Иън Флеминг
От Русия с любов (13)

Глава 12
Лесна работа

В крайна сметка излезе, че на Бонд не му се налага да взема решение по окончателния доклад на комисията.

Едва успя да направи комплимент на секретарката си за новата й лятна рокля и да прочете до половината купа съобщения, получени през нощта, когато тихо, но безапелационно иззвъня червеният телефон, което значеше единствено М. или неговият началник-щаб.

Бонд вдигна слушалката:

— 007.

— Можеш ли да се качиш?

Беше началник-щабът.

— При М.?

— Да. И ми прилича на продължително съвещание. Съобщих вече на Трууп, че няма да свариш за комисията.

— Имаш ли представа за какво се отнася?

Началник-щабът се подсмихна.

— Ако искаш да знаеш — да. Но най-добре той сам да ти го каже. Ще подскочиш, като чуеш. Доста необичайна история.

Докато си обличаше сакото и излизаше в коридора, като затръшна вратата след себе си, Бонд изпита чувството, че пистолетът на стартера е гръмнал и е дошъл краят на скуката. Дори самото пътуване с асансьора до най-горния етаж и изминатото пеш разстояние по дългия стаен коридор до вратата на канцеларията на М. като че ли бяха заредени със смисъла на всички онези дотогавашни случаи, при които звънът на червения телефон го бе изстрелвал като заредена ракета из света, към някоя избрана от М. далечна цел. А и очите на мис Манипени, личната секретарка на М., излъчваха познатото вълнение и тайнственост, когато му се усмихна и натисна бутона на секретарската уредба.

— Пристигна 007, сър.

— Да влезе — отвърна металният глас, а над вратата светна червената лампичка — „Не безпокойте“.

Бонд влезе и затвори тихо вратата след себе си. В стаята бе хладно или може би щорите създаваха такова впечатление. Хвърляха върху тъмнозеления мокет ивици от светлина и сянка чак до голямото бюро в средата. Там слънчевата светлина спираше, така че притаената фигура зад бюрото да остава във вир от разсеяна зеленикава сянка. Най-новата придобивка на М. — голям тропически вентилатор с две перки, се въртеше бавно на тавана точно над бюрото и разместваше предвещаващия буря августовски въздух, който, дори високо над Риджънтс Парк, бе тежък и душен след горещия уикенд.

М. посочи празния стол от другата страна на червеното кожено бюро. Бонд седна и спря поглед върху спокойното, прорязано от бръчки моряшко лице, което обичаше, почиташе и слушаше.

— Мога ли да ти задам един личен въпрос, Джеймс? — М. никога не задаваше лични въпроси на служителите си и Бонд не знаеше какво да очаква.

— Заповядайте, сър.

М. извади лулата от големия меден пепелник и започна да я тъпче, загледан замислено в пръстите, които мачкаха тютюна. Строго изрече:

— Не си длъжен да отговаряш, но става дума за твоята, ъ-ъ, приятелка, мис Кейс. Както знаеш, тези неща поначало не ме интересуват, но доколкото разбрах, вие сте се, ъ-ъ, срещали доста често след онази диамантена история. Дори подразбрах, че се каните да се жените. — М. хвърли поглед към Бонд, после сведе отново очи. Сложи натъпканата лула в устата си и я разпали с кибрит. Докато дърпаше играещото пламъче, от ъгъла на устата си запита: — Би ли ми разказал нещо по въпроса?

Сега пък какво, зачуди се Бонд. По дяволите тия служебни клюки. Рязко отвърна:

— Ами, наистина се разбирахме добре, сър. Дори донякъде бяхме замислили да се женим. Но след това тя срещна някакъв от американското посолство. От екипа на военния им аташе. Майор от морската пехота. И, доколкото разбирам, се кани да се омъжи за него. Всъщност заминаха заедно за Щатите. Може пък да е за добро. Смесените бракове невинаги са успешни. Чувам, че бил свестен човек. Сигурно ще й е по-добре, отколкото ако живее в Лондон. Тук нямаше да свикне. Добро момиче, но малко избухливо. Прекалено често се спречквахме. Сигурно аз бях виновен. Както и да е, историята приключи.

