Иън Флеминг
От Русия с любов (23)

Глава 22
На излизане от Турция

Влакът виеше в нощта. Бонд седеше втренчен в прелитащия, огрян от лунна светлина пейзаж и се бореше със съня.

Всичко сякаш се бе наговорило да го приспи: забързаният метален галоп на колелетата, хипнотичното колебание на сребърните жици, пропищяващата от време на време меланхолична и успокояваща свирка, разчистваща пътя пред локомотива, сънливото подрънкване на съединителните мостове в двата края на вагона, приспивната песен на скърцащата дървения в малката стаичка. Дори тъмнолилавото блещукане на нощната лампичка над вратата като че ли му нашепваше: „Ще пазя вместо теб. Нищо не може да се случи, докато светя. Затвори очи и спи, спи.“

Главата на Татяна тежеше топла в скута му. Очевидно бе, че има точно толкова място, колкото да се пъхне под чаршафа и да се притисне в нея, да опре бедра о нейните и да завре глава в разпиляната зад врата й завеса от коси.

Бонд стисна очи, сетне ги отвори. Внимателно вдигна ръка. Четири часът. Само час още до турската граница. Дано през деня да успее да мигне. Ще й даде пистолета, ще запъне пак вратите и ще я остави тя да пази.

Сведе поглед към красивия спящ профил. Какъв невинен вид имаше само това момиче от руското разузнаване — мигли като ресни по нежно изпъкналите скули, уста леко отворена и непредпазлива, дълъг кичур коса, паднал небрежно върху челото, който му се щеше да отметне назад към другите, бавен и равномерен пулс на откритата шия. Усети прилив на нежност и желание да я сграбчи и да я притисне силно към себе си. Искаше да я събуди, може би от някакъв сън, за да я целуне и да й каже, че всичко е наред, а след това да я гледа как се отпуска отново в обятията на съня.

Тя самата бе настояла да спи така.

— Няма да заспя, ако не ме прегърнеш. През цялото време трябва да усещам, че си с мен. Ще е ужасно да се събудя и да не те докосвам. Моля те, Джеймс. Моля те.

Бонд бе свалил сакото и вратовръзката си и се бе подредил в ъгъла с крака върху куфара и с беретата под възглавницата — да му е подръка. Тя се бе съблякла напълно, като се изключи черната лента около врата, но се постара да не изглежда предизвикателна, докато наместваше тялото си в леглото. Протегна ръце към него. Бонд я хвана за косата и издърпа главата й назад, след което я целуна — веднъж, продължително и жестоко. След това й каза да заспива, а сам се бе облегнал в ледено очакване тялото му да го остави на мира. Мърморейки в полусън, тя намери удобна поза, с просната върху бедрата му ръка. В началото го притискаше силно, но постепенно ръката й се отпускаше, докато накрая заспа.

Бонд безцеремонно прогони всички мисли за нея и се съсредоточи върху предстоящото пътуване.

Скоро щяха да излязат от Турция. Но в Гърция щеше ли да им е по-лесно? Не можеше да се каже, че между Гърция и Англия пламти кой знае каква любов. А в Югославия? На чия страна бе Тито? Вероятно и на двете. Независимо какви заповеди бяха получили тримата от МГБ, те или вече знаеха, че Бонд и Татяна са във влака, или скоро щяха да научат. Невъзможно бе да не излязат с момичето от купето със спуснатите пердета цели четири дни. По телефона от някоя гара щяха да доложат в Истанбул за присъствието им и до сутринта щяха да установят липсата на спектора. А после? Бърз дипломатически ход чрез руското посолство в Атина или Белград? Да свалят момичето от влака като извършителка на кражба? Или това бе прекалено просто. А ако всичко бе далеч по-сложно — част от някакъв загадъчен заговор, някоя усукана руска конспирация — трябваше ли да се опита да я избегне? Нямаше ли да е най-добре с момичето да слязат на някоя попътна гара, от другата страна на перона, да наемат кола и да се доберат някак си до самолет за Лондон?

Навън настъпващата зора вече описваше сини контури около прелитащите дървета и чукари. Бонд погледна часовника си. Пет часът. Скоро щяха да са в Узункьопрю. Какво ли ставаше във влака зад тях? Постигнал ли бе Керим нещо?

