Реймънд Чандлър
Големият сън (8)

VII

Стаята бе широка колкото цялата къща. Таванът бе нисък и с греди, а стените — измазали с кафява мазилка и украсени с китайски гоблени и с китайски и японски щампи, поставени в рамки от имитация на дърво. Имаше ниски рафтове за книги, имаше и един тежък възрозов китайски килим, в който някоя къртица би могла да си рови цяла седмица, без да си подаде носа над дебелия мъх. По пода се виждаха възглавници за сядане, а наоколо бяха разхвърлени странни копринени дрехи, сякаш този, който живееше тук, нарочно бе сторил това, за да му бъдат под ръка. Имаше и един широк нисък диван, покрит с пупурночервена дамаска. Върху него бе натрупан куп дрехи, сред които се подаваше и копринено бельо в люляков цвят. Виждаше се и една голяма лампа на поставка, украсена с резба, и два лампиона с нефритовозелени абажури с дълги пискюли. Имаше черно бюро, чиито ъгли бяха украсени с резба, изобразяваща причудливи готически фигури, а зад него — жълта атлазена възглавница, която беше поставена върху полиран черен стол, чиито странични облегалки, а и задната, бяха украсени с резба. В стаята се долавяше някаква странна смесица от миризми, от които най-силни в момента като че ли бяха лютивата остатъчна миризма на кордит и противният дъх на етер.

В единия край на стаята, на нещо като нисък подиум, се намираше стол от тиково дърво с високо облегало, на който върху оранжев шал с дълги ресни седеше мис Кармен Стърнуд. Седеше много вдървено, с ръце, поставени върху страничните облегалки на стола, с прибрани колене, а цялото й тяло бе сковано в позата на египетска богиня. Брадичката й бе вирната, а малките й бели зъби святкаха между полуотворените устни. Очите и бяха широко отворени. Тъмносивият цвят на ирисите изцяло бе погълнал зениците й. Това бяха очи на луда. Тя изглеждаше в безсъзнание, но позата й не беше на човек, изпаднал в несвяст. Тя имаше вид на някой, който върши нещо много важно на ум и се справя отлично с тази задача. От устата й излизаше тенекиен звук, напомнящ кискане, който нито променяше изражението й, нито я караше да помръдва устни. Носеше чифт дълги обеци от нефрит. Обеците бяха хубави и вероятно струваха няколкостотин долара. Но освен тях тя не носеше нищо друго.

Имаше хубаво тяло — дребно, гъвкаво, стегнато, твърдо и закръглено. При светлината на лампата кожата й сияеше с трепкащия блясък на бисер. Нозете й не притежаваха съвсем пищната грация на тези на мисис Риган, но все пак бяха много хубави. Гледах я без смущение и без похотливост. Като голо момиче тя въобще не присъствуваше в тази стая. Беше просто една наркоманка. За мен тя завинаги си остана просто една наркоманка.

Престанах да я наблюдавам и погледнах към Гайгър. Той лежеше по гръб на пода, не на китайския килим, а пред нещо, което приличаше на тотемен стълб. То имаше орлов профил, а голямото му кръгло око бе фотообектив. Той бе насочен към голото момиче на стола. Отстрани на тотемния стълб бе прикрепена една почерняла лампа — светкавица. Гейгър бе обут в китайски чехли с дебели плъстени подметки, надолу бе облечен в черна копринена пижама, а горната част на тялото му бе загърната в жакет, украсен с китайска бродерия, чиято предница бе почти цялата, в кръв. Стъкленото му око проблясваше към мене и то май беше най-живото нещо у него. От пръв поглед стана ясно, че нито един от трите изстрела, които чух, не бе отишъл нахалост. Той беше съвсем мъртъв.

Светкавицата, която бях видял, бе произведена от фотографската крушка. А налудничавият писък бе реакцията на упоеното голо момиче. Трите изстрела представляваха нечия идея за това как да се разнообрази цялата работа. Всъщност идеята бе на момъка, който бе слязъл по задните стълби и вмъквайки се с трясък в колата, бе офейкал. Неговата гледна точка си имаше своите достойнства.

Две крехки чаши със златни жилки бяха поставени върху червен лакиран поднос на края на черното бюро до тумбеста гарафа, съдържаща кафява течност. Извадих запушалката и я подуших. Миришеше на етер и на нещо друго, вероятно лауданум. Никога не бях опитвал такава смесица, но тя, изглежда, бе съвсем подходяща за домакинството на Гайгър.

