняват?

Тя не отговори. Виждах смътно как димът се издига от цигарата и. Тя я размаха във въздуха. Ръката й бе малка и изящна, не като обикновения кокалест градинарски инструмент, който виждаме у жените в днешно време.

— Колко е часът? — попитах аз.

Тя погледна към китката си, отвъд спиралата на дима, към ръба на мътния кръг, очертан от светлината на лампата.

— Десет и седемнайсет. Да нямате среща?

— Нищо чудно. Това ли е къщата до гаража на Арт Хък?

— Да.

— Какво правят момчетата? Гроб ли копаят?

— Излязоха по работа.

— Искате да кажете, че са ви оставили тук сама?

Тя отново извърна бавно глава. Усмихна се.

— Не изглеждате опасен.

— Мислех, че те ви държат в плен.

Това, изглежда, не я стресна. Дори й се стори малко забавно.

— Какво ви кара да мислите така?

— Зная коя сте.

Яркосините и очи блеснаха така рязко, сякаш блесна сабя. Стисна устни. Но гласът й остана непроменен.

— Страхувам се тогава, че ще загазите. А аз не обичам убийствата.

— Не може да бъде, нали сте жена на Еди Марс? Срамота.

Това не й хареса. Изгледа ме сърдито. Аз се ухилих.

— Ако не можете да отключите тези белезници, което не бих ви посъветвал да сторите, поне ми отделете малко от онова питие, дето не му обръщате никакво внимание.

Тя донесе чашата. В нея се издигаха мехурчета, подобни на измамни надежди. Наведе се над мен. Дъхът й бе също така нежен като очите и на сърна. Глътнах от чашата. Тя я дръпна от устата ми и се загледа в една струйка, която започна да се стича по шията ми.

Наведе се над мен отново. Кръвта се развълнува в жилите ми като наемател, оглеждащ къща, която евентуално би могъл да наеме.

— Лицето ви сякаш е било пресовано в матрица — рече тя.

— Любувайте му се, докато е време. Няма дълго да се запази дори в настоящата си прекрасна форма.

Тя рязко извърна глава и се ослуша. За миг лицето й пребледня. Чуваше се само как дъждът шиба стените на къщата. Тя прекоси обратно стаята, извърна се в профил към мен, наведена леко напред и загледана в пода.

— Защо дойдохте тук да се пъхате между шамарите? — попита тя кротко. — Еди не ви е причинил нищо лошо. Знаете много добре, че ако не се бях укрила тук, полицията щеше да бъде уверена, че Еди е убил Ръсти Риган.

— Той го е убил — казах аз.

Тя не помръдна, не промени позата си. Дишаше бързо, хрипливо. Огледах стаята. Две врати, и двете на същата стена, едната полуотворена. Килим на червени и жълтеникавокафяви квадрати, сини завеси на прозорците, тапети със светлозелени борове по тях. Мебелировката изглеждаше така, сякаш бе купена от един от онези магазини, които рекламират стоките си по автобусните спирки. Ведра, но предизвикваща отрицателни емоции.

Тя каза тихо:

— Еди нищо не му е сторил. Не съм виждала Ръсти от месеци насам. Еди не е такъв човек.

— Вие сте се отказали от неговата издръжка. Живели сте сама. Там, където сте живели, е имало хора, които са познали Риган на снимка.

— Това е лъжа — каза тя студено.

Опитах си да си спомня дали капитан Грегъри бе споменал такова нещо, или не. Главата ми бе прекалено замаяна. Не бях сигурен.

— И освен това не е ваша работа — добави тя.

— Цялата афера е моя работа. Наеха ме, за да разкрия истината.

— Еди не е такъв човек.

— О, вие обичате гангстерите.

— Докато хората играят хазартни игри, ще има и места, където да ги играят.

