Реймънд Чандлър
Големият сън (19)

XIX

Наближаваше единадесет часът, когато спрях колата си и се приближих до входа на „Хобарт Армс“. Стъклената врата се заключваше в десет часа, така че трябваше да си извадя ключовете. Вътре в правоъгълното голо фоайе някакъв човек остави последния вечерен вестник край една декоративна палма и хвърли фаса си в сандъчето й. Той се изправи, помаха ми с шапката си и каза:

— Шефът иска да говори с теб. Караш приятелите си да те чакат, мой човек.

Застанах неподвижно и се вгледах в сплескания му нос и ухото, прилично на ресторантска пържола.

— За какво иска да ми говори?

— Мен какво ме интересува? Просто не си пъхай много носа и всичко е наред.

Ръката му потръпваше край най-горното копче на разкопчаното му палто.

— Мириша на полиция — казах аз. — Прекалено съм уморен, за да говоря, да ям или да мисля. Но ако смяташ, че не съм прекалено уморен, за да ми заповядва Еди Марс, опитай се да измъкнеш патлака си, преди да съм ти отнесъл и здравото, ухо с някой куршум.

— Дрън-дрън. Нямаш пистолет.

Той ме изгледа спокойно. Неговите тъмни вежди с твърди косми се събраха, а устата му се изви надолу в гримаса.

— Това беше едно време — казах му аз. — Не винаги ходя гол.

Той махна с лявата си ръка.

— Окей. Печелиш. Нямам заповед да стрелям по никого. Той ще ти се обади.

— Последните ще бъдат първи — казах аз и бавно се извърнах, докато той минаваше покрай мен към вратата. Отвори я и излезе, без да погледне назад. Ухилих се на собственото си безразсъдство, отидох до асансьора и се качих в апартамента. Извадих малкия револвер на Кармен от джоба си и се изсмях. След това го почистих основно, смазах го, увих го в парче бархет и го заключих. Приготвих си питие и тъкмо го пиех, когато телефонът иззвъня. Седнах до масата, на която бе сложен.

— Значи тая нощ, си опасен — чух аз гласа на Еди Марс.

— Важен, бърз, опасен и пълен с бодли. С какво мога да ти бъда полезен?

— Тия ченгета там… ти знаеш къде. Нали няма да ме забъркаш?

— Че защо?

— Държа се добре с хората и затова искам и те да ми отговорят със същото, храбрецо. Не се държа добре с тях, когато ми играят номера.

— Вслушай се много внимателно и ще чуеш как зъбите ми тракат.

Той се изсмя сухо.

— Каза ли им… или…?

— Не. Проклет да бъда, ако знам защо не им казах. Просто защото работата беше достатъчно объркана и без да те намесвам теб.

— Благодаря, храбрецо. Кой го опушка?

— Това ще видиш в сутрешните вестници… може би.

— Искам да знам сега.

— Нима винаги получаваш всичко, което поискаш?

— Не. Това отговор ли е, храбрецо?

— Опушка го един, за когото никога не си и чувал. Да спрем дотук.

— Ако това е казано честно, може би някой ден ще мога да ти се отплатя.

— Затвори телефона и ме остави да си легна.

Той се изсмя отново.

— Търсиш Ръсти Риган, нали?

— Един куп хора мислят, че го търся, но аз не го търся.

— Е, ако все пак го търсиш, бих могъл да ти подхвърля една идея.. Намини да ме видиш на морския бряг. По всяко време. Ще ми бъде драго да те видя.

— Може би.

— Ще се видим.

Телефонът щракна и аз останах да държа слушалката, изпълнен с трескаво нетърпение. След това набрах номера на Стърнудови, чух сигнала четири-пет пъти и най-сетне мазният глас на иконома каза:

— Домът на генерал Стърнуд.

— Марлоу на телефона. Спомняте ли си за мен? Срещнахме се преди около сто години… или не беше ли вчера?

— Да, мистър Марлоу. Разбира се, че си спомням.

— Мисис Риган в къщи ли е?

— Да, струва ми се. Бихте ли…?

Прекъснах го, защото внезапно ми хрумна нещо друго.

— Не, оставете. Вие ще й предадете съобщението. Кажете й, че снимките са у мен, всичките снимки, и всичко е наред.

— Да… да… — Гласът му ми се стори леко разтреперан. — Снимките са у вас… всичките снимки… и всичко е наред… Да, сър. Ако позволите… много ви благодаря, сър.

Телефонът отново иззвъня след пет минути. Бях свършил с питието и благодарение на него ми беше дошъл апетит за вечерята, която напълно бях забравил. Излязох, като оставих телефона да си звъни. Когато се върнах, той продължаваше да звъни. Продължи да звъни на интервали до дванайсет и половина. По това време аз изгасих лампите, отворих прозорците и заглуших звънеца на телефона, като мушнах парченце хартия, след което си легнах. Беше ми дошло до гуша от семейство Стърнуд.

На закуска прочетох и трите сутрешни вестника, докато ядях бекон с яйца. Репортажите за аферата бяха толкова близко до истината, колкото обикновено са вестникарските истории — колкото е от Марс до Сатурн. Нито един от трите вестника не правеше връзка между "Оуен Тейлър, самоубиецът в колата при вълнолома на „Лидо“" и „Убийство в екзотичната вила в Лоръл Каниън“. В нито един от тях не се споменаваше името Стърнуд, Бърни Олс или моето. Оуен Тейлър беше представен като „частен шофьор на богато семейство“. Капитан Кронджейгър от холивудския отдел бе обрал цялата слава за разкриването на двете убийства в своя район, които според вестниците били извършени заради някаква препирня около печалбите от една телеграфна служба, собственост на някой си Гайгър, намираща се в задните помещения на книжарницата на булевард „Холивуд“. Освен това Броуди бил застрелял Гайгър, а Каръл Лъндгрен бил застрелял Броуди за отмъщение. Полицията била арестувала Каръл Лъндгрен. Той си бил признал всичко. Имал лошо досие — вероятно от гимназията. Полицията била задържала като свидетелка и някоя си Агнес Лоузел, секретарка на Гайгър.

Беше чудесно скалъпена статия. От нея човек добиваше впечатление, че Гайгър е бил убит предишната нощ, че Броуди е бил убит около един час по-късно и че капитан Кронджейгър е разкрил и двете убийства, докато си е палил цигарата. Самоубийството на Тейлър заемаше цялата втора страница на вестника. Имаше снимка на закрития автомобил върху палубата на шлепа, номерът му бе задраскан, а долу се виждаше нещо, увито в платно. Оуен Тейлър бил отчаян и с разклатено здраве. Семейството му живеело в Дъбюк и тялото му щяло да бъде откарано там. Нямало да има никакво разследване.