Иън Флеминг
От Русия с любов (18)

Глава 17
Време за убийства

Беше седем часът същата вечер, а Джеймс Бонд бе отново в хотела си. Взел бе вече гореща вана, последвана от студен душ. Струваше му се, че почти е успял да отмие от кожата си вонята на зоологическа градина.

Седеше само по гащета до един от прозорците на стаята, отпиваше от водката с тоник и гледаше в сърцето на великолепния трагичен залез над Златния рог. На очите му не виждаха разкъсаната завеса от злато и кръв отвъд сцената с минаретата, под която бе зърнал за пръв път Татяна Романова.

Съзнанието му бе съсредоточено върху високата и красива девойка с дългокраката походка на танцьорка, която бе влязла през сивата врата с лист хартия в ръка. Застана до своя шеф и му подаде листа. И шестимата мъже я огледаха, а тя се изчерви и сведе поглед. Какво бе значението на израженията им? В тях имаше нещо повече от това, което се съдържа в очите на мъже, оглеждащи красиво момиче. На лицата им бе изписано някакво любопитство. Това си имаше обяснение. Интересуваше ги какво пише в радиограмата, защо ги безпокоят. Но имаше и още нещо. Някаква лукавост и презрение — както, когато някой се втренчи в проститутка.

Сцената бе необичайна, загадъчна. Всички те бяха част от една високо дисциплинирана военизирана организация. Всички бяха офицери на служба, и всеки се пазеше от останалите. А момичето бе обикновена служителка, с ранг на ефрейтор, изпълняваща най-обикновена дейност. Защо тогава я бяха гледали, без да се прикриват, с подобно любопитно презрение — сякаш бе заловена разузнавачка, на която предстои да бъде екзекутирана? Подозираха ли я вече? Да не би да се беше издала с нещо? Но с развитието на сценката това се явяваше все по-малко вероятно. Главният резидент прочете радиограмата, а очите на останалите се откъснаха от момичето и се пренесоха върху него. Той каза нещо — вероятно повтори текста на съобщението, — а мъжете му отвърнаха с безразлични погледи, сякаш казаното не ги интересуваше. Тогава главният директор вдигна очи към момичето, а и останалите сториха същото. Каза нещо с дружелюбно и питащо изражение. Момичето поклати глава и отвърна кратко. Лицата на другите вече изразяваха единствено интерес. Резидентът произнесе някаква дума с въпросителна накрая. Момичето се изчерви силно и кимна, като послушно продължи да го гледа в очите. Другите се усмихнаха насърчително — може би лукаво, но все пак одобрително. Никаква подозрителност. Нито пък осъдителност. Сценката приключи с няколко изречения от главния резидент, на които момичето сякаш отговори с нещо като „Тъй вярно“, след което се обърна и излезе. Когато вече го нямаше в стаята, резидентът каза нещо с ироничен израз, другите се разсмяха сърдечно, а на лицата им се върна лукавството, сякаш бяха чули нецензурна приказка. След това се върнаха към работата си.

Оттогава, докато се спускаха по тунела, после — в кабинета на Керим, където бяха обсъдили видяното от Бонд, та и до този миг Бонд ровеше мозъка си да намери отговор на влудяващата го безмълвна шарада. Загледан с разфокусиран поглед в залеза, той все още бе озадачен.

Допи напитката и запали нова цигара. Отказа се от проблема и съсредоточи мислите си върху момичето.

Татяна Романова. От рода на Романовите. Вярно, имаше вид на руска княгиня или поне отговаряше на традиционната представа за такава. Високо тяло с нежна конструкция, с грациозни движения и прекрасна стойка. Дебела завеса от коса до раменете и кротък, но властен профил. Красиво лице, като на Гарбо, с любопитна, но срамежлива кротост. Контрастът между искрената невинност на големите, дълбоки сини очи и обещаващата страсти уста. А как само се бе изчервила, а дългите клепачи се бяха спуснали над сведените очи. Нима не беше това девича свенливост? Бонд не мислеше така. От гордите гърди и дръзко поклащащия се задник се излъчваше самоувереността, че са били любени — тялото изтъкваше, че знае за какво може да служи.

От това, което бе видял, можеше ли Бонд да повярва, че е момиче, способно да се влюби в една снимка и едно досие? Откъде пък да знае? Може да е някоя крайно романтична натура. В очите и устата й имаше замечтаност. На нейните години, двадесет и четири, съветската машина нямаше да е успяла още да изцеди всичката й сантименталност. А кръвта на Романовите може като нищо да заложи у нея желание за мъже, по-възрастни от руския офицерски типаж, с който би я сблъскало ежедневието — строг, студен, механичен, склонен към истерии и — благодарение на партийното си възпитание — безбожно тъп.

