Иън Флеминг
От Русия с любов (20)

Глава 19
Устата на Мерилин Монро

Колата се плъзгаше по безлюдните улици покрай обвитите в сянка джамии, от които към полумесеца се стрелваха замайващи минарета; премина под порутения акведукт, пресече булевард „Ататюрк“ и се насочи на север от зарешетените входове на Големия пазар. При Колоната на Константин автомобилът свърна надясно по някакви гадни виещи се улички, които воняха на боклук и в крайна сметка се вливаха в дълъг орнаментален площад с три каменни колони по средата, щръкнали към осеяното със звезди небе като батарея от космически ракети.

— Намали — рече тихо Керим.

Обиколиха бавно площада под сенките на липите. От края на една от водещите на изток улици им намигна огромното жълто око на фара под Сарайпалас.

— Спри.

Колата се притаи в мрака под липите. Керим се пресегна да отвори вратата.

— Няма да се бавим, Джеймс. Седни на мястото на шофьора и ако се появи някой полицай, кажи му само „Ben Bey Kerim’in ortagiyim“. Ще го запомниш ли? Означава „Ортак съм на Керим бей“. Няма да те закачат.

Бонд изсумтя.

— Страшно ти благодаря. Но за твоя изненада и аз идвам с нас. Без мен неминуемо ще закъсате. И хич не си мисли, че ще остана тук да заплесвам полицаите. Няма по-лошо от това, да научиш само една фраза на някой език — веднага си мислят, че можеш да го говориш. Полицаят ще ме залее с цял словесен поток на турски, а като не му отвърна, веднага ще се усъмни. И дума да не става, Дарко.

— Добре, ама не се сърди, ако не ти хареса. — В гласа на Керим имаше подчертано неудобство. — Ще извършим най-обикновено хладнокръвно убийство. В моята страна никой не рита заспало псе, но ако се събуди и се разлае, може и да го застреляш. Не се предполага да го каниш на дуел. Ясно?

— Както кажеш — отвърна Бонд. — Запазил съм един патрон, в случай че не улучиш.

— Тръгвай тогава — каза Керим с неохота. — Доста път ни чака. Онези двамата ще минат по друг път.

Керим взе от шофьора дълъг бастун и кожен калъф. Метна ги през рамо и заслизаха по улицата, в чийто край намигаше фарът. Стъпките им отекваха глухо от спуснатите кепенци на дюкяните. Не се виждаше жива душа, пък макар и котка, а Бонд с благодарност си помисли, че не е сам по тази проточила се до далечното южно око улица.

Още от самото начало Истанбул му се бе сторил град, в който ужасът приплъзва изпод камъните с настъпването на нощта. Миналото му бе тъй пропито с кръв и насилие, че с отмирането на деня единствените му обитатели ставаха призраците на мъртъвците му. Както и на много други пътешественици, инстинктът подсказваше на Бонд, че ще има голям късмет, ако се измъкне жив оттук.

Стигнаха до смрадлив сокак, който се спускаше стръмно надясно. Керим свърна и внимателно заопипва с крак калдъръма.

— Гледай си в краката — прошепна. Това, което моите сънародници хвърлят по улиците, може само най-учтиво да се нарече „боклук“.

Луната къпеше в бяло мократа калдъръмена река. Бонд стискаше уста и дишаше през носа си. Местеше бавно крак след крак, стъпвайки на цяло стъпало с пружиниращи колене, все едно че се спускаше по заснежен хълм. Сети се за леглото в хотела и за удобните възглавнички в колата под ароматичните липи, а после се запита колко ли още разновидности воня му предстоеше да вдиша в изпълнение на сегашната си задача.

Спряха на долния край на сокака. Керим му хвърли едрозъба бяла усмивка. Посочи стърчащата над главите им черна сянка.

— Джамията „Султан Ахмед“. Прочути византийски стенописи. Съжалявам, че няма време да ти покажа повече забележителности.

Без да дочака отговора на Бонд, свърна надясно по някакъв прашен булевард с евтини магазини, който водеше към далечния матов отблясък на Мраморно море. Вървяха безмълвно още десет минути. След това Керим спря и притегли Бонд в сянката.

— Операцията ще е проста — прошепна. — Криленку живее ей там, до железопътната линия. — Махна неопределено с ръка към куп червени и зелени светлини в дъното на булеварда. — Крие се в една барака зад голямо табло за афиши. Бараката има предна врата. Има и таен изход към улицата, през таблото. Мисли, че само той го знае. Моите хора ще влязат през предната врата. Той ще се шмугне през таблото. И тогава ще го застрелям. Ясно?

— Щом казваш.

Продължиха по булеварда, придържайки се плътно до стените. След десетина минути зърнаха високото седем метра табло, образуващо фасадна стена по Т-образната пресечка на края на улицата. Луната осветяваше таблото отзад, така че лицевата му страна оставаше в сянка. Керим запристъпва още по-внимателно, полагайки безшумно крак след крак. На около стотина метра от таблото сянката свършваше, а кръстовището стоеше окъпано от лунната светлина. Керим се притаи в последната неосветена рамка на врата и придърпа Бонд плътно пред себе си.