М. му хвърли една от онези кратки усмивки, които огряваха повече очите, отколкото устните му.

— Съжалявам за лошия край, Джеймс — каза. Но в гласа му нямаше капка съчувствие.

Не одобряваше „женкарството“ на Бонд, както го наричаше за себе си, макар и да признаваше, че предразсъдъкът му се дължи на викторианското му възпитание. Но като шеф на Бонд най-малко желаеше Бонд да е за постоянно вързан за нечия пола.

— Може наистина да е за добро. В нашата работа е опасно да се замесваме с невротички. Висят ти на ръката, с която стреляш, нали разбираш какво искам да кажа? Извинявай, че те попитах. Трябваше да знам отговора, преди да ти кажа за какво съм те извикал. Задачата е доста необичайна. Трудно ще е да те замесим в нея, ако си на ръба на брака или нещо подобно.

Бонд поклати глава и зачака да чуе за какво става дума.

— Добре, значи — рече М. В гласа му се прокрадна нотка на облекчение. Облегна се на стола и дръпна няколко пъти накъсо от лулата, за да я разпали. — Ето какво се случи. Вчера получихме дълга радиограма от Истанбул. Излиза, че в четвъртък шефът на станция Т е получил анонимно писмо на пишеща машина, според което трябвало да си вземе билет за отиване и връщане на ферибота в осем вечерта от моста Галата до устието на Босфора и обратно. Нищо повече. Шефът на Т си пада малко авантюрист и естествено се качил на ферибота. Облегнал се на перилата близо до носа и зачакал. След около четвърт час дошло някакво рускинче, много красиво според нашия човек, застанало до него и след като си поговорили за пейзажа и тъй нататък, то внезапно сменило темата и със същия разговорен тон му разказало една невероятна история.

М. млъкна, за да поднесе нова кибритена клечка към лулата си. Бонд се намеси:

— Кой е шефът на Т, сър? Никога не съм работил в Турция.

— Казва се Керим — Дарко Керим. Баща турчин, майка англичанка. Забележителна личност. Шеф на Т е още отпреди войната. Един от най-добрите ни хора в света. Прекрасна работа върши. И я обича. Изключително интелигентен е и познава района като дланта си. — Със странично махване с лулата М. се освободи от Керим. — Та, както и да е. Девойката се представила като ефрейтор от МГБ. Била техен човек, откакто завършила училище, и току-що била прехвърлена като шифровчик в техния истанбулски център. Успяла да се докопа до преместването, защото мечтаела да избяга от Русия и да дойде при нас.

— Това е добре — каза Бонд. — Може да се окаже полезно да имаме тяхна шифровчица. Но защо толкова иска да дойде при нас?

М. изгледа Бонд през масата.

— Защото е влюбена. — Млъкна и добави по-кротко: Твърди, че е влюбена в теб.

— Влюбена в мен!

— Да, в теб. Точно така е казала. Името й е Татяна Романова. Чувал ли си го някога?

— Не, за бога. Искам да кажа, не, сър. — М. се усмихна на смесицата от чувства, изписана по лицето на Бонд. — Но какво, по дяволите, иска да каже с това? Виждала ли ме е някога? Откъде изобщо знае, че съществувам?

— Ами — каза М. — знам, че цялата работа звучи нелепо. Толкова нелепа е, че току-виж се оказала истина. Девойката е двадесет и четири годишна. Още с постъпването й в МГБ я назначили в централната им картотека, все едно в нашия архивен отдел. При това в английската секция. От шест години била там. И едно от досиетата, които водела, било твоето.

— Много бих искал да го видя — отбеляза Бонд.

— Според думите й първоначално харесала снимките, които са ти правили. Красотата ти и прочие. — Устните на М. се извиха надолу, сякаш току-що бе захапал лимон. — Изчела всичките случаи, в които си участвал. Решила, че си страхотен мъж.

