Иън Флеминг
От Русия с любов (12)

Глава 11
Лесният живот

Затлъстелите ръце на лесния живот стискаха Бонд за врата и бавно го душеха. Той бе воин, а когато дълго време не водеше никаква война, духът му тръгваше към упадък.

В неговата конкретна делова област мирът цареше вече близо година. А мирът за него бе равносилен на смърт.

В четвъртък, дванадесети август, Бонд се събуди в седем и тридесет сутринта в своя удобен апартамент, разположен на заобиколен от чинари площад встрани от Кингс Роуд, при което с отвращение установи, че перспективата за предстоящия ден ще го умори от скука. Така, както най-малкото в една религия тоталното безразличие е най-големият грях, в случая с Бонд скуката и най-вече невероятното обстоятелство да се събуди обзет от скука, бе порокът, който най-безусловно ненавиждаше.

Бонд се протегна и натисна два пъти звънеца, за да съобщи на Мей, безценната му шотландска икономка, че е готов за закуска. След това внезапно отхвърли чаршафа от голото си тяло и стъпи на пода.

Имаше само един начин да се прогони скуката — да се изрита от нея. Бонд легна по корем и направи бавно двадесет лицеви опори със задържане така, че мускулите му да нямат време за почивка. Когато ръцете му не издържаха повече на болката, се претърколи по гръб и с ръце покрай тялото направи „свещ“ толкова пъти, колкото бе нужно, за да запищят от болка стомашните му мускули. Изправи се и след като докосна двадесет пъти пръстите на краката, се зае с упражнения за ръцете и гръдния кош в съчетание с дълбоки вдишвания, докато му се зави свят. Задъхан от усилието, влезе в голямата, облицована с бели плочки баня и стоя в остъклената кабинка на душа пет минути под много гореща и още толкова под свистящата студена вода.

Накрая, след като се обръсна и облече тъмносиня плътна памучна риза с къс ръкав и морскосин панталон от камгарен тропикал, нахлузи на бос крак черни кожени сандали и прекоси спалнята до продълговатата дневна с големите прозорци, изпитвайки задоволство от това, че поне засега бе успял чрез изпотяване да прогони скуката от тялото си.

Мей, възрастна шотландка с металносиви коси и хубаво спокойно лице, внесе таблата и я постави на масата до еркерния прозорец заедно с „Таймс“ — единствения вестник, който Бонд четеше.

Бонд й пожела добро утро и седна да закуси.

— Добро утро-с. (Една от най-сладките черти на Мей според Бонд бе, че отказваше да нарече, когото и да било „сър“ освен — навремето Бонд все я занасяше за това — английските крале и Уинстън Чърчил. В знак на изключителна почит от време на време отпускаше на Бонд по някое тихо „с“ в края на изречението.)

Изчака до масата Бонд да обърне вестника на средната страница с новините.

— Онзи пак идва снощи за телевизора.

— Кой това? — каза Бонд, преглеждайки заглавията.

— Онзи, дето все идва. От юни насам вече шести път ми досажда. След като още първия път му рекох, че не щем такова греховно нещо, мислех, че ще се откаже да ни го продава. И то на изплащане, моля ви се!

— Упорито нещо са тези търговци.

Бонд остави вестника и се пресегна към каната с кафе.

— Снощи му казах точно какво мисля за него. Да прекъсва на хората вечерята. Поисках му някакъв документ — да видя що за човек е.

— Това сигурно е подействало.

Бонд напълни голямата чаша до ръба с кафе.

— Ни най-малко. Размаха профсъюзната си карта. Рече, че имал пълно право да си изкарва хляба. И то от профсъюза на електротехниците. Те нали бяха комунисти-с?

— Точно така — отвърна Бонд разсеяно. Умът му бе нащрек. Възможно ли бе Те да го държат под око? Отпи от кафето и остави чашата.

— Какво точно каза този човек, Мей? — попита уж с безразличие, но погледна нагоре към нея.

— През свободното си време продавал телевизори срещу комисионна. И сигурни ли сме, че не щем. Разправя, че само ние на площада още нямаме. Сигурно е видял, че на покрива няма от ония антенени работи. Все пита дали сте си у дома, та да говорел с вас. Ама че нахалство! Чудя се как не се е сетил да ви пресрещне, като влизате или излизате. И все пита дали очаквам да се върнете. Естествено, не казвам и дума за това, къде и кога ходите. Ако не беше толкова упорит, щях да кажа, че е тих и възпитан.

Нищо чудно, рече си Бонд. Има куп начини да провериш дали някой собственик си е у дома, или го няма. Видът и реакциите на прислугата — кратък поглед през отворената врата. „Ами, само си губите времето, ви казвам, защото го няма“ би била нормалната фраза, ако апартаментът е празен. Дали не трябваше да уведоми отдела за сигурност? Бонд сви раздразнено рамене. По дяволите. Сигурно си внушава. Сторило му се е. Защо пък именно те да се интересуват от нето? А ако се окаже, че има някакви основания, ония от отдела като нищо можеха да го накарат да си смени апартамента.

