Иън Флеминг
От Русия с любов (9)

Глава 8
Красивата примамка

Седнала до прозореца на единствената си стая, загледана в спокойната юнска вечер към първите розови отблясъци на залеза, отразяващи се в прозорците през улицата, към далечната луковица на една църква, която пламтеше като факла над нащърбения хоризонт на московските покриви, ефрейторът от Държавна сигурност Татяна Романова реши, че по-щастлива не е била никога в живота си.

Щастието й не бе от романтично естество. Нямаше нищо общо с бурното начало на нова любов — дните и седмиците преди появата на първото малко облаче сълзи на хоризонта. Бе кроткото, избистрено щастие на сигурността, на възможността да посрещнеш спокойно бъдещето, подсилени от непосредствените събития — похвалата, която бе получила следобед от професор Деникин, аромата на вкусната вечеря, носещ се от електрическата печка, любимия й прелюд към „Борис Годунов“ в изпълнение на Московския държавен оркестър, който звучеше по радиото, а на всичко отгоре — красотата на факта, че бе дошъл краят на дългата зима и кратката пролет и вече бе юни.

Стаята й бе една от кутийките в огромния блок на улица „Садовая-Черногрязкая“, в който се помещава женското ведомствено общежитие на Държавна сигурност. Строена от затворници и завършена през 1939 г., хубавата осеметажна сграда съдържа 2000 стаи, много от които, включително и нейната, на третия етаж, не представляваха нищо повече от квадратна кутийка с телефон, студена и топла вода, една-единствена крушка, с ползване на обща баня и тоалетна, докато други, на последните два етажа, представляваха дву и тристайни апартаменти със самостоятелни тоалетни. Обитаваха ги жените с високи звания. Изкачването в сградата ставаше в строго съответствие със званието, та на ефрейтор Романова й предстоеше да мине през сержант, лейтенант, капитан, майор и подполковник, докато стигне до полковнишкия рай на осмия етаж.

Но бог й бе свидетел, че е доволна и от сегашното си положение. Месечна заплата от 1200 рубли (30 на сто повече, отколкото щеше да получава, в което и да е друго министерство), самостоятелна стая; евтина храна и дрехи от „затворените магазини“ на партера на общежитието; най-малко два билета от месечната квота на министерството за балет или опера; цели две седмици платен отпуск всяка година. И най-важното — сигурна и перспективна работа в Москва, а не в някой ужасен провинциален град, където по цели месеци нищо не се случва и където пускането на нов филм или пристигането на някой пътуващ цирк са единственият повод човек да не прекара вечерта в леглото.

Разбира се, работата в МГБ изискваше и определени жертви. Униформата те отделяше от останалия свят. Хората се бояха, което не подхождаше на природата на повечето момичета, а обществените контакти се ограничаваха в рамките на други момичета и мъже от МГБ, за един от които щеше да се омъжи, като му дойдеше времето, за да си осигури оставането в министерството. А и работеха като дяволи — от осем до шест, пет и половина дни седмично, с почивка от някакви си четиридесет минути за обяд в стола. Но пък храната беше добра, питателна, което й позволяваше да вечеря по-скромно и да пести за самуреното палто, което един ден щеше да замени вече силно износената й сребърна лисица.

При мисълта за вечерята ефрейтор Романова стана от стола до прозореца и отиде да надникне в тенджерата с гъстата супа с няколко парченца месо и сушени гъби на прах, с която щеше да вечеря. Почти готова бе и издаваше прекрасен аромат. Изключи котлона и остави тенджерата да покъкри, докато се измиеше и почистеше, както я бяха учили още като малка.

Докато бършеше ръцете си, се огледа в голямото овално огледало над мивката.

Навремето един неин ухажор й бе казал, че прилича на Грета Гарбо. Глупости! И все пак тази вечер наистина изглеждаше добре. Хубава тъмнокафява лъскава коса, сресана назад над високото чело и падаща тежко почти до раменете, където крайчетата й леко се извиваха (по едно време и Гарбо е носела такава прическа и ефрейтор Романова призна пред себе си, че я бе копирала от нея), хубава и мека светла кожа с блясък на слонова кост по скулите; раздалечени, хоризонтално разположени очи с възможно най-наситения син цвят под прави естествени вежди (затвори очи едно подир друго. Е, миглите й наистина бяха доста дълги), прав и леко властен нос, а под него — устата. Какво й беше на устата? Прекалено широка? Май изглеждаше ужасно голяма, като се усмихнеше. Усмихна се на себе си в огледалото. Да, широка беше, но и на Гарбо не бе по-малка. Поне устните й бяха плътни и добре очертани. В ъглите им имаше намек за усмивка. Не можеше в никакъв случай да се нарече студена уста! А овалът на лицето й? Не беше ли прекалено дълъг? Брадичката й не бе ли малко прекалено заострена? Изви глава встрани, за да се види в профил. Тежката завеса на косата й се люшна пред дясното й око така, че се наложи да я отметне назад с ръка. Е, брадичката й бе изпъкнала, но поне не беше остра. Обърна се отново към огледалото, взе четката и се захвана с дългата тежка коса. Грета Гарбо! Явно изглеждаше добре, иначе нямаше толкова много мъже да й го казват, да не говорим за момичетата, които постоянно идваха да се съветват с нея за лицата си. Но пък чак филмова звезда — и при това прочута! Оплези се на себе си в огледалото и отиде да вечеря.