Бонд погледна отвисоко. Изразът на М. бе уклончив.

— Казала, че те харесва най-вече, защото й напомняш героя от една книга на някакъв си руски писател на име Лермонтов. Явно това е любимата й книга. Въпросният герой обичал хазарта и прекарвал цялото си време в сбивания. Та ти си й напомнял за него. Престанала да мисли за всичко друго, докато един ден й хрумнало, че ако си уреди прехвърляне в някой от техните задгранични центрове, ще може да се свърже с теб, а ти да отидеш да я спасиш.

— По-ненормална история не съм чувал през живота си, сър. Да не би шефът на Т да й е повярвал?

— Чакай малко сега — каза М. сприхаво. Недей да избързваш просто защото се е появило нещо, което досега не ти се е случвало. Представи си, че беше някоя филмова звезда, а не в нашия занаят. Щяха да те засипват малоумни писма от момичета от цял свят, пълни с бог знае какви глупости от рода на това, че не могат да живеят без теб и прочие. Ето ти в случая едно момиче на секретарска длъжност в Москва. Сигурно и там целият отдел е пълен с жени, като нашия архив. Нито един мъж в цялата зала, когото да погледнеш, а ето че тя изведнъж се натъква на твоите, ъ-ъ, елегантни черти в досие, което редовно й се връща за допълнения. Изведнъж усеща към теб „увлечение“ — нали така му казваха, — както секретарките по цял свят изпитват „увлечения“ по онези отвратителни лица от списанията. — М. махна с ръка встрани, за да обозначи колко е невеж по тези отвратителни женски навици. — Бог ми е свидетел, че не съм кой знае колко сведущ по тези неща, но трябва да признаеш, че се случват.

Бонд се усмихна на тази молба за помощ.

— Всъщност, сър, вече започвам да схващам някакъв резон в цялата работа. Не виждам защо едно руско момиче да не е толкова глупаво, колкото и едно английско. Но за да направи това, което е направила, се иска голяма смелост. Според шефа на Т тя наясно ли е с последствията, ако я усетят?

— Казва, че била уплашена до смърт — отвърна М. — През цялото време на кораба се озъртала дали някой не я следи. Но, изглежда, на подобни фериботи се возят само селяни и работници, а както е било и късно вечерта, поначало не е трябвало да има много пътници. Но чакай. Ти не си чул още дори половината от историята. — М. пое дълбоко от лулата и издуха облака дим към бавно въртящия се вентилатор над главата си. — Казала на Керим, че тази нейна страст към теб постепенно се превърнала във фобия. Започнала да мрази руските мъже. С течение на времето това се превърнало в омраза към режима и най-вече към работата, която вършела за него и, така да се каже, срещу теб. Именно затова подала молба да я преместят в чужбина и понеже познанията й по езиците — английски и френски — били много добри, след време й предложили Истанбул, при условие, че приеме да работи в шифровъчния отдел, което означавало по-ниска заплата. Та с две думи, след шестмесечна подготовка пристигнала в Истанбул преди около три седмици. Поослушала се и скоро се добрала до името на нашия човек, Керим. Той толкова отдавна е там, че вече цяла Турция знае с какво се занимава. Той самият няма нищо против, а това същевременно отвлича вниманието от специалните хора, които от време на време пращаме там. На някои от тези места не вреди да имаш виден човек. Доста клиенти биха се обаждали, ако знаеха къде да отидат и с кого да говорят.

— Известният на обществото агент често се справя по-добре от някой, който хаби сума ти време и сили да стои в нелегалност — отбеляза Бонд.

— И така, изпратила бележката на Керим. Сега иска да знае дали можеш да й помогнеш. — М. млъкна и замислено засмука лулата. — Естествено, първоначалната реакция на Керим не била по-различна от твоята и той я поразпитал, с цел да усети къде е клопката. Но така и не успял да си представи какво толкова ще постигнат руснаците, като ни изпратят това момиче. През цялото това време корабът се отдалечавал все повече от Босфора и скоро щял да поеме обратния път към Истанбул. А колкото повече Керим се опитвал да я хване в противоречие, толкова повече тя се отчайвала. И тогава — блеснаха меко очите на М. по посока на Бонд — дошъл гвоздеят на програмата.

