Иън Флеминг
От Русия с любов (14)

Глава 13
Разчитайте на „БЕА“^[1]

Четирите малки, отрязани под прав ъгъл, перки се завъртяха бавно, една по една, докато станаха четири свистящи петна. Бученето на турбините се засили до равномерен писък. Именно по качеството на звука и пълното отсъствие на вибрации самолетът се различаваше от насечения рев и напъващите се конски сили на другите машини, с които му се бе случвало да лети. Докато вайкаунтът се изнасяше с лекота към ориентираната на изток-запад и трептяща от мараня писта на аерогара Лондон, Бонд изпитваше чувството, че е седнал в някаква скъпа механизирана играчка.

Настъпи кратка пауза, преди първият пилот да надуе и четирите турбини до лудешки писък, а след това да отпусне рязко спирачките. Полетът 130 от 10,30 ч. на „БЕА“ за Рим, Атина и Истанбул се втурна по пистата, натрупа скорост и бързо, но плавно набра височина.

След десет минути бяха вече на 6000 метра и се насочиха на юг по широкия въздушен коридор за средиземноморския трафик от Англия. Писъкът на турбините притихна до ниско, приспивно свистене. Бонд разкопча коланите и запали цигара. Вдигна от пода тънкото дипломатическо куфарче със скъп вид, извади „Маската на Димитриос“ от Ерик Амблър, след което положи куфарчето — доста тежко въпреки маломерния му вид — на съседната седалка. Как ли щеше да се изненада момичето на гишето в Лондон, рече си, ако бе премерило куфарчето, вместо да го пусне с него като „ръчен багаж“. А ако на свой ред и митничарите се бяха усъмнили в теглото му, сигурно щеше да им стане безкрайно интересно след едно прекарване през рентгена.

Отдел Q бе окомплектовал това фино на вид куфарче, след като бе изтърбушил добросъвестната ръчна изработка на „Суейн енд Адни“, за да нареди петдесет куршума калибър .25 в две редици между кожата и хастара на околожката. Във всяка от двете невинни на вид стени имаше по една плоска кама за мятане, изработка на „Уилкинсън“ — майсторите на мечове, а върховете на дръжките им бяха хитроумно замаскирани от ъгловите шевове. Въпреки всички опити на Бонд с майтап да ги накара да се откажат, майсторите от Отдел Q настояха да вградят в дръжката на куфарчето тайник, от който при натискане на определена точка в ръката му щеше да се появи таблетка цианкалий. (Първото, което Бонд направи, след като получи куфара, бе да пусне таблетката в тоалетната.) От много по-голямо значение бе дебелата туба крем за бръснене „Палмолив“ в инак невинно изглеждащата чантичка с тоалетни принадлежности. Цялата й горна част бе на резба, а под нея бе увитият в памук заглушител на беретата. Ако възникнеше нужда от пари, капакът на куфарчето съдържаше петдесет златни лири. Изсипваха се лесно при дръпване настрани на парче от канта.

Бонд се забавляваше с тази фокусническа история, но все пак признаваше, че при цялото си тегло от три килограма и шестстотин куфарчето представляваше удобен начин за пренасяне на инструментите на занаята, които в противен случай щеше да е принуден да крие до тялото си.

С този полет пътуваха едва дузина пътници. Бонд се усмихна при мисълта какъв ужас щеше да изпита Лилия Понсънби, ако разбереше, че с него стават тринадесет. Предния ден, след като се раздели с М. и се върна в кабинета си, за да уреди подробностите по пътуването, секретарката му бе вдигнала голяма олелия за това, че се кани да лети в петък, тринайсето число. Бонд търпеливо се опита да й обясни:

— Винаги се пътува най-спокойно на тринайсети. Почти няма пътници, по-комфортно е, а и обслужването е по-добро. Винаги избирам тринайсети, ако мога.

— Е, троши си главата тогава — рече примирено тя. — Но цял ден ще те мисля. И, за бога, недей да минаваш под разни стълби или да вършиш други глупости днес следобед. Не си насилвай късмета чак толкова. Не знам за какво ще вървиш в Турция и не ме интересува. Но с костите си усещам нещо лошо.

