Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Филип Марлоу (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Big Sleep, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 50 гласа)

Информация

Сканиране
hammster (2007)
Разпознаване и корекция
goblin (2007)

Издание:

Реймънд Чандлър

ГОЛЕМИЯТ СЪН

Редактор Иванка Савова

Художник Веселин Павлов

Художник редактор Веселин Христов

Технически редактор Виолина Хаджидемирева

Коректор Цветанка Рашкова

Американска, I издание

ЕКП 07/9536612331/5637—341-84

Издателски № 2174

Формат 70х100/32

Печатни коли 19,00

Издателски коли 12,31

Условно-издателски коли 11,89

Дадена за набор на 15. XI. 1983 г.

Излязла от печат на 25. III. 1984 г.

Цена 1,38 лв.

Издателство „Христо Г. Данов“ — Пловдив, 1984 г.

Основано през 1855 година.

Печатница „Димитър Найденов“ — Велико Търново

 

Raymond Chandler

THE BIG SLEEP

Published by Penguin Books, 1976

© The Estate of Raymond Chandler, 1939

© Михаил Грънчаров, преводач, 1984 г.

© Богомил Райнов, автор на предговора, 1984 г.

c/o Jusautor, Sofia,

Ч — 820

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Големият сън от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Големият сън
The Big Sleep
АвторРеймънд Чандлър
Първо издание1939 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанркриминале
Видроман
СледващаСбогом, моя красавице (1940)
ISBNISBN 9536612331

Големият сън (на английски: The Big Sleep) е първият роман от американския писател Реймънд Чандлър. Издаден е през 1939 година. Разказвач и главен участник в историята е популярният Чандлъров герой – частният детектив Филип Марлоу. Книгата е базирана върху разказите на автора: Убиец в дъжда (1935) и Завесата (1936).

Действието отвежда детектива в имението на богат и уважаван, пенсиониран генерал, чийто две разглезени дъщери са заплетени в множество проблеми с хора от престъпните прослойки на Лос Анджелис. В типичен за автора стил, историята е изпълнена с много и богато обрисувани образи въвлечени в заплетена мрежа от взаимоотношения.

През 2005 година, списанието Тайм, включва Големият сън в листата си – „100 най-добри романа публикувани след 1923 година“. Новелата е адаптирана два пъти за филмовия екран: през 1946 година, под режисурата на Хауърд Хоукс с участието на Хъмфри Богарт като Филип Марлоу и през 1978 година с Робърт Мичъм в ролята на детектива.

Първото издание на книгата на български език е през 1984 година от издателство „Христо Г. Данов“.[1]

Вижте също

Източници

  1. издателство „Христо Г. Данов“, 1984

Външни препратки

XXXI

Икономът се появи с шапката ми. Аз я сложих на главата си и казах:

— Как ви се струва той?

— Не е толкова изнемощял, колкото изглежда, сър.

— Е, да, иначе щеше да е готов за погребение. Какво толкова е представлявал тоя Ригън та му е спечелил сърцето?

Икономът ме изгледа хладнокръвно и все пак лицето му бе прекалено безизразно.

— Младост, сър — каза той. — И вярното око на войник.

— Като вашето — казах аз.

— И като вашето, сър, ако разрешите.

— Благодаря. Как са дамите тази сутрин?

Той вдигна учтиво рамене.

— Точно както си мислех — казах аз и той ми отвори вратата.

Застанах вън на стълбите и погледнах терасовидните морави, подрязаните дръвчета и цветните лехи, прострели се до желязната ограда в края на парка. На половината път надолу съзрях Кармен, която изглеждаше изоставена и самотна, седнала на каменна пейка и обхванала главата си с ръце.

Тръгнах надолу по стълбите от червени тухли, които свързваха отделните тераси. Доста се бях приближил, когато тя ме чу. Скочи н се извърна светкавично като котка. Носеше светлосините си памучни панталони, с които я бях видял и първия път. Косата й представляваше същата разпиляна тъмноруса вълна. Лицето й беше бяло. Когато ме погледна, по страните й избиха червени петна. Очите й бяха студено-сиви.

— Скучаещ ли? — казах аз.

Тя се усмихна бавно, доста срамежливо, сетне изведнъж кимна. Прошепна:

— Не ми ли се сърдиш?

