Иън Флеминг
От Русия с любов (8)

Глава 7
Царят на леденото спокойствие

Циферблатите на двойния часовник в своята лъскава куполообразна обвивка държаха под наблюдение шахматната дъска като очите на огромно морско чудовище, надничащо над масата, за да гледа играта.

Всеки циферблат сочеше някакво свое време. Часовникът на Кронщайн показваше един без двадесет. Под него отброяващото секундите дълго червено махало се люлееше в насечено темпо, а часовникът на противника бе спрял с увиснало неподвижно махало. Но за сметка на това часовникът на Махаров сочеше един без пет. Изгубил бе много време в мителшпила и сега му оставаха само пет минути. Изпаднал бе в лош цайтнот и бе загубен, ако Кронщайн не направеше някоя идиотска грешка, което бе немислимо.

Кронщайн седеше неподвижен, с изправен гръб и със злобно непроницаемия израз на папагал. Лактите му се опираха о масата, а едрата му глава тежеше върху юмруците, които притискаха бузите и придаваха на свитите му устни нацупен, но високомерен и надменен вид. Леко дръпнатите му черни очи под широките изпъкнали вежди съзерцаваха печелившата позиция с непоклатимо спокойствие. Зад тази маска обаче кръвта пулсираше в мозъка му като динамо, а дебелата колкото червей вена на дясното му слепоочие показваше пулс над деветдесет. През последните два часа и десет минути бе загубил половин килограм от собственото си тегло, а призракът на някой грешен ход все още държеше една ръка на гърлото му. Но и за Махаров, и за зрителите той си оставаше „царят на леденото спокойствие“. Сравняваха стила му на игра с човек, който яде риба: най-напред обелва кожата, после отделя костите и чак накрая я изяжда. От две години Кронщайн бе шампионът на Москва, сега за трети път се бореше във финалите и победа в този му мач го правеше претендент за гросмайсторското звание.

В морето от тишина около обградената с шнур маса не присъстваше нито звук, ако се изключеха тракащите стъпки на часовника на Кронщайн. Двамата съдии седяха неподвижни във високите си столове. И те, като Махаров, усещаха, че следващият ход ще е довършващият. Кронщайн бе въвел една блестяща новинка в меранския вариант на отказан дамски гамбит. Махаров се бе борил до двадесет и осмия ход, но именно тогава пропиля много време. Май тогава сбърка, а може би и след това — на тридесет и първия и тридесет и третия ход. Кой можеше да каже? Срещата седмици наред щеше да се обсъжда по цяла Русия.

От претъпканата трибуна срещу дъската на финалистите се донесе въздишка. Кронщайн бе отместил бавно дясната си ръка от бузата и я бе протегнал над дъската. Палецът и показалецът му се отвориха като щипката на розов рак, след това се спуснаха. Фигурата в ръката се премести нагоре, после встрани, накрая надолу. После ръката бавно се върна към лицето.

Зрителите зашумяха и зашепнаха, когато на голямото стенно табло преместването на един от триметровите плакати повтори четиридесет и първия му ход. Ето я победата!

Кронщайн се протегна бавно да натисне лостчето под часовника. Червеното му махало спря. Часовникът му сочеше един без петнадесет. В същия миг махалото на Махаров се оживи и подхвана своя шумен, неумолим ритъм.

Кронщайн се облегна назад. Положи длани върху масата и хладно изгледа лъсналото наведено лице на мъжа отсреща; прекрасно знаеше какво изпитва, защото сам навремето бе изживявал загуби; онзи сега се гърчеше като затисната с харпун змиорка. Махаров — шампионът на Грузия. Е, утре другарят Махаров можеше да си замине за Грузия — да си стои там. Във всеки случай не му бе писано да се мести със семейството си в Москва.

Някакъв цивилен се наведе, за да мине под шнура, и пошепна нещо на единия от съдиите. Подаде му бял плик. Съдията поклати глава и посочи часовника на Махаров, който вече сочеше един без три. Но цивилният прошепна нещо съвсем кратко, което накара съдията да кимне мрачно е глава. Удари ръчния си звънец.