— Ах, тези красиви кости! — пошегува се Бонд. — Ще ги поканя на вечеря още в деня, в който се завърна.

— Само си приказваш — отвърна тя хладно. Но после с внезапна топлота го целуна за довиждане, та Бонд за стотен път се зачуди защо му е да се занимава с други жени, когато най-сладката в света му бе секретарка.

Самолетът пееше равномерно над безкрайното море от каймачени облаци, които изглеждаха достатъчно твърди, за да може да се кацне върху тях при авария на двигателите. Облаците се разкъсаха, а далечната синя мъглявина вляво под тях бе Париж. Летяха близо час високо над изгорелите нивя на Франция, докато някъде отвъд Дижон земята започна да прелива от бледозелено към по-тъмното зелено по надигащите се склонове на Юрските планини.

Поднесоха обяда. Бонд остави настрани както книгата, така и мислите, които му се натрапваха пред печатната страница, и вместо това, докато се хранеше, остана загледан надолу в хладното огледало на Женевското езеро. Боровите гори, изкачващи се към снежните петна между фино лъснатите зъбери на Алпите, навяха спомени за младежките му ски ваканции. Само на неколкостотин метра вдясно подминаха огромния кучешки зъб на Монблан, а Бонд се загледа по мръсносивата слонска кожа на ледниците и си представи как бе изглеждал като младеж с обвързан около кръста преден край на въжето, запънал тяло в горния отвор на „комина“ в Егюй Руж^[2], докато двамата му колеги от Женевския университет напредваха сантиметър по сантиметър по гладката скала.

А сега? Бонд се усмихна кисело на отражението си в слюденото стъкло, докато самолетът се измъкна от планините и полетя над рипсените терасирани нивя на Ломбардия. Ако днес на улицата го срещнеше онзи млад Джеймс Бонд и го заговореше, щеше ли да познае в него чистосърдечния и горящ от нетърпение младеж, който бе обитавал седемнадесетгодишното му тяло? И как щеше този младеж да възприеме него, по-стария Джеймс Бонд, тайния агент? Щеше ли да разпознае себе си под кожата на човека, омърсен от годините на коварство, жестокост и страх — човека със студено-надменните очи, с белег на бузата и с едра подутина под лявата мишница? И ако младежът го познаеше, как щеше да го прецени? Какво щеше да си помисли за сегашната задача на Бонд? Какво щеше да си каже за този енергичен таен агент, тръгнал по света в нова и безкрайно романтична роля — да сводничи в името на Англия?

Бонд прогони от ума си мислите за мъртвата си младост. Никога не ръчкай миналото. „Какво щеше да стане“ е чиста загуба на време. Следвай съдбата си, бъди доволен от нея и се радвай, че не си търговец на стари коли, писач в жълтата преса, пропит от джин и никотин, сакат… или труп.

Загледан към опечената от слънцето и разпростяла се Генуа и нежните сини води на Средиземно море, Бонд изхвърли миналото от ума си и се съсредоточи върху непосредственото бъдеще — върху задачата, както сам я формулира, „да сводничи за Англия“.

Защото, кой каквото ще да казва, той беше тръгнал да върши именно това — да прелъсти, и то в много кратък срок, момиче, което дотогава не бе виждал и чието име бе чул за пръв път едва вчера. И независимо от красотата му — а шефът на Т го бе описал като „много красиво“ — през цялото време умът на Бонд нямаше да се занимава с това, което е, а с това, какво притежава — зестрата, която носи. Все едно че щеше да се жени за някоя богата дама заради парите й. Ще съумее ли да изпълни ролята? Може би щеше да успее да докара необходимите изражения на лицето си и да каже това, което се очаква, но щеше ли тялото му да се разграничи от тайните му мисли и да успее да прави с нея любовта, в която щеше да й се кълне? Как успяваха мъжете да се държат в леглото така, че да им повярват, докато мислите им са заети единствено с банковата сметка на жената до тях? Можеше и да има нещо възбуждащо в представата, че обладаваш чувал злато. Но пък шифровъчна машина?