— Просто искате да се измъкнете, затова разсъждавате така. Щом веднъж си извън закона, вече си извън закона и това си е. Вие мислите, че той е само комарджия. А аз мисля, че той се занимава с търговия на порнографски книги, че е изнудвач, че продава крадени коли, че убива чрез наемни убийци и че подкупва нечестни ченгета. Той винаги върши онова, което му се струва най-изгодно, върши каквото и да е, стига да падне аванта. Не се опитвайте да ми пробутвате разни гангстери с възвишени души. Няма такива.

— Той не е убиец.

Тя се намръщи.

— Не лично той. Но нали си има Канино. Тази вечер Канино уби човек — един безвреден дребосък, който се опитваше да помогне на някого. Почти видях как го уби.

Тя се изсмя вяло.

— Добре — изръмжах аз. — Не е задължително да вярвате. Но ако Еди е такова добро момче, аз бих искал да поговоря с него без Канино. Знаете какво ще направи Канино — ще ми избие зъбите и после ще ме ритне в стомаха, ако продължавам да мънкам с беззъбата си уста.

Тя отметна глава назад и остана така, вглъбена в себе си, сякаш вземаше някакво решение.

— Платиненорусата коса вече не е на мода — продължих аз, просто за да не става тихо, просто за да не се ослушвам.

— Това е перука, глупчо. Докато ми порасне естествената коса.

Тя посегна към главата си и смъкна перуката. Собствена й коса бе остригана късо като на момче. Отново постави перуката си.

— Кой ви нареди така?

Тя изглеждаше изненадана.

— Аз поисках да ме пострижат така. Защо?

— Именно де. Защо?

— Ами за да покажа на Еди, че съм съгласна да върша това, което той искаше — да се укрия. Че няма да е необходимо да ме пази. Аз не бих го измамила. Аз го обичам.

— Божичко — изстенах аз. — И вие допускате да остана тук с вас в една и съща стая.

Тя обърна ръката си с дланта нагоре и се вгледа в нея. Сетне внезапно тръгна и излезе от стаята. Върна се с кухненски нож. Наведе се и започна да реже въжетата ми като с трион.

— Ключът за белезниците е у Канино — каза тя. — Нищо не мога да направя, за да ги отключа.

Отстъпи назад, дишайки тежко. Беше отрязала всички възли на въжето.

— Голям образ си — каза тя. — Шегуваш се до последния си дъх.

— Мислех, че Еди не е убиец.

Тя рязко обърна гръб, върна се на стола си до лампата, седна и закри лицето си с ръце. Спуснах крака на пода и се изправих. Залюлях се върху изтръпналите си крайници. Нервът на лявата ми буза подскачаше заедно с всичките си разклонения. Направих една крачка.

— Предполагам, че искате да си отида — казах аз.

Тя кимна, без да вдига глава.

— Най-добре ще бъде и вие да дойдете с мен — ако държите да останете жива.

— Не губете време. Той може да се върне всеки миг.

— Запалете ми една цигара.

Застанах до нея, докосвайки коленете й. Тя внезапно скочи. Само няколко инча ни разделяха.

— Здравей, Сребърна Перуко — казах аз тихо.

Тя отстъпи назад, заобиколи стола и грабна пакет цигари от масата. Изтърси една навън и грубо я бутна в устата ми. Ръката й трепереше. Щракна мъничка запалка, тапицирана със зелена кожа, и я поднесе към цигарата. Аз поех дима, гледайки втренчено в нейните очи, сини като езера. Докато бе още близо до мен, казах:

— Едно малко птиченце на име Хари Джоунс ме доведе тук. Едно малко птиченце, което подскачаше из баровете и уреждаше залагания за конни състезания, срещу което получаваше трохи. Събираше също и сведения. На това малко птиченце му хрумнало и нещо за Канино. По един или друг начин той и неговите приятели открили къде се намираш ти. То дойде при мен да ми продаде тази информация, защото знаеше — а откъде знаеше, това е вече дълга история, — че аз работя за генерал Стърнуд. Аз получих неговата информация, а Канино получи малкото птиченце. Сега то е едно мъртво птиченце, с разрошени пера, с отпусната шийка и с рубинена капка кръв на човчицата. Уби го Канино. Но Еди Марс не би сторил такова нещо, нали, Сребърна Перуко? Той никога никого не е убивал. Той просто наема друг, за да свърши тая работа вместо него.