— Получи се спешно лично съобщение за другаря Кронщайн — обяви той по микрофона. — Три минути почивка.

През залата премина негодувание. Това, че Махаров учтиво вдигна очи от дъската и остана неподвижно втренчен във високия купол на тавана, не значеше нищо. Зрителите знаеха много добре, че позицията се е запечатала в главата му. Триминутната почивка просто даваше на Махаров три допълнителни минути за мислене.

И Кронщайн изпита същата пронизваща досада, но лицето му остана безизразно, докато съдията слизаше от столчето, за да му подаде неадресирания плик. Кронщайн го разкъса с палец и извади анонимния лист хартия. С така добре познатите му едри машинописни букви му съобщаваха: „ЯВЕТЕ СЕ НЕЗАБАВНО“. Никакъв подпис, никакъв адрес.

Кронщайн сгъна листа и внимателно го мушна във вътрешния си джоб. По-късно щяха да си го вземат от него и да го унищожат. Вдигна поглед към лицето на цивилния, застанал зад съдията. Очите го гледаха нетърпеливо и заповеднически. Да вървят по дяволите, каза си Кронщайн. Нямаше пък да се откаже, когато му оставаха само три минути. Немислимо беше. Обида за масовия спорт. Но докато показваше с жест на съдията, че играта продължава, усети в себе си някакво потръпване и се постара да избегне погледа на цивилния, все още стоящ в напрегната неподвижност в ограденото от шнура пространство.

Звънецът издрънча: „Играта продължава“.

Махаров бавно сведе глава. Стрелката на часовника му се плъзгаше покрай кръглия час, а той все още бе жив.

В себе си Кронщайн продължи да трепери. Постъпката му бе нещо нечувано за служител на СМЕРШ, нито пък на коя да е друга държавна служба. Нямаше начин да не пуснат рапорт. Грубо неподчинение. Неизпълнение на дълга. Какви можеха да са последствията? Най-малкото едно конско от генерал Г. и вписване в досието му. А най-многото? Кронщайн не можеше да си представи. Не смееше и да си помисли. Дори и да спечелеше, сладостта на победата вече горчеше на езика му.

Но краят бе дошъл. С пет секунди, оставащи му по часовника, Махаров едва вдигна погледа си на победен човек до нивото на начупените устни на противника и направи краткия, официален поклон на предаващия се. При двойния звън на съдийския часовник публиката се изправи на крака с бурно ръкопляскане.

Кронщайн се изправи и се поклони на своя съперник и на съдиите, а накрая отправи дълбок поклон и към зрителите. След това, с цивилния по петите, се гмурна под шнура и грубо си запроправя път през тълпата приветстващи го поклонници към главния изход.

Насред широката улица „Пушкин“ пред турнирната зала с неизгасен двигател го чакаше, както винаги, анонимна черна лимузина „ЗИК“. Кронщайн седна отзад и затвори вратата.

Едновременно със скачането на цивилния на стъпенката, за да се мушне на предната седалка, шофьорът включи на скорост и отфуча по улицата.

Кронщайн съзнаваше безсмислието да се извинява на охраняващия го цивилен. Пък и щеше да е уставно нарушение. В края на краищата самият той завеждаше плановия отдел на СМЕРШ и имаше почетното звание полковник. А за ума му организацията бе готова да плати диаманти. Може би щеше да му се удаде да се измъкне с приказки от кашата. Загледа през прозореца тъмната улица, вече мокра от минаващата нощна смяна чистачи, и се замисли върху защитата си. След малко излязоха на правата улица, в чийто край луната тичаше между луковиците на Кремъл, и ето че пристигнаха.

Като предаваше Кронщайн на адютанта, цивилният му пъхна и някакво листче. Адютантът му хвърли бегъл поглед, след което изгледа Кронщайн с полувдигнати вежди. Кронщайн отвърна спокойно на погледа, без да каже нищо. Адютантът сви рамене, вдигна вътрешния телефон и съобщи за пристигането му.