Под тях мина Елба и самолетът се насочи за осемдесеткилометровия глисаж по посока на Рим. Половин час сред бръщолевещите високоговорители на летище Чампино — достатъчно време за два коктейла „Американо“ — и отново бяха на път, право към палеца на италианския ботуш, а мислите на Бонд се заловиха пак да пресяват и най-малките подробности от срещата, към която се приближаваше с 500 километра в час.

Можеше ли да е някакъв сложен ход на МГБ, към който не успява да намери ключ? Да влиза в някаква клопка, която дори усуканото мислене на М. не успява да проумее? Бог бе свидетел, че М. допускаше с тревога подобна възможност. На най-сериозен анализ от всеки възможен ъгъл бяха преценили наличните данни — „за“ и „против“, — и то не само М., а и специална оперативка на завеждащите секции, която бе траяла целия предишен следобед до късно вечерта. Но откъдето и да подхванеха случая, никой не проумяваше каква изгода могат да имат руснаците. Може би искаха да отвлекат Бонд, с цел да го разпитат. Но защо именно Бонд? Той бе оперативен агент и не се интересуваше от общата дейност на „Сикрет сървис“ — в главата си не носеше нищо от полза за руснаците, освен подробностите по поставената му конкретна задача и някои предварителни сведения, които бе изключено да са от жизненоважно значение. Или пък целяха да убият Бонд, за отмъщение.

Но той не се беше сблъсквал с тях поне от две години. Ако толкова искаха да го убият, можеха да го застрелят по улиците на Лондон или в апартамента му или да заредят бомба в колата му.

Стюардесата прекъсна мислите на Бонд:

— Моля, притегнете коланите.

В момента, в който му говореше, самолетът пропадна в дълбока въздушна яма, а след това се извиси отново с някаква грозна нотка на напън в писъка на турбините. Небето навън внезапно причерня. По прозорците забарабани дъжд. След това ги заслепи синьо-бяла светкавица и се чу трясък като от удар на зенитен снаряд, от който самолетът залитна и се залюля в утробата на електрическата буря, в чиято засада бяха попаднали над устието на Адриатическо море.

Бонд усети мириса на опасност. Има такъв мирис — нещо като сместа от пот и електричество, който се усеща в залите за забавни игри. Светкавицата отново простря ръце по прозорците. Тряс! Сякаш се намираха в самия център на гръмотевицата. Изведнъж самолетът стана невероятно малък и крехък. Тринадесет пътници! Петък, тринадесети! Бонд си спомни думите на Лилия Понсънби и усети пот по стисналите облегалките длани. На колко ли години е този самолет, зачуди се. Колко часа е навъртял във въздуха? Успяло ли бе мъртвото часовниче^[3] на металната умора да се промъкне в крилете му? Колко от силата им бе успяло да изгризе? Можеше и да не му е писано да стигне до Истанбул в края на краищата. Можеше да се окаже, че съдбата, върху която така философски бе размишлявал само допреди час, му е отредила да се разбие в Коринтския залив.

Но насред самия Бонд се помещаваше ураганна стая — една от онези цитадели, каквито има в старите къщи по тропиците. Като стаи те са малки, но представляват яко укрепени клетки в сърцето на къщата, на средата на партерния етаж, а понякога и вкопани в основите. Когато бурята заплашва да разруши дома, стопанинът и семейството му се приютяват в тази стая и там изчакват да отмине опасността. Бонд влизаше в собствената си ураганна стая само след като нещата се изплъзнеха от собствения му контрол и не му даваха възможност да предприеме каквото и да било. И този път се оттегли в цитаделата си, изключи от ума си заобикалящия го ад от шум и трясък и съсредоточи цялото си внимание върху един-единствен бод от тапицерията на предната седалка, изчаквайки с успокоени нерви да научи какво е отредила съдбата на полет 130 на „БЕА“.

Почти мигновено в кабината просветля. Дъждът престана да бие по плексигласовите прозорци, а турбините възвърнаха невъзмутимото си свистене. Бонд отвори вратата на ураганната стая и излезе. Бавно извърна глава, надникна любопитно през прозореца и загледа как мъничката сянка на самолета пресича забързано далеч под тях тихите води на Коринтския залив. Изпусна дълбока въздишка и бръкна в задния си джоб за бронзовата табакера. С удоволствие установи, че ръката му изобщо не трепна, докато поднасяше запалката към цигарата „Морлънд“ с трите златни пръстена. Да каже ли на Лил, че насмалко не е познала? Реши, че ако в Истанбул попадне на достатъчно неприлична картичка, ще й я изпрати.