Вслушах се в дъжда, който шибаше покрива и прозорците от северната страна. Навън не се чуваха никакви други звуци! — нито коли, нито сирени, само поройният дъжд. Приближих се до дивана, изхлузих тренчкота си и започнах да ровя из дрехите на момичето. Имаше една бледозелена рокля от груба вълна, с три четвърти ръкави, от онези, които се навличат направо през главата, без да се закопчават. Стори ми се, че ще мога да се справя с нея. Реших да не се занимавам с бельото, и то не поради някакво чувство за деликатност, а защото не можех да си представя как и обувам пликчетата и й закопчавам сутиена. Занесох роклята до стола от тиково дърво на подиума. От разстояние няколко стъпки мис Стърнуд също миришеше на етер. Тенекиеното, кискане все още се чуваше да излиза от устата й, а надолу по брадичката й се процеждаше малко пяна. Ударих и една плесница. Тя премита и спря да се киска. Плеснах я пак.

— Хайде — казах аз бодро. — Да бъдем послушни. Да се обличаме.

Кармен се взря в мен с тъмносивите си очи, празни като очите на маска.

— Гъл-гъл-гъл — каза тя.

Понаплясках я още малко. Не обръщаше никакво внимание на шамарите. Не бяха в състояние да я извадят от вцепенението. Залових се с роклята. И на това не обърна никакво внимание. Остави ме да й вдигна ръцете, сетне разпери пръсти широко, сякаш това бе страшно духовито. Успях да намушкам ръцете й в ръкавите, дръпнах роклята надолу върху гърба й и я изправих на крака. Тя се строполи в прегръдките ми, като се кикотеше. Сложих я отново на стола и й обух чорапите и обувките.

— Хайде да се поразходим малко — рекох аз. — Хайде да направим една малка хубава разходчица.

Направихме разходчицата. Най-напред нейните обеци ме биеха по гръдния кош, а после изпълнявахме шпагати в унисон, като че играехме балет. Разходихме се до трупа на Гайгър и се върнахме обратно. Накарах я да го погледне. Тя сметна, че той е симпатяга. Кикотеше се и се опитваше да ми го каже, но успяваше само да пуска мехури. Заведох я до дивана и я проснах отгоре. Тя хлъцна два пъти, покикоти се още малко и заспа. Натъпках вещите й в джобовете си и отидох зад онова нещо, дето приличаше на тотемен стълб. Както и очаквах, вътре бе поставена камера, но в нея нямаше касета. Огледах пода наоколо, предполагайки, че той може да я е извадил, преди да го застрелят. Нямаше я. Хванах го за отпуснатата изстиваща ръка и го пообъриах малко. Касетата я нямаше. Това никак не ми хареса.

Излязох в един коридор на гърба на стаята и започнах да изследвам къщата. Вдясно имаше баня и една заключена врата, а в дъното се намираше кухнята. Прозорецът на кухнята бе разбит с лост. Капакът му бе изчезнал, а на перваза личеше мястото, където куката бе оказала съпротива. Задната врата не бе заключена. Оставих я незаключена и надникнах в една спалня от лявата страна на коридора. Това бе кокетна, натруфена женска спалня. На леглото имаше покривка, украсена с волани. На тоалетната маса с трикрило огледало бе поставено шишенце парфюм, наред с носна кърпичка, известна сума пари, мъжки четки и ключодържател. В шкафа имаше мъжки дрехи, а под украсения с волани край на покривката на леглото се подаваха мъжки чехли. Това бе стаята на мистър Гайгър. Взех ключодържателя и се върнах във всекидневната, където се заех да претърсвам бюрото. В шкафа намерих малък стоманен сейф. Отворих го с един от ключовете. В него нямаше нищо, ако не смятаме един азбучник със синя кожена подвързия и доста дълъг зашифрован текст, написан със същия наклонен почерк от писмата до генерал Стърнуд. Сложих тетрадката в джоба си, изтрих стоманения сейф, там, където го бях пипал, заключих бюрото, пъхнах ключовете в джоба си, изгасих изкуствените цепеници в камината, увих се в палтото и се опитах да свестя мис Стърнуд. Непосилна задача. Нахлупих й скитнишката шапка на главата, омотах я в палтото и я занесох до нейната кола. Върнах се, изгасих всички светлини и затворих външната врата, сетне изрових ключовете от чантичката й и запалих пакарда. Заспускахме се по хълма със загасени фарове. До „Алта Бреа Кресънт“ имаше по-малко от десет минути път. Кармен ги прекара в хъркане, при което бълваше етер в лицето ми. Не успях да й попреча да обляга глава на рамото ми. Това бе единственото нещо, което можех да сторя, за да не я положи в скута ми.