Метаданни
Данни
- Серия
- Филип Марлоу (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Big Sleep, 1939 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Михаил Грънчаров, 1984 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,4 (× 50 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Реймънд Чандлър
ГОЛЕМИЯТ СЪН
Редактор Иванка Савова
Художник Веселин Павлов
Художник редактор Веселин Христов
Технически редактор Виолина Хаджидемирева
Коректор Цветанка Рашкова
Американска, I издание
ЕКП 07/9536612331/5637—341-84
Издателски № 2174
Формат 70х100/32
Печатни коли 19,00
Издателски коли 12,31
Условно-издателски коли 11,89
Дадена за набор на 15. XI. 1983 г.
Излязла от печат на 25. III. 1984 г.
Цена 1,38 лв.
Издателство „Христо Г. Данов“ — Пловдив, 1984 г.
Основано през 1855 година.
Печатница „Димитър Найденов“ — Велико Търново
Raymond Chandler
THE BIG SLEEP
Published by Penguin Books, 1976
© The Estate of Raymond Chandler, 1939
© Михаил Грънчаров, преводач, 1984 г.
© Богомил Райнов, автор на предговора, 1984 г.
c/o Jusautor, Sofia,
Ч — 820
История
- — Добавяне
Статия
По-долу е показана статията за Големият сън от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
Големият сън | |
The Big Sleep | |
Автор | Реймънд Чандлър |
---|---|
Първо издание | 1939 г. САЩ |
Оригинален език | английски |
Жанр | криминале |
Вид | роман |
Следваща | Сбогом, моя красавице (1940) |
ISBN | ISBN 9536612331 |
Големият сън (на английски: The Big Sleep) е първият роман от американския писател Реймънд Чандлър. Издаден е през 1939 година. Разказвач и главен участник в историята е популярният Чандлъров герой – частният детектив Филип Марлоу. Книгата е базирана върху разказите на автора: Убиец в дъжда (1935) и Завесата (1936).
Действието отвежда детектива в имението на богат и уважаван, пенсиониран генерал, чийто две разглезени дъщери са заплетени в множество проблеми с хора от престъпните прослойки на Лос Анджелис. В типичен за автора стил, историята е изпълнена с много и богато обрисувани образи въвлечени в заплетена мрежа от взаимоотношения.
През 2005 година, списанието Тайм, включва Големият сън в листата си – „100 най-добри романа публикувани след 1923 година“. Новелата е адаптирана два пъти за филмовия екран: през 1946 година, под режисурата на Хауърд Хоукс с участието на Хъмфри Богарт като Филип Марлоу и през 1978 година с Робърт Мичъм в ролята на детектива.
Първото издание на книгата на български език е през 1984 година от издателство „Христо Г. Данов“.[1]
Вижте също
Източници
- ↑ издателство „Христо Г. Данов“, 1984
Външни препратки
- „Големият сън“ на сайта „Моята библиотека“
- The Big Sleep Архив на оригинала от 2011-07-26 в Wayback Machine.
- The Big Sleep Архив на оригинала от 2009-01-06 в Wayback Machine.
- „Големият сън (1946)“ в Internet Movie Database
- „Големият сън (1978)“ в Internet Movie Database
|
XII
Листата на дърветата в горния край на „Лавърн Теръс“ имаха свежозелен цвят след дъжда. Под лъчите на студеното следобедно слънце можеха да се видят стръмният склон на хълма и стълбището, по което бе избягал убиецът, след като бе стрелял три пъти в мрака. На улицата по-надолу се открояваха фасадите на две малки къщи. Техните обитатели може би бяха чули изстрелите, а можи би — не.
Пред къщата на Гайгър, както и надолу из квартала, не се забелязваше никакво оживление. Чемширеният плет се зеленееше кротко и плочките на покрива бяха още влажни. Минах бавно с колата покрай къщата, прехвърляйки в ума си една идея с упорството на куче, което гложди кокал. Предишната нощ не бях погледнал в гаража. След като тялото на Гайгър бе изчезнало, нямах кой знае какво желание да го открия. Това би било прибързано и против схващанията ми. Но ако го бяха завлекли до гаража в неговата собствена кола и ако след това бяха я закарали в някой от уединените каньони около Лос Анжелос — повече от сто на брой, — това би бил един добър начин да се отърват от него и щяха да минат дни, дори цели седмици, преди да бъде открит. Това предполагаше две неща: едни ключ за неговата кола и два ключа за кола у извършителя на деянието. Това значително щеше да стесни полето за разследване, особено като се имаше предвид, че неговите собствени ключове бяха в джоба ми по времето, когато трупът е бил отвлечен.