Блясъкът в очите на М. — сети се Бонд. Миговете, в които студените сиви очи на М. издаваха вълнение и алчност, му бяха тъй добре познати.

— Имала и една последна карта. И знаела, че е асото коз. Ако дойдела при нас, щяла да донесе със себе си и своята шифровъчна машина. Най-новата им — „Спекторът“. Онази, за която сме готови да си дадем и очите.

— Боже мили — промълви Бонд, а умът му не побираше грандиозността на трофея. Спекторът! С нея ще могат да декодират и най-тайните радиограми. Самото й притежание щеше да е безценна победа, дори веднага да разкриеха загубата или да променят работните параметри, или пък да я снемеха от употреба от всички руски посолства и разузнавателни центрове в света. Бонд не беше специалист по криптография, а и в името на сигурността, в случай че попаднеше в плен, искаше да знае колкото се може по-малко за нейните тайни, но бе достатъчно осведомен, за да съзнава, че за руските тайни служби загубата на спектора ще се смята за голяма катастрофа.

За Бонд повече увещания бяха излишни. Независимо от налудничавия разказ на момичето, веднага възприе вярата на М. в него. Това, че руски човек бе готов да им направи такъв дар и да се наеме с ужасния риск да им го достави, можеше да означава единствено акт на отчаяние — та дори, ако щете, на отчаяно, безумно влюбване. А дори и да се окажеше, че историята на момичето е фалшива, залогът бе прекалено голям, за да го изпусне.

— Разбираш ли, 007? — попита тихо М. Мислите на Бонд се четяха лесно по вълнението в погледа му. — Разбираш ли какво искам да кажа?

Бонд започна да увърта:

— А казала ли е как смята да го направи?

— Не съвсем. Но според Керим била категорична. Споменала за някакви нощни дежурства. Явно дежури сама през някои нощи от седмицата и спи на походно легло в службата. Изглежда никак не се съмнявала, макар да била наясно, че само ако някой подушел плановете й, ще я разстрелят на място. Страхувала се дори от това, че Керим се кани да ми докладва случая. Накарала го да се закълне, че лично ще зашифрова съобщението, ще настоява отсамната страна да го запише само в един екземпляр, и че сам няма да остави никакво копие. Той, естествено, изпълнил молбата й. В мига, в който споменала спектора, Керим усетил, че може би ни се отдава най-големият удар от войната насам.

— Какво става по-натам, сър?

— Корабът приближавал някакво място на име Ортакьой. Тя казала, че там ще слезе. Керим обещал още същата вечер да изпрати радиограма. Отказала да уговаря каквито и да е бъдещи контакти. Казала само, че ако ние спазим обещанията си, и тя ще спази своите. Пожелала му лека нощ и се шмугнала в тълпата на мостика. Повече Керим не я видял.

Внезапно М. се наклони напред и закова погледа на Бонд.

— Той, разбира се, в никакъв случай не е можел да й гарантира, че ние ще се съгласим на пазарлъка.

Бонд мълчеше. Като че ли се сещаше какво ще последва.

— Момичето ще направи всичко това само при едно условие. — Очите на М. се свиха, докато от тях останаха само два пламенни и многозначителни процепа. — Че именно ти ще отидеш в Истанбул, за да я доведеш заедно с машината в Англия.

Бонд сви рамене. Това нямаше да е трудно. Но… Погледна М. прямо в очите:

— Струва ми се лесна работа, сър. Доколкото усещам, може да има само една пречка. Тя ме е виждала единствено на снимки и е чела куп вълнуващи истории. Ами ако се разочарова, като ме види на живо?

— Именно това ще ти бъде работата — каза мрачно М. — Затова ти зададох онези въпроси за мис Кейс. Длъжен си да направиш така, че в ни най-малка степен да не я разочароваш.