— Махай се — каза тя с дрезгав глас. — Бързо се махай оттук.

Ръката й застина във въздуха, стиснала здраво зелената запалка. Пръстите и се напрегнаха. Кокалчетата й побеляха като сняг.

— Но Канино не знае, че това ми е известно — казах аз. — За малката птичка. Той си мисли, че само слухтя наоколо.

Тогава тя избухна в смях. Той я разтърсваше, както вятърът разтърсва дърветата. Стори ми се, че в този смях прозвуча нотка на недоумение, не точно изненада, а сякаш някаква нова мисъл се прибавяше към нещо вече познато, но не се съглласуваше с него. После си помислих, че е невъзможно да научиш чак толкова много от един смях.

— Това е много смешно — каза тя задъхано. — Много е смешно, защото, знаеш ли… аз все още го обичам. Жените… — тя отново избухна в смях.

Слушах напрегнато и усещах как кръвта пулсира и главата ми.

Тя направи две крачки назад и лицето и стана твърдо.

— Махай се! Махай се! Можеш да стигнеш пеш до Реалито. Ще успееш… и ще си държиш устата затворена, най-малко час-два. Поне това ми дължиш.

— Да вървим — казах аз. — Имаш ли пистолет, Сребърна Перуко?

— Знаеш, че няма да тръгна. Знаеш това. Моля те, моля те бързо излизай оттук.

Аз пристъпих близо до нея, почти се притиснах в нея.

— Искаш да останеш тук, след като си ме пуснала да избягам? Да изчакаш оня убиец да се върне, за да му поднесеш извиненията си? Човек, който убива хората като мухи. Дума да не става Идваш с мен, Сребърна Перуко.

— Не.

— Да предположим, че твоят хубавец съпруг наистина е убил Риган — казах аз. — Или да предположим, че Канино го е убил без знанието на Еди, Просто да предположим. Докога ти ще останеш здрава и читава, след като си ме пуснала да избягам?

— Не ме е страх от Канино. Аз все още съм жена ма неговия шеф.

— Еди е едно дребно мекотело — озъбих се аз. — Канино ще го излапа с чаена лъжичка. Ще го схруска, както котката схрускала канарчето. Момиче като тебе греши само веднъж, и то само когато хукне след подобно мекотело.

— Марш! — само дето не ме заплю.

— Окей.

Аз се обърнах и излязох през полуотворената врата в тъмния коридор. Сетне тя се втурна след мен, блъсна ме, за да мине, отиде до външната врата и я отвори. Вгледа се във влажния мрак и започна да се ослушва. Махна ми да вървя напред.

— Сбогом — каза тя с притаен дъх. — Желая ти успех във всичко, освен в едно. Еди не е убил Ръсти Риган. Ще го намериш някъде жив и в добро здраве, когато той самият пожелае да бъде намерен.

Наведох се към нея и я притиснах до стената с тялото си. Приближих устни до лицето й. Започнах да й говоря.

— Няма защо да бързаме. Всичко това е било подготвено предварително, репетирано до последната подробност, отмерено до частица от секундата. Също като радиопрограма. Няма защо да се бърза. Целуни ме, Сребърна Перуко.

Лицето и беше като лед под устните ми. Тя вдигна ръце, хвана главата ми и ме целуна силно в устата. Устните й бяха също ледени.

Минах през вратата и тя тихо се затвори след мен, а дъждът, навяван от вятъра под верандата, далеч не беше толкова студен, колкото устните й.