Беше напълно вероятно. Във външността й нямаше нещо, което да обори разказа й. На Бонд му се щеше всичко да е истина.

Телефонът иззвъня. Беше Керим.

— Нещо ново?

— Нищо.

— Тогава ще мина в осем да те взема.

— Ще те чакам.

Бонд остави слушалката и започна бавно да се облича.

Керим бе настоял да прекарат вечерта така, както той искаше. Бонд предпочиташе да си остане в стаята и да чака за установяването на първата връзка — бележка, телефонно обаждане, каквото и да е. Но Керим бе казал „не“. Момичето категорично бе подчертало, че само ще избере времето и мястото. Нямаше да е правилно Бонд да се поставя робски на негово разположение.

— Психологически е погрешно, приятелю — настоял бе Керим. — Никоя жена не обича мъжът да се затича по нея, щом му подсвирне. Ако й се предоставиш прекалено лесно, ще започне да те презира. От портрета и досието ти очаква да се държиш с безразличие — дори нагло. Точно това ще й се хареса. Тя мечтае да те ухажва, да си купи целувка — тук Керим намигна — от тези жестоки устни. Не забравяй, че е влюбена в представата си за теб. Действай в тон с тази представа. Играй ролята.

Бонд бе вдигнал рамене.

— Добре, Дарко. А и май си прав. Какво предлагаш?

— Води нормален живот. Сега се прибери, вземи една вана и пийни нещо. Тукашната водка не е лоша, ако я удавиш в тоник. Ако нищо не се случи, ще те взема в осем. Ще вечеряме в ресторантчето на един приятел циганин. Казва се Вавра. Вожд на племе е. Така или иначе, довечера трябва да се срещна с него. Той е един от най-добрите ми източници. Проучва кой се е опитал да вдигне във въздуха кабинета ми. Някои от момичетата му ще ти потанцуват. Но не бих и ти препоръчал някакво по-интимно забавление. Трябва да пазиш меча си. Както казва поговорката, „много хубаво не е хубаво“.

Бонд още се усмихваше при мисълта за правилото на Керим, когато телефонът иззвъня повторно. Вдигна слушалката. Колата била пристигнала. Докато слизаше по няколкото стълби на път към Керим в чакащия ролс, Бонд си призна, че е разочарован.

Катереха се по далечния хълм през бедните квартали над Златния рог, когато шофьорът извърна глава и каза нещо неопределено.

Керим отвърна с една сричка.

— Зад нас се движела някаква ламбрета. От безликите. Няма значение. Когато поискам, винаги мога да им изчезна. Често следят тази кола с километри, а на задната седалка има само чучело. Лесно забележимата кола си има своите преимущества. Знаят, че този циганин ми е приятел, но се съмнявам, че им е ясно защо. Няма да им навреди, ако установят, че тази вечер си почиваме. С приятел от Англия, всичко друго в събота вечер би било необичайно.

Бонд хвърли поглед през задното стъкло към многолюдната улица. Някакъв скутер се мярна за секунди иззад един трамвай, после се скри зад такси. Бонд се обърна напред. Замисли се за малко над това, как руснаците ръководеха агентурните си центрове — с всичките пари и оборудване в света, а „Сикрет сървис“ им противопоставяше шепа нископлатени авантюристи като този до него, с купения на старо ролс-ройс и куп деца за помощници. Но пък Керим имаше пълна власт в Турция. Може би все пак подходящият човек бе по-важен от подходящата машина.

В осем и половина спряха по средата на дълго възвишение в покрайнините на Истанбул пред открито кафене с нечист вид и с няколко празни маси на тротоара. Зад него, над високия каменен зид, се виждаха върховете на дървета. Слязоха, а колата продължи. Зачакаха ламбретата, но жуженето й внезапно заглъхна, а после се чу как се спусна обратно по хълма. Успяха само да зърнат ездача й — нисък, набит мъж с мотористки очила.

Керим се промуши между масите и влезе в кафенето. Изглеждаше празно, но иззад касата бързо се надигна някакъв човек. Едната му ръка остана под тезгяха. Когато обаче видя кой идва, се усмихна смутено на Керим. Нещо изтрополя на пода. Излезе иззад тезгяха, изведе ги отзад, прекосиха чакълестото дворче и стигнаха до порта във високия зид, която човекът отключи след еднократно почукване, и с жест ги покани да влязат.