Не ми се удаде възможност да погледна в гаража. Вратите бяха затворени и заключени с катинар, а зад плета нещо се размърда, когато се приближих. Някаква жена в палто на зелени и бели квадрати с кръгла като копче шапчица, наложена върху меки руси коси, излезе от чемширения лабиринт и се втренчи в колата ми с безумни очи, сякаш не бе я чула да се изкачва по хълма. Сетне тя се извърна бързо и отново изчезна. Разбира се, това беше Кармеп Стърпуд.
Продължих по улицата оставих колата и се върнах пеш. На дневна светлина ми се стори опасно да се движа така без прикритие. Влязох през плета. Тя стоеше там изправена и мълчалива на фона на заключената предна врата. Едната й ръка бавно се вдигна нагоре докато стигна до устата и зъбите захапаха особения палец. Под очите й имаше сини кръгове, а лицето й бе съсипано, побеляло от напрежение.
Тя ми се усмихна с половин уста.
— Здрасти — каза с тънък и колеблив гласец. — Какво? Какво??
Думите й заглъхнаха и тя отново се зае с палеца си.
— Помниш ли ме? — попитах аз. — Догхаус Райли, оня, дето беше пораснал много дълъг. Помниш ли?
Тя кимна и по лицето й премина бърза конвулсивна усмивка.
— Да влезем вътре — предложих аз. — Имам ключ. Гот, а?
— Как? как??
Избутах я настрани, пъхнах ключа в включалката, отворих вратата и я блъснах вътре. Отново затворих вратата и започнах да душа въздуха. На дневна светлина мястото изглеждаше ужасно. Китайските вехтории по стените, килимът, натруфените абажури, мебелите от тиково дърво, изобилието от пищни цветове, тотемният стълб, гарафата с етер и лауданум — през деня от всичко това се излъчваше някакво прикрито безсрамие като от оргия на извратени типове.
Двамата с момичето стояхме и се гледахме. Тя се опитваше да задържи на лицето си една малка мила усмивчица, но то бе твърде изморено, за да си дава толкова труд. Непрекъснато ставаше безизразно. Усмивката й се изцеждаше като вода от пясък, а бледата кожа под зашеметените й и изпълнени с тъпа безизразност очи имаше груба зърнеста повърхност. Отвреме-навреме белезникавият и език облизваше ъгълчетата на устата. Едно хубаво, разглезено и не особено умно момиченце, което бе твърде много загазило, а никой не си мръдваше пръста да му помогне. По дяволите богатите! Повдигаше ми се от тях. Свих си една цигара с пръсти, бутнах няколко книги, за да освободя място, и седнах на ръба на черното бюро. Запалих си цигарата, духнах стълбче дим u известно време наблюдавах мълчаливо играта па зъбите й с палеца. Кармен стоеше пред мен като провинила се ученичка в кабинета на директора.
— Какво правиш тук? — попитах я аз най-сетне.
Тя започна да чопли плата па палтото си и не отговори.
— Какво си спомняш за миналата нощ?
На този въпрос тя отговори, а в дъното на очите й проблесна хитро пламъче.
— Какво да си спомням? Миналата нощ бях болна. Бях си в къщи.
Гласът й беше предпазлив, гърлен и едва достигаше до слуха ми.
— Друг път си била.
Клепките й запърхаха нагоре-надолу много бързо.
— Преди да си отидеш в къщи — казах аз. — Преди да те закарам у вас. Тук. На тоя стол — посочих стола, — върху този оранжев шал. Не може да си забравила.
По шията й бавно пролази червенина. Това вече бе нещо. Тя можеше да се изчервява. Около замъглените сиви ириси проблесна бялото на очите й. Кармен дъвчеше усилено палеца си.
— Ти? ти ли беше оня? — прошепна тя.
— Аз. Какво си спомняш?
— Ти полицай ли си? — каза неопределено.
— Не, приятел на баща ти.
— Нима не си полицай?
— Не съм.
Тя въздъхна едва чуто.
— Ка? какво искаш?
— Кой го уби?
Раменете й потръпнаха конвулсивно, но лицето й остана неподвижно.
— Кой друг? знае?
— За Гайгър ли? Не знам. Във всеки случай полицията не знае, иначе досега щяха да са се настанили тук на бивак. Може би Джо Броуди.
Това бе изстрел наслука, но попадна в целта.
— Джо Броуди! Той!
Сетне и двамата млъкнахме. Аз пушех цигарата си, а тя си дъвчеше пръста.
— Не хитрувай за бога — започнах да я увещавам аз. — Дошло е време за малко старомодна откровеност. Броуди ли го уби?