Бонд се отпусна назад. В крайна сметка проблемът му имаше един-единствен прост и разумен отговор. Ако заедно с Керим успееха да се отърват бързо от тримата агенти на МГБ, щяха да останат във влака и да се придържат към първоначалния си план. В противен случай Бонд щеше да свали момичето и машината от влака някъде в Гърция и да поеме друг път към дома. Но при едно значително подобрение на шансовете Бонд предпочиташе да продължат с влака. На двамата с Керим не им липсваха идеи. А и Керим имаше свой агент в Белград, който щеше да ти посрещне на гарата. Като последен изход винаги оставаше посолството.

Умът на Бонд продължи да пресмята, сумирайки аргументите „за“ и отхвърляйки онези „против“. Като фон на разсъжденията си Бонд направи пред себе си признание, че всъщност изпитва лудото желание да играе докрай и да види за какво изобщо става дума. Искаше да се пребори с тези хора, да разгадае загадката и ако се окаже, че съществува някакъв заговор, да го разбие. М. му бе дал пълна свобода на действията. И момичето, и машината му бяха подръка. Защо трябваше да се паникьосва? Имаше ли нещо, което да оправдае паниката му? Щеше да е лудост да хукне да бяга и евентуално да се измъкне от една клопка само за да попадне в друга.

Влакът изсвири протяжно и започна да намалява скорост.

Ринг свободен за първи рунд. Ако Керим не е успял. Ако тримата са още във влака…

Покрай тях се изнизаха няколко товарни вагона, теглени от напъващ се локомотив. За миг се мярнаха очертания на складове. Със страничен тласък и блъскане на буфери „Ориент експрес“ мина през стрелките и излезе от транзитния коловоз. Под прозореца изникнаха четири линии с раззеленила се между тях трева и безлюдният перон за обратната посока. Изкукурига петел. Експресът намали до пешеходна скорост, докато накрая с въздишка от хидравличните спирачки и шумно изпухтяване от изпуснатата пара спря напълно. Татяна се размърда в съня си. Бонд премести нежно главата й върху възглавницата, стана и се измъкна в коридора.

Бяха на някаква типична балканска гара: ръбести каменни фасади на безлични постройки, прашен перон — неповдигнат, а на нивото на земята, та на пътниците се налагаше почти да скачат от влака, пасящи наоколо кокошки и неколцина небръснати служители, които дори не си правеха труда да изглеждат важни. Напред, към по-евтината част на влака, се бе струпала бъбреща орда селяни с вързопи и кошници в очакване на митническата и паспортна проверка, преди да се накамарят в жужащия кошер.

Срещу Бонд на перона имаше затворена врата с табела отгоре й, на която пишеше POLIS. Стори му се, че през мръсния прозорец до вратата мярна за миг главата и раменете на Керим.

— Паспорти. Митническа проверка!

В коридора се появи цивилен с двама полицаи в тъмнозелени униформи, с кобури на черните колани. Пред тях вървеше кондукторът на спалния вагон и чукаше по вратите.

На вратата на номер дванадесет кондукторът произнесе възмутена тирада на турски, като демонстративно прехвърляше купчината билети и паспорти, сякаш бяха карти за игра. На края на речта цивилният направи знак на двамата полицаи да се приближат, почука делово на вратата и след като тя се отвори, влезе. Полицаите го охраняваха отзад.

Бонд се примъкна по-близо. Вече чуваше разправията на завален немски. Единият от гласовете бе студен, другият уплашен и разгорещен. Липсваха паспортът и билетът на хер Курт Голдфарб. Да не би самият хер Голдфарб да си ги е взел от купето на кондуктора? Не, разбира се. Всъщност сигурен ли е хер Голдфарб, че изобщо е предал тези документи на кондуктора? Естествено. В такъв случай може само да се съжалява. Но ще трябва да се извърши проверка. Няма съмнение, че немското посолство в Истанбул ще помогне за изясняване на нещата (Бонд се усмихна, като чу тази мисъл). Но лошото е, че засега хер Голдфарб не може да продължи пътуването си. Без съмнение, утре ще е отново на път. Би ли се облякъл хер Голдфарб. Багажът му ще бъде отнесен в чакалнята.