След като влязоха в голямата зала и Кронщайн бе поканен с жест да седне, при което кимна в отговор на беглата усмивка на полковник Клеб, адютантът отиде до генерал Г. и му подаде листчето. Генералът го прочете и впери строг поглед в Кронщайн. Не откъсна очи от него, докато адютантът излезе през вратата. След като тя се затвори, генерал Г. отвори уста и тихо попита:

— Е, другарю?

Кронщайн бе спокоен. Бе намислил думите, с които да се измъкне. Заговори тихо, но властно:

— За обществеността, другарю генерал, аз съм професионален шахматист. Тази вечер за трети пореден път спечелих шампионата на Москва. Както ми оставаха само три минути, дори да ми бяха съобщили, че някой коли жена ми пред входа на турнирната зала — пръст нямаше да мръдна да я защитя. И публиката го знае. Те са не по-малко предани на играта от мен. Ако тази вечер се бях признал за победен и хукнех още с получаването на бележката, пет хиляди души щяха незабавно да се досетят, че само ведомство като това е в състояние да издаде подобна заповед. Клюките щяха да се развихрят. В бъдеще щяха да ме наблюдават за нови признаци. Това би разрушило цялата ми легенда. Изчаках да минат трите минути, преди да тръгна, единствено в интерес на Държавна сигурност. Макар че и сега прибързаното ми оттегляне ще даде повод за куп приказки. Ще трябва да кажа, че едно от децата ми е тежко болно. Ще трябва да го вкарам в болница за една седмица в потвърждение на думите си. Най-дълбоко моля за извинение, че се забавих при изпълнението на заповедта. Самото решение не бе никак лесно. Направих това, което смятам, че най-добре защитава интересите на ведомството.

Генерал Г. погледна замислено в черните дръпнати очи. Виновен бе, но пледоарията му бе стабилна. Прочете още веднъж листчето, сякаш да прецени пак размера на провинението, след което извади запалката си и го изгори. Пусна последното пламтящо ъгълче върху стъклената повърхност на бюрото, откъдето издуха пепелта встрани, върху пода. Не издаде с нито една дума мислите си, но на Кронщайн изгарянето на доказателствата му стигаше. Сега нищо нямаше да впишат в досието му. Изпита облекчение и признателност. Щеше да посвети цялата си изобретателност на поставената му задача. Генералът бе извършил акт на височайше опрощение. Кронщайн щеше да се отплати с цяла монета — умствените си способности.

— Подайте снимките, другарю полковник — каза генерал Г. така, сякаш изобщо не бе имало военен съд. — Става дума за следното…

Пак смърт, помисли си Кронщайн, докато генералът говореше, а самият той проучваше смуглото и безмилостно лице, гледащо го спокойно от увеличената паспортна снимка. Докато слушаше с половин ухо думите на генерала, запамети характеристиката: Английски шпионин. Да стане голям скандал. Без съветско участие. Убиец специалист. Слабост към жените (т.е. не е хомосексуалист, рече наум Кронщайн). Пие (нищо не е казано за наркотици). Неподкупен (не се знае. Всеки си има цената). Разходите — без значение. Необходимо оборудване и персонал на разположение от всички разузнавателни ведомства. Срок за успешно провеждане на операцията — три месеца. Сега се искат общи идеи. Подробностите по-нататък.

Генерал Г. впи пронизващия си поглед в полковник Клеб.

— Каква е първоначалната ви реакция, другарю полковник?

Квадратните стъкла на очилата без рамка блеснаха на светлината на полилея, когато жената, наведена съсредоточено напред, се изправи и погледна над бюрото към генерала. Бледите й влажни и мокри устни под никотиново оцветения мъх се разтвориха и заработиха бързо нагоре-надолу, докато жената изложи своите възгледи. Лицето отвъд масата и квадратното, безизразно отваряне и затваряне на устните напомняха на Кронщайн за дървеното бръщолевене на някоя марионетка.