— Сега ще почакаме — прошепна. Бонд чу как Керим изшумоля зад гърба му. Капакът на кожения калъф се отвори с лек пукот. Усети, че му пъхат в ръката тънка, но тежка стоманена тръба, дълга шейсетина сантиметра, с издутини в двата края. — Оптичен мерник. Немски — зашепна Керим. — С инфрачервен обектив. За виждане в тъмното. Разгледай добре голямата филмова реклама отсреща. Лицето. Точно под носа. Ще забележиш очертанията на тайния изход. По права линия от влаковата стрелка.

Бонд опря лакът на касата на вратата и вдигна тръбата към дясното си око. Фокусира черната сянка отсреща. Постепенно чернотата премина в сивота. Появиха се очертанията на женско лице и някакви букви. Ето че вече и буквите можеха да се прочетат: NIYAGARA. MARILYN MONROE VE JOSEPH COTTEN, а отдолу — заглавието на късометражния анимационен филм — BONZO FUTBOLOU. Бонд опипа с окуляра купата коса върху главата на Мерилин Монро, отвесния склон на челото и по половинметровия нос се спусна до пещероподобните й ноздри. Мярнаха се едва-едва очертанията на някакъв квадрат. Започваше под носа и стигаше до прословутата изкусителна извивка на устните. Страната на квадрата бе около метър. От него до улицата разстоянието никак не бе малко.

Бонд долови зад гърба си поредица изщраквания. Керим насочи бастуна си напред. Бонд така и бе предположил: пушка със сгъваем приклад, който служеше и за затвор. Гумената чашка на бастуна бе заменена с издут къс заглушител.

— Цевта е от новата „Уинчестър-88“ — гордо прошепна Керим. — Направи ми я един от Анкара. Поема по три патрона, калибър .308. От късите. Дай окуляра. Искам да хвана в мерника вратата, преди моите хора да нахлуят отпред. Нали може да използвам рамото ти за опора?

— Става.

Бонд подаде снайперския мерник на Керим. Керим го прикрепи върху цевта и положи пушката на рамото на Бонд.

— Готово — прошепна Керим. Точно там е, където Вавра каза. Бива си го. — В този миг на ъгъла се появиха двама полицаи и Керим смъкна пушката. Бонд се вцепени.

— Спокойно — прошушна Керим. — Синът ми и шофьорът.

Пъхна два пръста в уста. Чу се много кратко и ниско изсвирване — за части от секундата. Единият от полицаите се пипна по врата. След това и двамата се обърнаха и отдалечиха с отекващи по калдъръма стъпки.

— Още няколко минути — прошепна Керим. — Трябва да минат от другата страна на таблото. — Бонд усети как цевта на пушката отново се плъзна по дясното му рамо.

Окъпаната от луната тишина се наруши от дрънченето на влаковата стрелка зад таблото. Едно от крилата на семафора падна. Сред купчинката червени светлинки се появи и една зелена. Някъде отляво, откъм нос Сарай, се дочу бавен и глух тътен. С приближаването му можеше да се различи пъхтенето на локомотив и хлопането на небрежно прикачените към него товарни вагони. По дигата вляво запълзя слабо жълто зарево. Постепенно над рекламното табло се появи и тежко дишащата машина.

Влакът — начупен черен силует на фона на сребърното море, отмина с тържествен трясък по сто и шейсет километровия си маршрут към гръцката граница, а тежкият облак черен дим от некачествените въглища се разстла към тях в безветрието. В момента, в който блесна за мит и се изниза червеният фенер на спирачната будка, се чу и басовото тракане от влизането на локомотива в страничен коловоз, след което две дрезгави и протяжни изсвирвания оповестиха приближаването му към гаричката Буюк, малко повече от километър по-нататък по линията.

Ропотът от влака постепенно затихна. Бонд усети как цевта на пушката ляга плътно на рамото му. Впи очи в сянката, където бе целта им. В самата й среда се очерта нов, по-тъмен квадрат.

Бонд вдигна внимателно ръка да засенчи лунната светлина. Зад дясното си ухо чу изсъскване:

— Идва.

От устата на огромната засенчена реклама, между огромните, полуотворени в екстаз виолетови устни, се появиха черните очертания на човешка фигура, която увисна като червей от устата на труп.

Човекът се пусна. Отправил се към Босфора параход изръмжа в нощта като страдащо от безсъние животно в зоологическа градина. Бонд усети по челото си струйка пот. Цевта го натисна още по-силно, когато човекът тихо слезе от тротоара и се насочи към тях.

Ще хукне да бяга, щом стигне ръба на сянката, помисли си Бонд. Глупак, смъкни мерника надолу.

Ето. Човекът се присви за бърз спринт през окъпаната в светлина улица. Вече излизаше от сянката. Десният му крак пристъпваше напред, а рамото му бе извито, за да му придаде ускорение.