— Аз пък мислех, че ти си ми сърдита.

Тя вдигна палеца си и се изкикоти.

— Не съм.

Когато започна да се кикоти, престана да ми харесва. Огледах се наоколо. На около тридесет ярда от нас на едно дърво висеше мишена, от която стърчаха няколко стрелички. Имаше още три-четири и на каменната пейка, където тя бе седяла.

— За хора с много пари вие със сестра ти май не се забавлявате както трябва — казах аз.

Тя ми хвърли един поглед изпод дългите си мигли. Това бе погледът, който трябваше да ме накара да се преметна по гръб. Казах:

— Обичаш ли да хвърляш тези стрелички?

— Аха.

— Това ми напомня нещо.

Погледнах назад към къщата. Като се преместих с три стъпки от мястото си, едно дърво остана между мене и къщата. Извадих от джоба си нейния малък пистолет със седефена дръжка.

— Донесох ти артилерията. Почистих го и го заредих. Послушай съвета ми: не стреляй по хора с него, докато не станеш по-добър стрелец. Ще запомниш ли?

Лицето й пребледня още повече, а ръката й с тънкия палец се отпусна надолу. Тя погледна към мен, после към пистолета, който държах. Очите й бяха като омагьосани.

— Да — каза тя и кимна. После внезапно добави: — Научи ме да стрелям.

— А?

— Научи ме да стрелям. Много искам.

— Тук ли? Това е противозаконно.

Тя се приближи до мен, взе пистолета от ръката ми и пръстите й обхванаха дръжката. След това бързо, почти крадешком го мушна в памучните си панталони и се огледа наоколо.

— Знам едно място — каза тя с тайнствен глас. — Долу при старите петролни кладенци.

Тя посочи с пръст надолу по хълма.

— Ще ме научиш ли?

Погледнах в студено-сивите й очи. Все едно че бях погледнал две капачки 6т бутилка.

— Добре. Дай ми пистолета, докато се уверя, че мястото е подходящо.

Тя се усмихна, после се нацупи, подаде ми го с тайнствения вид на лошо момиче, което ми дава ключа на стаята си. Качихме се по стълбите и заобиколихме до моята кола. Паркът изглеждаше безлюден. Слънцето прежуряше, лъчите му бяха безучастни като усмивката на оберкелнер. Качихме се в колата, подкарахме надолу’ по хлътналата алея за автомобили и излязохме през портите.

— Къде е Вивиан? — попитах аз.

— Още не е станала — изкиска се тя.

Карах надолу по хълма по тихите богати улици, измити от дъжда, сетне завих на изток към „Ла Бреа“, после — в южна посока. След около десет минути стигнахме до мястото, което тя бе избрала.

— Карай нататък.

Тя се надвеси от прозореца и посочи.

Тръгнахме по един тесен черен път, не по-широк от пътека, напомняща входа към някое ранчо сред хълмовете. Широка врата с пет железни, скоби зееше отворена, подпряна на един пън, и по всичко личеше, че не е била заключвана от години. Край пътя, прорязан от дълбоки коловози, се редяха високи евкалиптови дървета. По него бяха минавали камиони. Сега бе пуст и огрян от слънцето, но още нямаше прах. Твърде скоро бе валял проливен дъжд. Започнах да следвам коловозите, учудвайки се на това колко бързо взе да заглъхва шумът от градското движение, сякаш вече не бяхме в града, а в някаква далечна омагьостана страна. Сетне се появи, потъмнял от петрола, неподвижен регулатор на ниска дървена сондажна кула, прикрепен върху един клон. Видях стария ръждясал стоманен кабел, който го беше свързвал с половин дузина други лостове. Те не се движеха, може би не бяха се движили от година. Кладенците бяха престанали Да дават петрол. Имаше купчина ръждясали тръби, платформа за товарене, продънена в единия край, половин дузина празни варели за петрол, нахвърлени на безредна камара. Застоялата, покрита с петрол вода в една стара яма блестеше с цветовете на дъгата под лъчите на слънцето.

— Нима ще правят парк на такова място? — попитах аз.

Тя сведе глава, а очите й блеснаха нагоре към мен.

— Време е. Вонята от тая яма може да отрови цяло стадо пръчове. Това ли е мястото, за което ми говореше?

— Аха. Харесва ли ти?