Гласът бе дрезгав и равен, без намек за чувства:

— … напомня донякъде случая Столценберг. Ако си спомняте, другарю генерал, и тогава ставаше дума да унищожим едновременно репутация и живот. Тогава работата бе по-проста. Шпионинът се оказа перверзен. Ако си спомняте…

Кронщайн престана да я слуша. Всички тези случаи му бяха познати. Бе ръководил планирането на повечето от тях, та сега бяха подредени в паметта като варианти на различни гамбити. Със затворени уши се залови вместо това да изучава лицето на тази отвратителна жена и да се мъчи да познае колко още време щеше да издържи в работата си и колко щеше да му се наложи да работи с нея.

Отвратителна ли? Кронщайн не се интересуваше от хората, та дори и от собствените си деца. От речника му отсъстваха и думи като „добро“ и „лошо“. За него всички хора бяха шахматни фигури. Интересуваше го единствено как реагират на ходовете на другите фигури. Основната му работа — да предугажда тези реакции — изискваше да е запознат с индивидуалните им характеристики. Вродените им инстинкти бяха неизменни. Самосъхранение, секс и стадийният инстинкт — в този ред. По темперамент биваха сангвиници, флегматици, холерици и меланхолици. Именно темпераментът на отделното лице определя до голяма степен относителната сила на емоциите и чувствата му. Характерът е склонен да зависи силно от възпитанието и — независимо от твърденията на Павлов или на бихейвиористите — до известна степен и от характера на родителите. Естествено, животът и поведението на хората се определяха отчасти и от собствената им физическа сила или слабост.

Зареден с тези основни класификации, хладният ум на Кронщайн се съсредоточи върху жената от другата страна на масата. Стотици пъти я бе преценявал, но сега им предстояха седмици съвместна работа, та не бе никак лошо да опресни спомените си, за да не бъде изненадан от нахлуването на някакъв човешки елемент в съдружието им.

Разбира се, Роза Клеб се отличаваше със силна воля да оцелее, инак нямаше да стане една от най-властните жени в държавата — и категорично най-страшната. Възходът й, спомни си Кронщайн, бе започнал през Испанската гражданска война. По онова време, като двоен агент, внедрен в ПОУМ т.е. действаща в полза на московското ОГПУ и на комунистическото разузнаване в Испания, — бе станала дясната ръка, а според някои слухове и нещо като любовница — на своя шеф, прочутия Андреас Нин. Работила бе с него от 1935 до 1937 година. Тогава той падна убит по заповед от Москва — а според някои слухове убиецът бе тя. Вярно или не, оттогава тя бе напреднала бавно, но сигурно по стълбицата на властта, преживявайки пътем неудачи, войни и всички чистки благодарение на това, че не сключваше съюзи и не се присъединяваше към фракции, докато най-после, след смъртта на Берия през 1953 г., кървавите й ръце сграбчиха стъпалото тъй близо до самия връх — ръководството на оперативния отдел на СМЕРШ.

При това, разсъждаваше Кронщайн, до голяма степен успехът й се дължеше на особеността на втория й най-важен инстинкт — сексуалния. Несъмнено бе, че Роза Клеб принадлежи към най-редкия от всички сексуални видове. Беше безполова. Кронщайн бе убеден в това. Косвените свидетелства от различни мъже и — да — от жени бяха достатъчно убедителни. Самият акт можеше да й достави удоволствие, но инструментът бе без значение. За нея сексът не бе нищо повече от някакъв сърбеж. И именно тази й психологическа и физиологическа неутралност изведнъж я разтоварваше от толкова много човешки емоции, чувства и желания. Половата неутралност бе същината на човешката студенина. Велико и прекрасно нещо е да си роден такъв.

У нея не трябваше да присъства и стадният инстинкт. Стремежът й към власт налагаше да е вълк, а не овца. Беше единак, но не изпитваше никога самота, тъй като не намираше за нужна топлината на нечия компания. По отношение на темперамента явно следваше да е флегматик — невъзмутима, издръжлива на болка, мудна. Мързелът е най-силният й порок, реши Кронщайн. Трудно ще е сутрин човек да я измъкне от топлото й като кочина легло. Личните й навици сигурно са немарливи, дори нечистоплътни. Един поглед към интимния й живот — докато си почива, снела от себе си униформата — не би бил никак приятен, помисли си Кронщайн. Издутите напред устни на шахматиста се отблъснаха от тази мисъл, а умът му забърза напред и като прескочи характера й, който със сигурност бе коварен и силен, се спря върху външния й вид.

