Реймънд Чандлър
Големият сън (6)

V

Когато се озовах отново на булеварда, аз влязох в телефонната кабина на една дрогерия и намерих адреса на мистър Артър Гуин Гайгър. Той живееше на „Лавърн Теръс“ — стръмна улица близо до булевард „Лорън Каниън“. Пуснах петцентова монета и набрах номера му, ей така, за разнообразие. Никой не отговори. Обърнах указателя на специални справки и си записах адресите на две книжарници, отдалечени на няколко пресечки от мястото, където се намирах.

Първата, в която отидох, имаше северно изложение. На първия етаж се продаваха канцеларски материали и принадлежности, а в мецанина имаше голямо количество книги. Изглежда, не бе това, което на мен ми трябваше. Пресякох улицата и изминах две пресечки в източна посока, докато стигнах до другата книжарница. Тя изглеждаше по-подходяща. Представляваше малко задръстено магазинче, затрупано с книги от пода до тавана, в което се въртяха четирима-петима хлапаци, ровеха се из книгите и оставяха отпечатъците от пръстите си върху новите им обложки. Никой не им обръщаше внимание. Продължих, докато стигнах до задната част на магазинчето, преминах през една междинна врата и се озовах пред дребна смугла женица, седнала зад бюро, която четеше някаква книга по правните въпроси. Отворих със замах портфейла си, давайки й възможност да погледне и да се стресне от полицейската значка, прикрепена отвътре. Тя я видя, свали очилата си и се облегна назад. Прибрах портфейла. Жената имаше деликатните черти на интелигентна еврейка. Гледаше ме и дума не обелваше.

Аз казах:

— Бихте ли ми направили една услуга, съвсем незначителна услуга?

— Не знам. Какво точно ще искате? — Гласът й бе равен и пресипнал.

— Нали знаете магазина на Гайгър отсреща, две пресечки по на запад?

— Струва ми се, че може и да съм минавала покрай него.

— Това е книжарница — казах аз. — Но не като вашата. Дяволски добре ви е известно.

Устните й се свиха леко, но не каза нищо.

— Виждали ли сте Гайгър? — попитах аз.

— Съжалявам. Не познавам мистър Гайгър.

— Значи не бихте могли да ми кажете как изглежда той?

Устните й се свиха още малко.

— Че защо да ви казвам?

— Просто така. Ако не искате, не мога да ви принудя.

Тя погледна навън през вратата и пак се облегна назад.

— Онова беше звезда на шериф, нали?

— На доброволен сътрудник. Нищо не означава. Струва колкото една евтина пура.

— Разбирам.

Тя се присегна, взе пакет цигари, изтърси една малко навън и я издърпа с устни. Поднесох й кибритена клечка. Тя ми благодари, отново се облегна назад и се вторачи през дима в мен. Каза предпазливо:

— Искате да знаете как изглежда, а не искате да се срещнете с него.

— Той отсъствува — казах аз.

— Предполагам, че не за дълго. В края на краищата магазинът е негов.

— Засега не искам още да го виждам — казах аз.

Тя отново погледна навън през отворената врата. Аз рекох:

— Разбирате ли нещо от редки издания?

— Можете да ме изпитате.

— Намира ли ви се „Бен Хур“ от 1860 година, трето издание, онова, което има дублиран ред на страница 116?

Тя премести настрана жълтата правна книга и свали на бюрото един дебел том, разлисти го, намери необходимата страница и се загледа в нея.

— Никъде няма да го намерите — каза тя, без да вдига глава. — Няма такова издание.

— Правилно.

— Какво искате, за бога?

— Момичето в магазина на Гайгър не знаеше този факт.

Тя вдигна поглед.

— Разбирам. Вие ме заинтересувахте. Но не много силно.

— Аз съм частно ченге, което разследва случай. Може би задавам прекалено много въпроси. Но някак си на мен не ми изглеждат чак толкова много.

Тя пусна едно пухкаво сиво колелце дим и го промуши с пръст. То се разпадна на неустойчиви тънки лентички. Заговори гладко и с безразличие.

— Малко над четирийсетте е, предполагам. Среден ръст, възпълен. Вероятно тежи около сто и шейсет фунта^[1]. Тлъсто лице, мустаци като на Чарли Чан, дебел, отпуснат врат. Целият е отпуснат. Добре облечен, ходи гологлав, дава си вид, че разбира от антикварни предмети, но не притежава такива. Ах, да. Лявото му око е стъклено.

— От вас би излязло чудесно ченге — казах аз.

Тя постави справочника обратно в откритото отделение на края на бюрото си и отново разтвори пред себе си правната книга.

— Пази боже — каза тя.

Сложи си очилата.

Благодарих й и си излязох. Дъждът бе започнал да вали. Спуснах се да тичам, държейки увитата книга под мишница. Колата ми се намираше в една пресечка, която извеждаше към булеварда почти срещу магазина на Гайгър. Добре се намокрих, докато стигна до колата. Тръшнах се вътре, вдигнах двата прозореца и изтрих пакета с носната си кърпа. След това го разтворих.

Естествено знаех какво ще намеря в него. Тежка, добре подвързана книга, красиво напечатана върху фина хартия. Изпъстрена с претендиращи за художественост фотографии, които заемаха целите страници. Както снимките, така и текстът към тях бяха неописуемо неприлични. Книгата не бе нова. На предния форзац бяха напечатани дати — на заемането и на връщането. Заемна книга. Заемна библиотека за изкусна порнография.

Завих книгата отново и я заключих в отделението зад седалката. Незаконна търговия като тази, извършвана открито па булеварда, предполага солидни покровители. Седях, тровех се с цигарен дим и разсъждавах върху това, заслушан в дъжда.