— Кого да е убил?
— О, по дяволите! — казах аз. Тя, изглежда, се засегна. Брадичката й клюмна един инч надолу.
— Да — рече Кармен тържествено. — Джо го уби.
— Защо?
— Не зная.
Тя разтърси глава, убеждавайки самата себе си, че не знае.
— Виждала ли си го често напоследък?
Ръцете и се отпуснаха надолу и дланите й се свиха в бели юмручета.
— Само веднъж-дваж. Аз го ненавиждам.
— Значи знаеш къде живее?
— Да.
— И вече не го харесваш?
— Мразя го!
— Тогава ще ти хареса, ако го пречукат, а?
Отново кратка пауза. Много избързвах с нея. Беше ми трудно да карам по-бавно.
— Имаш ли нещо против да кажеш на полицията, че убиецът е бил Джо Броуди? — опипвах почвата аз.
По лицето й се изписа панически страх.
— Разбира се, ако успея да замажа оная работа със снимките ти — добавих аз успокоително.
Тя се изкикоти. Обзе ме чувство на погнуса. Ако бе изпищяла или се бе разциврила, или дори ако се бе хвърлила по нос на пода и бе изпаднала в несвяст, това щеше да ми се стори нормално. Но тя просто се изкикоти. Изведнъж всичко й се видя дяволски забавно. Беше се фотографирала като Изида, някой бе отмъкнал снимката, а друг бе пречукал Гайгър пред очите й, докато тя през цялото време е била по-пияна от легионер на легионерско сборище, и изведнъж всичко това й се струваше голям цирк и страшно забавно. Затова се и изкикоти. Много хитро. Кикотенето се усили и отекна в ъглите па стаята, сякаш имаше мишки зад ламперията. Тя започна да изпада в истерия. Смъкнах се от бюрото, приближих се до нея и я плеснах по бузата.
— Също като снощи — рекох аз. — Големи скици сме с тебе. Райли и Стърнуд — две марионетки, които си търсят кукловод.
Хихикането секна, но шамарът не й направи по-голямо впечатление, отколкото предишната нощ. Вероятно всичките й гаджета започваха рано или късно да я шамаросват. Ясно ми беше защо са го правили. Отново седнах на ръба на черното бюро.
— Името ти не е Райли — рече тя сериозно. — Казваш се Филип Марлоу. Ти си частен детектив. Знам го от Вив. Показа ми визитната ти картичка.
Тя поглади бузата си, по която я бях плеснал. Усмихна ми се, сякаш й бе много хубаво с мен.
— Както и да е. Ти много добре си спомняш всичко — казах аз. — И си се върнала, за да по търсиш оная снимка, но не си могла да влезеш в стаята, нали?
Брадичката й бързо се отпусна и пак се върна до първоначалното си положение. Съумя дори да ми се усмихне. Започваше да ме прелъстява. Оставаше само да извикам „ура“ и да я поканя да отидем в Юма.
— Снимката е изчезнала — казах аз. — Миналата нощ, преди да те заведа у вас, я търсих. Вероятно Броуди я е взел със себе си. Нали не ме будалкаш за Броуди?
Тя поклати сериозно глава.
— Тогава работата е лесна — казах аз. — Не мисли повече за нея. Не казвай никому, че си била тук, нито за снощи, нито за днес. Дори на Вивиан. Просто забрави, че си била тук. Остави всичко на Райли.
— Името ти не е? — започна тя, но после млъкна и закима енергично с глава, изразявайки съгласие с онова, което казах, или с нещо, което току-що й бе хрумнало. Очите й се присвиха и станаха почти черни и празни като емайла на табла от ресторант на самообслужване. Беше й хрумнала някаква идея.
— Вече трябва да си вървя — рече тя, сякаш досега бяхме пили чай.
— Добре.
Не мръднах. Тя ми хвърли още един мил поглед и тръгна към предната врата. Едва бе сложила ръка на дръжката, когато се чу шум от идваща кола. Тя погледна въпросително към мен. Свих рамене. Колата спря пред входа. Лицето й се изкриви от ужас. Чуха се стъпки и звънецът иззвъня. Кармен се бе втренчила в мен през рамото си, стиснала здраво дръжката, а на устата й беше излязла пяна от страх. Звънецът продължаваше да звъни. Сетне престана. Чу се шум, сякаш някой гъделичкаше ключалката с ключ. Кармен отскочи назад и замръзна. Вратата се отвори. Някакъв мъж се вмъкна през нея и застина на място, като ни наблюдаваше спокойно, запазвайки пълно самообладание.