Предполагаше, че Роза Клеб е на около четиридесет, съдейки по датата на Испанската гражданска война. Беше ниска, около един и шестдесет и пет, набита, с много силни за жена пълни ръце, къс врат и прасци на дебелите крака, обути в бозави рипсени чорапи. Дявол знае какви са й гърдите, помисли си Кронщайн, но издутината на униформата, положена върху масата, приличаше на разлята торба с пясък, а фигурата й — общо взето, като се вземат предвид и крушовидните бедра — можеше да се оприличи единствено на виолончело.

Плетачките от времето на Великата френска революция^[1] сигурно са имали лица като нейното, реши Кронщайн, облегна се на стола и леко килна настрани глава. Изтъняващата оранжева коса, стегната отзад в плътен, гнусен кок; блестящите жълто-кафяви очи, втренчени студено в генерал Г. през стъклените остроръби квадрати, и клиновидният посипан с пудра едропорест нос; влажната като сифон на мивка уста, която продължаваше да се отваря и затваря, сякаш някои я контролира с жици изпод брадата. И онези французойки, дето са седели и плетели и бъбрели, докато гилотината падала с трясък, сигурно са имали същата такава бледа и дебела гъша кожа, провиснала на дребни гънки под очите, по ъглите на устата и под долната челюст, същите едри селски уши, същите стегнати и твърди грапави юмручета, като боздугани, които в случая с рускинята в момента бяха стиснати яко върху червеното кадифе на масата от двете страни на големия вързоп гърди. И лицата им трябва да са имали същия израз, каза си Кронщайн, на студенина, жестокост и сила като тази — е, нямаше как, налагаше му се да си позволи изпълнен с чувства епитет тази отвратителна жена от СМЕРШ.

— Благодаря, другарю полковник, за ценния разбор на положението. Имате ли нещо да добавите, другарю Кронщайн? Моля ви, накратко. Вече е два часът, а ни чака тежък ден.

Очите на генерал Г. — кървясали от умора и безсъние, фиксираха неотклонно над бюрото бездънните кафяви езера под изпъкналото чело. На този не бе нужно да му се казва да е кратък. Кронщайн поначало не бе приказлив, но всяка негова дума бе по-ценна от цяла реч на някои друг служител.

Кронщайн бе взел решение, в противен случай не би си позволил да се занимава мислено толкова време с тази жена.

Бавно отметна глава и се втренчи в празнотата на тавана. Гласът му бе изключително мек, но с онази властност, която налага пълно внимание.

— Другарю генерал, един французин на име Фуше — до известна степен ваш предшественик — е забелязал, че няма смисъл да убиваш някого, ако едновременно с това не разрушиш и доброто му име. Да се убие този Бонд е лесна работа. Всеки платен български убиец може да го свърши, ако му се дадат точни указания. По-важна и по-трудна ще е втората част на операцията — разбиването на репутацията на Бонд. На този етап единственото, което ми е ясно, е, че работата трябва да стане извън Англия, и то в страна, където имаме влияние върху печата и радиото. Ако попитате как ще го накараме да дойде, ще ви отговоря, че ако примамката е важна, а той е единственият човек, способен да я поеме, ще го изпратят, където и да било. За да маскираме клопката, можем евентуално да заложим някаква по-ексцентрична примамка, нещо по-необичайно. Англичаните силно се гордеят с ексцентричността си и охотно ще приемат подобно предизвикателство. Бих заложил на такъв психологически анализ, че ще изпратят толкова важен агент подир примамката.

Кронщайн направи пауза. Сведе глава така, че погледът му да минава точно над рамото на генерал Г.

— Ще се заема с изобретяването на такава клопка — рече с безразличие. — Засега мога само да кажа, че ако успеем да примамим жертвата, вероятно ще ни е нужен убиец с перфектни знания по английски език.

Погледът на Кронщайн се премести върху червената повърхност на масата. Замислено, сякаш бе опрял до същността на проблема, добави:

— Ще ни трябва също така една надеждна и изключително красива млада жена.