Навън денят избледня през всички цветове на умиращ делфин, а към тях се приближи посинелият в здрача връх Химет. Спуснаха се над мигащите светлинки на разпрострялата се нашироко Атина, а малко по-късно вайкаунтът вече рулираше по стандартната бетонна писта с увиснал ветрен конус и с табелки, съставени от странни танцуващи букви, каквито Бонд почти не бе срещал от ученическите си години.

Бонд излезе от самолета заедно с шепата бледи и смълчани пътници и прекоси пеш до транзитната зала с бара. Поръча си чаша узо, гаврътна я и я прокара с глътка ледена вода. След гадния вкус на анасона усети силно щипане, последвано от бърз малък пожар от гърлото чак до стомаха. Остави чашата и поръча нова.

Докато дойде време да ги извикат отново по високоговорителите, навън бе мръкнало и ясният полумесец висеше високо над светлините на града. Въздухът бе омекнал от настъпващата вечер и аромата на цветята, а цикадите поддържаха равномерен пулсиращ ритъм — джън-джън-джън — и отдалеч долиташе песента на някакъв мъж. Гласът бе ясен и провлачен, което правеше мелодията тъжна. В близост до летището се разлая куче, доловило човешка миризма. Изведнъж Бонд осъзна, че е пристигнал в Изтока, където дворните кучета нощем вият. Неизвестно защо, при тази мисъл усети в сърцето си тръпка на удоволствие и вълнение.

До Истанбул летяха още само деветдесет минути, над черното Бяло море и Мраморно море. Чудесната вечеря с две мартинита и половин бутилка червено „Калве“ прогони от мислите на Бонд притесненията по пътуването в петък, тринадесето число, и свързаните с поставената му задача тревоги, а вместо тях го завладя чувството за предстоящо приятно събитие.

Най-после пристигнаха и четирите витла замряха пред красивата модерна аерогара Йешълкьой — на час път с кола от Истанбул. Бонд каза на стюардесата довиждане и благодаря за приятния полет, премина с тежкото дипломатическо куфарче през паспортното гише в митническата зала и зачака да свалят куфара му от самолета.

Значи всички тези тъмни, грозни и спретнати митничарчета бяха съвременните турци. Заслуша се в гласовете им, пълни с широки гласни, тихи шипящи съгласни и прегласи на звука „у“, и се загледа в тъмните очи, контрастиращи силно с мекия учтив говор. Бяха искрящи, гневни, жестоки очи, съвсем отскоро слезли от планините. Бонд имаше чувството, че познава историята им. От векове са привиквани да вардят овце и да улавят и най-малкия трепет по далечните хоризонти. Очи, свикнали, без да им личи, да не изпускат от погледа ръката с ножа, да броят зърната на житото и дребните монети и да долавят трепета на пръстите на търговеца. Бяха твърди, недоверчиви, завистливи очи. На Бонд не му харесаха.

Когато излизаше от митницата, от сянката пристъпи висок дългокрак мъж с провиснал черен мустак, спретнат в тънко сако и с шофьорска фуражка на главата. Изкозирува и без да пита Бонд за името, грабна куфара му и го поведе към една лъскава аристократична кола — стар червен ролс-ройс, тип „градска лимузина“, произведен, както предположи Бонд, за някой милионер от двайсетте години.

Докато колата се изнасяше мазно от района на летището, човекът се обърна и на чудесен английски каза учтиво през рамо:

— Керим бей предположи, че тази вечер ще искате да поотпочинете. Ще ви взема утре в девет сутринта. В кой хотел ще отседнете, сър?

— „Кристал палас“.

— Добре, сър.

Колата се отправи с шепот по широкото модерно шосе.

Някъде отзад, в пъстрите сенки на летищния паркинг, Бонд едва-едва долови пукота на запалване на мопед. Но звукът не му направи впечатление и той се отпусна на седалката, за да се отдаде на удоволствието от пътуването.