Озоваха се в овощна градина с разхвърляни под дърветата сковани маси. В средата имаше повдигната танцова площадка. Около нея, на забити в земята прътове, висяха шарени фенери — в момента изгасени. В дъното двайсетина души на най-различна възраст се хранеха на дълга маса, но при влизането им положиха ножове и се втренчиха във вратата. В тревата зад масата играеха няколко деца. Но и те сега млъкнаха и се загледаха. Полумесецът осветяваше всичко наоколо, а под дърветата образуваше ципести сенки.

Керим и Бонд се приближиха. Мъжът начело на масата каза нещо на останалите. Стана да ги посрещне. Другите се заловиха с вечерята си, а децата отново се заиграха.

Мъжът се здрависа сдържано с Керим. Започна да разправя нещо надълго, а Керим слушаше внимателно, като от време на време задаваше по някой въпрос.

Циганинът бе внушителна, театрална фигура в македонска носия — бяла риза с издути ръкави, потури и усукани с върви високи ботуши от мека кожа. Косата му приличаше на сплетени черни змии. Дебелите, провиснали надолу черни мустаци почти закриваха пълните му червени устни. От двете страни на сифилистичния му нос ги гледаха зли и жестоки очи. Луната блестеше върху острата линия на челюстта и високите скули. Дясната му ръка със златен пръстен на палеца почиваше върху дръжката на къса, извита кама в кожена ножница с връх от ковано сребро.

Циганинът млъкна. Керим каза няколко думи — убедително и явно съдържащи похвала за Бонд, като същевременно го посочи с ръка като конферансие в нощен клуб, когато обявява следващия номер. Циганинът се приближи до Бонд и го огледа отблизо. Внезапно се поклони. Бонд му отвърна със същото. Циганинът рече нещо с язвителна усмивка. Керим се изсмя и се обърна към Бонд:

— Казва, ако някога останеш без работа, да му се обадиш. Ще ти намери какво да вършиш — да умиряваш жените му и да убиваш по негова заповед. За един „гайо“ — чужденец, това е голям комплимент. Трябва да отговориш нещо.

— Кажи му, че като го гледам, май не му е нужна помощ в това отношение.

Керим преведе. Циганинът учтиво забели зъби. Рече нещо и като отиде до масата, плесна силно с ръце. Две от жените станаха и се приближиха до него. Каза им нещо рязко, а те се върнаха до масата, взеха голяма глинена купа и изчезнаха сред дърветата.

Керим хвана Бонд под ръка и го отведе встрани.

— Лоша вечер сме избрали — рече. — Ресторантът не работи. Имат си семейни ядове, които трябва да оправят — решително и насаме. Но тъй като съм им стар приятел, сме поканени да споделим вечерята им. Отвратителна ще е, но поръчах да донесат ракия. След това можем да гледаме, но при условие, че няма да се месим. Надявам се, че разбираш, приятелю. — Стисна Бонд по-силно за ръката. — Каквото и да видиш, не трябва да мърдаш или да коментираш. Току-що се е състоял съд и справедливостта трябва да възтържествува — тяхната си справедливост. Става дума за любов и ревност. Две момичета от племето са влюбени в единия от синовете му. Във въздуха витае смърт. Всяка заплашва да убие другата, за да го вземе. Ако той избере едната, другата се кълне, че ще убие и него, и момичето. Безизходно положение. В племето е станала голяма свада. Затова са изпратили сина някъде по хълмовете, а двете момичета ще се бият тази вечер тук за него — до смърт. Синът се е съгласил да вземе победителката. Момичетата са заключени в отделни фургони. Не е за хора със слаби сърца, но ще е нещо забележително. А за нас е знак на голямо уважение, че ни оставиха. Разбираш, нали? За тях сме „гайо“. Нали ще забравиш чувствата си за редно и нередно? Нали няма да се намесваш? Ако го сториш, ще те убият, а може би и мен.

— Дарко — отвърна Бонд. — Имам един приятел, французин. Казва се Матис и е шеф на „Дьозием бюро“. Веднъж ми каза: „J’aime les sensations fortes“^[1]. И аз съм като него. Няма да те посрамя. Друго е, ако мъже се бият с жени. Но какво стана с бомбата, дето взриви кабинета ти? Какво каза за нея?

