Виктор Суворов
Ледоразбивачът (37)

1

През 30-те години по западните граници на СССР били изградени тринайсет укрепени района — УР-ове. Тази ивица от укрепени райони получила неофициалното наименование „Линия Сталин“.

Всеки УР е военно формирование, равно на бригада по численост на личния състав, но по огнева мощ равно на корпус. Всеки УР включвал в състава си командване и щаб, от два до осем картечно-артилерийски батальона, артилерийски полк, няколко самостоятелни батареи тежка капонирна артилерия, танков батальон, рота или батальон свързочници, инженерно-сапьорен батальон и други подразделения. Всеки УР заемал район от 100–180 км по фронта и 30–50 км в дълбочина. Районът се оборудвал със сложна система от железобетонни и броневи бойни и подсигуряващи съоръжения. Вътре в самия УР се създавали подземни железобетонни помещения за складове, електроцентрали, лазарети, командни пунктове, свързочни възли. Подземните съоръжения се свързвали чрез система от тунели, галерии и покрити ходове за съобщение. Всеки УР можел самостоятелно да води бойни действия дълго време в условията на изолация.

УР-ът се състоял от опорни пунктове, всеки от които на свой ред имал кръгова отбрана и бил в състояние да се отбранява самостоятелно при пълно обкръжаване от противника, отвличайки върху себе си значителни негови сили. Основна бойна единица на укрепения район бил дотът — дълговременната огнева точка. „Красная звезда“ (25 февруари 1983 година) описва един от съвсем стандартните дотове от „Линията Сталин“ — дот №112 от 53-ти УР в района на Могильов Подолски: „Това беше сложно фортификационно подземно съоръжение, състоящо се от ходове за съобщение, капонири, отсеци и филтрационни устройства. В него се намираха складове за оръжие, боеприпаси и продоволствие, лазарет, трапезария, водопровод (действащ между другото и до ден-днешен), «червен кът», наблюдателен и команден пункт. Въоръжението на дота е триамбразурна картечна точка със сложени върху стационарни турели три «Максим»-а и два полукапонира със 76-мм оръдие във всеки.“

Такъв дот може да се смята за среден. Освен тях били изградени хиляди малки бойни съоръжения за една-две картечници, същевременно се строели и гигантски фортификационни ансамбли.

Генерал П. Г. Григоренко описва в мемоарите си един от тях, изграден пак в същия този могильовскоподолски УР: осем могъщи дота са свързани помежду си с подземни галерии. Друг участник в изграждането на „Линията Сталин“ — полковник Р. Г. Умански — споменава в книгата и за многокилометровите подземни съоръжения в Киевския УР („На боевых рубежах“, с. 35).

Още един участник в строителството — генерал-полковник А. И. Шебунин — съобщава, че за три години само в Проскуровския УР били изградени над хиляда железобетонни отбранителни съоръжения, много от които били прикривани от изкуствени водни прегради („Сколько нами пройдено“, с. 58).

Строителството на „Линията Сталин“ не се афиширало като строителството на френската „Линия Мажино“. „Линията Сталин“ се изграждала в мрака на държавната тайна.

При изграждането на всеки опорен пункт НКВД „блокирал“ няколко участъка така, че „лошо пиле да не може да прехвръкне над тях“. Строителството се извършвало едновременно на всички участъци, но само на някои било истинско, на повечето от останалите — лъжливо. Не само местните жители, но и самите участници в строителството имали превратна представа за това какво и къде се строи.

Между съветската „Линия Сталин“ и френската „Линия Мажино“ имало много разлики. „Линията Сталин“ не можела да бъде заобиколена: фланговете й стигали до Балтийско и Черно море. „Линията Сталин“ трябвало да спира не само пехотата, но преди всичко танковете на противника и имала мощно зенитно прикритие. „Линията Сталин“ имала значително по-голяма дълбочина. Освен железобетона при изграждането на „Линията Сталин“ била използвана в голямо количество бронева стомана, както и запорожки и черкаски гранит. За разлика от „Линията Мажино“ „Линията Сталин“ се строяла не край самата граница, а навътре в съветската територия.

Линия от укрепени райони навътре в територията означава, че първият удар на противниковата артилерия ще бъде нанесен не по бойните съоръжения, а по празно място. Това означава, че при внезапно нападение гарнизоните имат минимум няколко дена, за да заемат своите каземати и да приведат оръжието и съоръженията в окончателна готовност. Укрепените райони навътре в територията означават, че противникът, преди да започне щурмуването им, ще трябва да премине от 10 — 30 до 100–150 километра по терени, наситени с минни полета, фугасни други неприятни изненади. Това значи, че на агресора ще му се наложи да форсира десетки реки и рекички с взривени мостове. Това значи, че войските на противника преди щурма ще понесат огромни загуби в стотиците и хилядите дребни засади по пътя им. Обезопасителната ивица пред „Линията Сталин“ не само намалявала скоростта на движението на противника и изтощавала силите му, но и служела като своеобразна мъгла в морето, зад която се крие верига от айсберги. Тъй като не знаел точното разположение на предния край на „Линията Сталин“, противникът можел ненадейно да се озове точно пред съветските бойни съоръжения в зоната на убийствения им огън. Разполагането на „Линията Сталин“ навътре в съветската територия зад обезопасителната ивица позволявало да се противопостави на внезапността на нападението внезапността на отбраната: укрепените райони били замаскирани и скрити така, че натъкването на войските на агресора на сталинските фортове в повечето случаи би било внезапно за агресора. При определени условия това натъкване би могло да прилича на сблъсъка на „Титаник“ с огромния, но невидим поради мъглата айсберг.

Разликата с „Линията Мажино“ се състояла и в това, че „Линията Сталин“ не била непрекъсната: между укрепените райони били оставени доста широки проходи. В случай на необходимост проходите бързо можели да бъдат затворени с минни полета, инженерни заграждения от всички видове и полева отбрана на обикновените войски. Но проходите можели да останат и отворени, сякаш предлагайки на агресора да не щурмува укрепените райони фронтално, а да направи опит да се промуши между тях. Ако противникът рече да се възползва от предложената възможност, масата на настъпващите войски ще бъде раздробена на няколко изолирани потока, всеки от които ще напредва по прострелван от двете страни коридор, като фланговете, тиловете и комуникационните му линии се намират под постоянна и много сериозна заплаха.

По-нататък ще видим, че проходите между УР-овете имали и още едно предназначение.