До ухото на Бонд се чу тътен от брадва по ствола на дърво. Човекът се хвърли напред с протегнати ръце. От удара на брадата или челото му в земята се чу „тък“.

В краката на Бонд издрънча гилза. Чу как затворът щракна зад новия патрон.

Пръстите на човека подраскаха по калдъръма. Обувките му ритнаха пътя. Повече не помръдна.

Керим изсумтя. Бонд усети как пушката се махна от рамото му, чу Керим да я сгъва и да прибира оптическия мерник в кожения калъф.

Извърна поглед от проснатата на пътя фигура на човек, който вече не съществуваше. За миг изпита ненавист към живота, който то караше да е свидетел на подобни неща. Но ненавистта му не бе насочена към Керим — та той самият на два пъти бе служил за мишена на същия този човек. Получило се бе нещо като продължителен дуел, при който онзи бе стрелял два пъти, а Керим — само веднъж. Просто Керим се бе оказал по-хитър, по-хладнокръвен, по-късметлия. Все пак самият Бонд не обичаше да убива от засада, нито пък да гледа как някой друг го прави, а още по-малко — да му помага.

Керим го хвана безмълвно за лакътя. Бавно се отдалечиха от местопроизшествието по посоката, от която бяха дошли.

Керим сякаш прочете мислите на Бонд.

— Животът изобилства със смърт, приятелю — рече философски. — И понякога се налага да ставаш оръдие на смъртта. Не съжалявам, че убих този човек. Няма да съжалявам, ако убия и някой от руснаците, които наблюдавахме днес в онзи кабинет. Те са коравосърдечни. Ако не си го вземеш насила, не очаквай милост. Всички руснаци са еднакви. Крайно време е правителството ви да го разбере и да прояви твърдост към тях. Да им дава от време на време по някой малък урок по добро поведение, както сторих аз тази нощ.

— В политиката между великите сили невинаги има възможност да се действа бързо и качествено, както го стори ти, Дарко. А и не забравяй, че ти всъщност наказа само един от сателитите им — един от онези хора, които те винаги хващат да вършат черната им работа. Наистина — рече Бонд, — прав си, що се отнася до руснаците. Не усещат, когато им протегнеш морков. Разбират само от тоягата. По принцип са мазохисти. Обожават камшика. Затова и бяха толкова щастливи при Сталин. Той знаеше как да ги шиба. Не мога да си представя как ще реагират на парченцата морков, които им предлагат Хрушчов и сие. А що се отнася до Англия, проблемът е в това, че според днешната мода моркови се предлагат на всички до един. И у дома, и в чужбина. Вече не показваме зъби, а само венци.

Керим се изсмя грубо, но не каза нищо. Катереха се обратно по вонящия сокак и не им оставаше дъх за приказки. На върха си починаха, а след това бавно се отправиха към дърветата на площад „Хиподрума“.

— Значи ми прощаваш за днес?

Молбата за успокоение бе нещо необичайно в поначало бойкия глас на великана.

— Да ти простя ли? За какво? Не ставай смешен. — В гласа на Бонд имаше някаква нежност. — Имаш си работа и я вършиш. Силно съм впечатлен. Чудесна организация си създал. Ако някой трябва да се извинява, това съм аз. Струва ми се, че ти създадох куп неприятности. А ти се справи с тях. Аз просто те придружих. А по собствената си основна задача не съм стигнал доникъде. М. ще започне да проявява нетърпение. Дано най-после в хотела намеря някакво съобщение.

Но когато Керим изпрати Бонд до хотела му, на рецепцията нямаше нищо за него. Керим го тупна по гърба.

— Не се тревожи, приятелю — рече бодро. — От надеждата става добра закуска. Хапни си яко от нея. Ще изпратя колата да те вземе сутринта и ако нищо не е станало, ще ти измисля още малко приключения, за да мине времето. Почисти пистолета си и го пъхни под възглавницата. И двамата заслужавате почивка.

Бонд изкатери няколкото стъпала, отключи вратата на стаята, заключи след себе си и щракна резето. През завесите се процеждаше лунната светлина. Прекоси стаята и запали лампиона с розовия абажур на тоалетката. Съблече се, влезе в банята и постоя няколко минути под душа. Хрумна му, че всъщност много повече неща се бяха случили на четиринайсети, събота, отколкото на тринайсети, петък. Изми зъбите си и се изжабурка със стипчивия дезодорант за уста, за да отмие привкуса на отминалия ден, след което изгаси лампата в банята и се върна в стаята.

Дръпна настрани една от завесите, отвори широко високия прозорец и застана така — хванал с ръка пердето, загледан към огромния воден бумеранг под плаващата луна. Нощният бриз галеше голото му тяло. Погледна часовника на ръката си. Беше вече два.

Прозя се мощно. Пусна завесите. Наведе се да изгаси лампата на тоалетката. Изведнъж се вцепени и усети как сърцето му прескочи.

От сянката в дъното на стаята се бе чул плах кикот. И един момичешки глас бе изрекъл:

— Горкичкият мистър Бонд. Сигурно си уморен. Ела да си легнеш.