В коридора изскочи мургавият кавказец от МГБ — най-младшият от „гостите“. Жълтеникавото му лице бе посивяло от страх. Беше рошав и само по долнището на пижамата си. Но в начина, по който отчаяно се запъти по коридора, нямаше нищо комично. Промъкна се покрай Бонд. Спря пред вратата на номер шест и се стегна. Почука с отмерен жест. Вратата се открехна и Бонд зърна месест нос над част от мустак. Откачиха веригата и пуснаха Голдфарб да влезе. Настъпи тишина, през която цивилният прегледа документите на двете възрастни французойки на девети и десети номер, а след тях и тези на Бонд.

Служителят хвърли само бегъл поглед на паспорта му. Затвори го и го връчи на кондуктора.

— С Керим бей ли пътувате? — попита на френски със занесен поглед.

— Да.

— Мерси, мосю. Лек път.

Мъжът изкозирува, след това се обърна и почука рязко на вратата на номер шест. Отвориха му и влезе.

След пет минути вратата се отвори със замах. Цивилният, изпънат властно, направи знак на полицаите да дойдат. Каза им нещо рязко на турски. След това се обърна към купето:

— Смятайте се за арестуван, майн хер. В Турция опитът за подкупване на длъжностно лице се третира като тежко престъпление.

В немския на Голдфарб присъстваше силно възмущение. Прекъсна го кратко, но остро изречение на руски. Отвътре излезе един нов Голдфарб — с налудничав поглед, — който тръгна невиждащ по коридора и влезе в номер дванадесет. Пред вратата остана да го чака единият от полицаите.

— А и вашите документи, майн хер. Моля ви да се приближите към светлината. Трябва да ви сравня със снимката. — Цивилният вдигна зеления германски паспорт към очите си. — По-близо, ако обичате.

Неохотно, с побледняло от гняв подуто лице, човекът от МГБ, пътуващ под името Бенц, излезе в коридора, облечен в син лъскав халат. Твърдите кафяви очи срещнаха погледа на Бонд, но не реагираха.

Цивилният затвори паспорта и го подаде на кондуктора.

— Документите ви са в ред, майн хер. А сега, ако обичате, багажа.

По петите му влезе вторият полицай. Мъжът от МГБ обърна син гръб на Бонд, за да наблюдава прегледа.

Бонд забеляза издутината под лявата мишница на халата и очертанието на колан около кръста. Попита се дали да не даде знак на цивилния. Реши, че ще е по-добре да премълчи. Можеха да го привлекат за свидетел.

Проверката приключи. Цивилният отдаде студено чест и продължи по коридора. Човекът на МГБ влезе в номер шест и дръпна рязко вратата зад себе си.

Жалко, рече си Бонд. Един се изплъзна.

Обърна се отново към прозореца. През вратата с табелата POLIS вкарваха едър мъж със сиво бомбе и с пламнал цирей на врата. От края на коридора се чу блъсване на врата. Придружен от полицая, Голдфарб слезе от влака. Пресече прашния перон с наведена глава и изчезна през същата врата.

Локомотивът изпищя, но по нов начин — с храбрия писък на гръцки машинист. Вратата на спалния вагон хлопна. Видя цивилния и втория полицай, запътени към гаровата сграда. Спирачът на края на влака погледна часовника си и вдигна байрачето. Последва тласък и със затихващо кресчендо на пуфкането на машината предната част на „Ориент експрес“ се задвижи. Другата му част, която щеше да поеме по северния маршрут през желязната завеса — през Драгоман на българската граница, само на осемдесет километра от тях, остана да чака до прашния перон.

Бонд смъкна прозореца и хвърли последен поглед на турската граница, където в гола стая седяха двама мъже с подписана на практика смъртна присъда. Две птици паднаха, рече си. Две от трите. Шансовете вече бяха съвсем прилични.

Продължи да гледа мъртвия, прашен перон с кокошките и черната фигурка на спирача, докато дългият влак не мина през стрелките и с рязък тласък се установи на еднопосочната главна линия. Премести поглед от грозния и накъсан на кръпки пейзаж към златния наполеон на слънцето, изникващо от турската равнина. Очертаваше се един прекрасен ден.

Бонд прибра главата си от хладния и сладък утринен въздух. С трясък вдигна прозореца.

Решението му бе взето. Оставаше на влака, за да доведе нещата докрай.