Всъщност ефрейтор Романова беше изключително красиво момиче. И то не само в лице. Високото стегнато тяло имаше привлекателна походка. Беше посещавала балетната школа в Ленинград една година, но трябваше да се откаже, след като надрасна с цели три сантиметра установената граница от един и шестдесет и седем. В школата я бяха научили на хубава стойка и походка. Имаше и прекрасен здрав вид благодарение на любовта си към фигурното пързаляне, което тренираше по цяла година на ледената пързалка „Динамо“ и вече бе стигнала до първия женски отбор на дружеството. Ръцете и гърдите й бяха без грешка. Някой пурист не би одобрил задника й. Заякналите от тренировките мускули бяха заличили гладката женствена извивка, та сега — закръглен отзад и с плоски и твърди страни стърчеше като мъжки.

Ефрейтор Романова бе обект на възхищение далеч извън пределите на отдела английски преводачки към Централната картотека на МГБ. Всеобщото мнение бе, че скоро ще я забележи някой висш офицер и ще я измъкне безапелационно от скромния отдел, за да я направи своя любовница, а ако станеше неизбежно — и своя съпруга.

Момичето изсипа гъстата супа в малка порцеланова купичка, изрисувана около ръба с вълци, преследващи галопираща шейна, натроши вътре малко черен хляб, седна на стола до прозореца и започна бавно да яде с лъскавата лъжичка, която бе пъхнала тайно в чантичката си преди няколко седмици след една весела вечер в хотел „Москва“.

След като приключи, изми посудата, отпусна се пак на стола, запали първата си цигара за деня (в Русия нито едно уважаващо себе си момиче не пуши на обществени места, освен ако е ресторант, а ако пушеше на работа, щяха незабавно да я уволнят) и зачака с нетърпение да свърши стържещото изпълнение на някакъв туркменски оркестър. Каква отвратителна ориенталщина пускаха — само и само да са доволни кулаците в далечните варварски републики! Не можеха ли да пуснат нещо „культурное“? Малко модерен джаз или нещо класическо. Отвратително изпълнение. И най-вече ужасно старомодно.

Телефонът рязко иззвъня. Отиде да намали радиото, след което вдигна слушалката.

— Ефрейтор Романова?

Гласът бе на любимия й професор Деникин. Но в извънработно време винаги я наричаше Татяна, та дори и Таня. Как трябваше да го разбира?

Момичето застана нащрек.

— Да, другарю професор.

Гласът в слушалката звучеше необичайно и студено.

— След петнадесет минути, в осем и тридесет, трябва да се явите при другаря полковник Клеб от Втори отдел. Ще я намерите в апартамента й, номер хиляда осемстотин седемдесет и пет, на осмия етаж във вашата страда. Ясно ли е?

— Да, другарю професор. Но защо… Какво е станало?

Необичайният напрегнат глас на професора й я прекъсна.

— Това е всичко, другарю ефрейтор.

Момичето отдалечи слушалката от лицето си. Втренчи в нея трескав поглед, сякаш искаше да изцеди още думи от черните й дупчици.

— Ало! Ало!

Безмълвната слушалка продължи да немее. Усети, че от стискане я заболя ръката и китката. Бавно се наведе и постави слушалката на мястото й.

Остана още миг така, смразена, вперила невиждащ поглед в черния апарат. Дали да не му позвъни тя? Не, изключено е. Беше й говорил по този начин, защото знаеше не по-зле от нея, че всеки разговор, било той вътрешен или външен, се подслушва или записва. Точно затова не бе казал нито една излишна дума. Касаеше се за държавна тайна. Когато някой трябваше да предаде нещо от този род, правеше го колкото се може по-бързо, с възможно най-малкото думи, и си измиваше ръцете. Отървал се бе от ужасната карта. Дамата пика бе вече у друг. Ръцете му пак бяха чисти.

Момичето вдигна ръка към отворената си уста и захапа кокалчетата си, все още втренчена в телефона. За какво я викаха? Какво бе сбъркала? Отчаяно зарови из отминалите дни, месеци, години. Да не би да е допуснала някаква ужасна грешка в работата си, а те да я бяха разкрили? Да не беше казала нещо против държавата, някой виц, за който да са доложили? Никога не бе изключено. Но какво точно бе казала? Кога? Ако е било нещо нередно, още тогава щеше да изпита усещане за вина или страх. А съвестта й бе чиста. Нима? Изведнъж се сети. Ами откраднатата лъжичка? Заради нея ли? Държавна собственост! Още сега щеше да я изхвърли през прозореца, някъде далеч встрани. Не, прекалено дребнава история. Отчаяно вдигна рамене и отпусна ръка. Изправи се и се запъти към гардеробчето, за да извади най-хубавата си униформа, а очите й се замъглиха от сълзите на страха и смутеността на дете. Изключено бе да е за нещо такова. За такива работи не викаха в СМЕРШ. Трябва да е за нещо много, много по-лошо.