— Бил водачът на безликите. Лично я поставил. Слезли с лодка по Златния рог, а той се изкатерил по стълба и я прикрепил към стената. Лош късмет е имал, че не ме улучи. Като операция е било добре замислено. Този човек е един гангстер, „бежанец“ от България на име Криленку. Ще трябва да си разчистя сметките с него. Един бог знае за какво им е притрябвало изведнъж да ме очистят, но не мога да им позволя да ми досаждат по този начин. По-късно нощес може да реша да предприема нещо. Знам къде живее. А и в случай, че Вавра е научил нещо, поръчах на шофьора да се върне с необходимото оборудване.

От масата към тях се приближи изключително красиво момиче в дебела, старомодна черна пола, с наниз пендари по врата и с по десет тънки златни гривни на всяка ръка, и изпълни дълбок подрънкващ поклон пред Керим. Каза нещо, а Керим му отговори.

— Канят ни на масата — рече Керим. — Надявам се, че умееш да се храниш с пръсти. Виждам, че са се облекли с най-хубавите си дрехи за случая. А за момиче като това човек си заслужава да се ожени. Покрита е със злато. Това й е зестрата.

Отидоха до масата. От двете страни на главатаря бяха разчистили по едно място. Керим произнесе нещо като учтиво приветствие. Последваха кратки кимания. Седнаха. Пред всеки имаше по една паница с някакво рагу, издаващо силна миризма на чесън, шише ракия, кана с вода и евтина чаша. По масата имаше още шишета с ракия, пълни и неначенати. Когато Керим взе своето и си наля половин чаша, другите го последваха. Керим си доля вода и вдигна чаша. Бонд стори същото. Керим произнесе кратка, но разпалена реч, след която всички надигнаха чаши и пиха. Атмосферата се разреди. Старицата до Бонд му подаде дълъг самун хляб и каза нещо. Бонд се усмихна и благодари. Отчупи парче и подаде хляба на Керим, който ровеше с палец и показалец в рагуто. С една ръка пое хляба, а с другата едновременно пъхна голямо парче месо в устата си и задъвка.

Бонд се канеше да направи същото, когато Керим му рече рязко и тихо:

— С дясната ръка, Джеймс. Тези хора ползват лявата само за една-единствена цел.

Бонд спря ръката си във въздуха и я отмести към най-близкото шише с ракия. Наля си още половин чаша и започна да яде с дясната. Рагуто беше много вкусно, но пареше. Бонд потрепваше от болка при всяко бъркане. Всички ги наблюдаваха как се хранят, а старицата от време на време бъркаше в яхнията на Бонд и му избираше парче.

След като си изтопиха чиниите, между Бонд и Керим поставиха сребърна купичка вода, в която плаваха листчета от роза, и чиста памучна кърпа. Бонд изми пръстите си и мазната си брада, обърна се към домакина и старателно благодари, а Керим преведе изказването му. От масата промърмориха одобрително. Главатарят се поклони на Бонд и каза според Керим, че мразел всички „гайо“ освен Бонд, когото с гордост наричал свой приятел. Сетне плесна силно с ръце, всички наставаха и започнаха да подреждат пейките около дансинга.

Керим заобиколи масата и застана до Бонд. Отдалечиха се заедно.

— Как се чувстваш? Отидоха да доведат момичетата.

Бонд кимна. Прекарваше приятно вечерта. Гледката бе красива и вълнуваща — бялата луна, облещила се над човешкия кръг по пейките, отблясъците от злато и метал, когато някой мръднеше да се намести, окъпаната в светлина площадка, а наоколо — смълчаните дървета, застанали като на пост сред черните поли, образувани от сенките им.

Керим отведе Бонд до пейката, на която седеше само главатарят. Седнаха вдясно от него.

Черна зеленоока котка прекоси бавно площадката и се присламчи към купа деца, седнали смълчани, като че ли някой щеше ей сега да излезе на дансинга и да им предаде урок. Котката седна и започна да се ближе по гърдите.

Отвъд високия зид изцвили кон. Двама от циганите погледнаха нататък, сякаш да разгадаят смисъла на цвиленето. Откъм пътя се чу сребристото гласче на велосипеден звънец. Някой се спускаше по хълма.

Притаената тишина бе разбита от звука на дръпнатото резе. Портата в зида се отвори с трясък, а през тревата, направо на площадката, нахълтаха две момичета, които се плюеха и биеха като разгневени котки.