— Прекрасно е.

Спрях колата край платформата. Излязохме. Аз се ослушах. Бръмченето на града бе като паяжина, изтъкана от далечни звуци, като жуженето на пчели. Мястото беше безлюдно като гробище. Дори след дъжда високите евкалипти все оше изглеждаха прашни. Винаги изглеждат прашни. Един клон, отчупен от вятъра, бе паднал на ръба на ямата и плоските му кожести листа плуваха във водата.

Заобиколих ямата и надникнах в бараката с помпата. В нея се виждаха разни боклуци и нищо не говореше, че тук скоро е имало хора. Едно голямо дървено колело бе подпряно отвън на стената. Мястото наистина бе прекрасно.

Върнах се при колата. Разстлало косата си на слънцето, момичето стоеше и я приглаждаше като птица, която чисти пера с клюн.

— Дай — каза тя и протегна ръка.

Аз извадих пистолета и го сложих в дланта й. Наведох се и вдигнах една ръждясала консервена кутия.

— Сега внимавай — казах аз. — Зареден е с пет патрона. Аз ще отида ей там и ще сложа тази кутия в квадратния отвор по средата на онова голямо дървено колело. Виждаш ли?

Аз й го посочих. Тя кимна доволно.

— Разстоянието е около трийсет стъпки. Не почвай да стреляш, докато не се върна при теб. Окей?

— Окей — изкиска се тя.

Аз отново заобиколих ямата и поставих консервената кутия по средата на дървеното колело. Беше великолепна мишена. Ако не улучеше кутията, тя вероятно щеше да уцели колелото. То можеше да спре един малък куршум. Обаче тя нямаше да улучи дори колелото.

Тръгнах обратно към нея край ямата. Когато я бях наближил на десетина стъпки и се намирах на ръба на ямата, тя ми се озъби с всичките си малки остри зъби, вдигна пистолета и започна да съска.

Спрях като закован пред застоялата воняща вода на ямата.

— Стой, не мърдай, кучи сине — каза тя.

Пистолетът се насочи към гърдите ми. Ръката й не трепваше. Съскащият звук се усили и лицето й придоби цвета си на оглозган кокал. Състарено и погрозняло, то стана животинско и не принадлежеше на някое кротко животно.

Аз й се изсмях. Тръгнах към нея. Видях как пръстчето й натисна по-здраво спусъка и побеля на върха. Бях на около шест стъпки от нея, когато тя започна да стреля.

Пистолетът изгърмя, но звукът бе лишен от плътност — слабо пукане под слънчевия блясък. Не видях никакъв дим. Отново спрях и се ухилих.

Тя стреля още два пъти, много бързо. Мисля, че нито един от изстрелите не би пропуснал целта си. А в малкия револвер имаше пет патрона. Беше изстреляла четири. Накарах я да побърза.

Не исках да ми изстреля последния патрон в лицето, затова се дръпнах бързо настрана. Тя стреля много внимателно, без изобщо да се безспокои. Усетих горещия лъх на барута.

Изправих се.

— Ей, ама ти си била много готина — казах аз.

Ръката, в която държеше празния револвер, силно затрепери. Револверът падна на земята. Устата й започна да потръпва. Цялото й лице стана безформено. След това главата й се изви наляво и на устните й се появи пяна. Дъхът и излизаше от устата със свистене. Тя се олюля.

Хванах я, преди да падне. Вече беше в безсъзнание. Разтворих с две ръце челюстите й и изтиках една сгъната на няколко ката носна кърпа между тях. За тази цел трябваше да употребя цялата си сила. Вдигнах я и я занесох в колата, след това се върнах за револвера и го пуснах в джоба си. Седнах зад волана, дадох заден ход и подкарах по обратния път, откъдето бяхме дошли, по прорязания от коловози път, през вратата, нагоре по хълма, към къщи.

Кармен лежеше, свита в единия ъгъл на колата, без да мръдне. Бях изминал половината от алеята за автомобили, преди тя да се размърда. Тогава внезапно отвори очи, огромни и безумни. Седна..

— Какво се случи? — задъха се тя.

— Нищо. Защо?

— О, да, нещо се е случило — изкиска се тя. — Подмокрила съм се.

— Винаги е така — казах аз.

Тя ме погледна, озари я някакво ужасно предположение и започна да стене.