През сълзи погледна евтиния часовник на китката си. Оставаха й само седем минути! Обзе я нова паника. Отри с ръка очите си и грабна парадната униформа. За каквото и да ставаше дума, в никакъв случай не биваше да закъснява. Нервно заразкопчава бялата памучна блузка.

Докато се обличаше, миеше лице и се решеше, умът й не преставаше да чопли зловещата загадка като любопитно дете, пъхащо пръчка в змийска дупка. Но от какъвто и ъгъл да ровеше, от дупката все се чуваше злобно съскане.

Независимо какво бе съгрешила, самият допир с едно от пипалата на СМЕРШ бе нещо ужасяващо. Дори името на организацията — „Смерть шпионам“ — предизвикваше страх и желанието да го избегнеш. Бе мръсна дума, дума от онзи свят, истинският шепот на смъртта, дума, която не се споменаваше дори в тайните служебни клюки сред приятели. А най-страшното бе, че в цялата гази отвратителна организация именно Втори отдел — „Изтезания и смърт“ — бе централното чудовище.

Ами онази жена Роза Клеб — началникът на Втори отдел! За нея се шептяха невероятни неща — неща, които навестяваха Татяна в кошмарите й и които после през деня забравяше, но сега дефилираха пред очите й.

Говореше се, че Роза Клеб не давала да изтезават никого в нейно отсъствие. В кабинета й имаше един опръскан с кръв работен комбинезон и ниско походно столче. Разправяха, че когато я видели забързана по коридорите на подземния етаж, облечена в този комбинезон и понесла столчето си, това веднага се разчувало и дори служителите на СМЕРШ почвали да шепнат и се привеждали ниско над книжата си — някои вероятно дори кръстосвали пръсти в джобовете си, — докато не научели, че се е върнала в кабинета си.

Защото разправяха, че поставяла столчето си току под лицето на мъжа или жената, чието тяло висяло от ръба на масата за разпити. След това сядала, заглеждала се в лицето на изтезавания и започвала тихо да диктува „номер едно“ или „номер десет“, или „номер двайсет и пет“, а инквизиторите знаели какво има предвид и се захващали за работа. А тя гледала право в очите на сантиметри от собствените й и вдишвала писъците като някакъв парфюм. И в зависимост от очите тихо променяла изтезанието — казвала „сега номер трийсет и шест“ или „сега номер шейсет и четири“, и инквизиторите прилагали нещо ново. А когато смелостта и съпротивата се изцеждали от очите или се появявала слабост и молба, тя започвала да гука: „Хайде, хайде, гълъбче. Говори ми, миличък, и те ще спрат. Боли. Боли ме да те гледам, дете мое. Така ме уморява болката. На човек му се ще да я спре, да си легне спокойно и никога да не я усеща пак. Мама е тук, до теб, и само чака, за да спре тази болка. Приготвила ти е уютно топло легълце, на което да си легнеш, да спиш и да забравиш — всичко да забравиш. Говори — шепнела тя нежно, — само проговори и пак ще си добре, и няма повече да те боли. — Ако очите продължавали да се съпротивляват, тя подновявала гукането. — Глупав си, миличък, ужасно глупав. Тази болка не е нищо. Нищо. Не вярваш ли, гълъбче? Е, тогава мама ще трябва да опита мъничко — ама много мъничко — от номер осемдесет и седем.“ — Като чуели това, палачите сменяли своите инструменти и своята цел, а тя продължавала да седи и да гледа как животът бавно се отцежда от очите, докато накрая се налагало да крещи в ушите, за да могат думите й да стигнат до съзнанието на умиращия.

Но се говореше, че малцина имали волята да стигнат чак дотам по пътя, постлан с болки от СМЕРШ, да не говорим за самия му край. Затова, когато благият глас започнел да обещава покой, почти винаги побеждавал, защото Роза Клеб някак си познавала по очите кога възрастният се е превърнал в плачещо за майка си дете. Тя му предоставяла майчиния образ и разтапяла духа тогава, когато строги мъжки думи само биха го втвърдили.

А когато и поредният изтезаван се предадял, Роза Клеб се връщала по коридора със столчето си, сваляла новоизцапания комбинезон и се захващала с работа. Това веднага се разчувало и нормалната дейност в сутерена бързо се възстановявала.

Смразена от собствените си мисли, Татяна отново поглед на часовника. Оставаха четири минути. Заглади с ръце униформата и още веднъж мярна побелялото си лице в огледалото. Обърна се да се сбогува със скъпата и обична стаичка. Дали щеше да я види отново?

Премина дългия коридор и натисна бутона на асансьора.

Когато той дойде, тя изправи рамене, вдигна високо брадичка и влезе в кабината, сякаш бе платформата на гилотина.

— Осмият — каза на момичето, обслужващо асансьора. Застана с лице към вратите. А в себе си чуваше как повтаря една забравена от детството думичка: „Божичко… божичко… божичко“.