— Този път май сте го уплашили — усмихна се Бонд на Мей. — Съмнявам се, че ще го видите отново.

— М-д-да — каза Мей несигурно.

Във всеки случай изпълнила бе заповедта да му доложи, ако „някой се навърта наоколо“. Излезе, шумолейки със старомодната си черна униформа, която настояваше да носи дори и през августовските жеги.

Бонд се залови отново със закуската. Обикновено именно при такива малки тревички, носени от вятъра, мозъкът му започваше интуитивно да щрака и в други дни нямаше да се успокои, докато не решеше въпроса за човека от комунистическия профсъюз, който постоянства в посещенията си. Но сега, след месеци на бездействие и престой, мечът бе ръждясал в ножницата, а умът на Бонд бе свалил гарда си.

Закуската бе любимото ядене на Бонд. И когато се застоеше в Лондон, тя бе неизменна: изключително силно кафе, от фирмата „Дебрай“ на Ню Оксфорд Стрийт, сварено в американска кана „Кемекс“, от което изпиваше две чаши — черно, без захар. Единственото яйце, в тъмносинята чашка със златен ръб, бе вряло три минути и половина.

Яйцето бе съвсем прясно, кафеникаво с петънца, от носачки от френската област Марон, собственост на някаква приятелка на Мей от провинцията. (Бонд мразеше бели яйца, а и при цялата му вманиаченост за дреболии му правеше удоволствие да твърди, че съществува такова нещо като идеално сварено яйце.) Освен това закуската включваше две дебели филии препечен черен хляб, голямо парче жълто масло от крави от породата „Джърси“ и три ниски бурканчета с конфитюр от ягоди „Литъл скарлит“ на фирмата „Типтрий“; сладко от портокалови кори „Винтидж оксфорд“ на фирмата „Купър“ и норвежки полски мед от магазина „Форгнъмс“. Каната и сребърните прибори на подноса бяха изработка на „Куин Ан“, а порцеланът бе от „Минтън“, в същите тъмносини, златни и бели цветове като чашката за свареното яйце.

Приключвайки тази сутрин закуската с меда, Бонд успя да определи точно непосредствената причина за своята летаргия и лошо настроение. Като начало беше го напуснала Тифъни Кейс — любимата му в продължение на толкова много месеци. След последните болезнени седмици, през които тя се оттегли на хотел, най-после в края на юли замина за Америка. Много му липсваше, а умът му все още отбягваше всяка мисъл за нея. Освен това беше август и Лондон бе горещ и душен. Беше му време за отпуск, но нямаше нито сили, нито желание да замине някъде сам, нито да търси временна заместничка на Тифъни, която да го придружи. Точно затова остана в полупразното управление на „Сикрет сървис“, да се чопли в ежедневната скука, да се зъби на секретарката и да дразни колегите си.

Дори на М. бе омръзнал намусеният тигър в клетка на долния етаж, та в понеделник същата седмица му бе изпратил рязка бележка, с която го назначаваше в някаква следствена комисия под ръководството на касиера капитан Трууп. В бележката пишеше, че е крайно време Бонд, като старши офицер в службата, да се включи в решаването на основни административни задачи. Пък и нямало кой друг. Управлението изпитвало недостиг от персонал, а отдел „00“ стоял без работа. Бонд се умоляваше да се яви същия следобед в 2,30 ч. в стая 412.

Именно Трууп, заключи Бонд, запалвайки първата си цигара за деня, бе най-досадната и непосредствена причина за собственото му недоволство.

Всяко голямо предприятие си има някой, който е тиранинът и досадникът на службата и който е сърдечно ненавиждан от всички свои колеги. Такова лице изпълнява несъзнателно една много важна роля — на гръмоотвод за обичайните служебни омрази и страхове. Може да се каже, че отнема от разрушителната им сила, като им предлага обща мишена. Обикновено това е генералният директор или завеждащият административната част. Той е онази незаменима личност, която бди над всички дреболии като дребните касови разходи, отоплението и осветлението, кърпите и сапуна в тоалетните, канцеларските принадлежности, стола, планирането на отпуските и спазването на работното време. Той единствено оказва някакво съществено влияние върху канцеларските удобства и местата за отдих и единствен има власт над частния живот и личните навици на мъжете и жените в поверената му организация. За да пожелае подобна длъжност, а освен това да придобие и необходимата за нея квалификация, е необходимо този човек да притежава именно онези качества, които дразнят и стържат по нервите. Трябва да е стиснат, бдителен, любопитен и педантичен. Да е поддръжник на строгата дисциплина и да е безразличен към чуждото мнение. С една дума — да е един малък диктатор. Всяка добре функционираща служба си има такъв човек. В „Сикрет сървис“ той е касиерът — флотски капитан о.з. Трууп, началник „Административен отдел“, чиято длъжност според собствените му думи е „да поддържа мястото спретнато и тип-топ“.

Поради всичко това задълженията на капитан Трууп неизбежно го докарваха до конфликт с повечето служители, но най-трагичното в цялата работа бе в неспособността на М. да измисли друг, освен Трууп за председател на въпросната комисия.

Ставаше дума за поредния следствен орган, който да задълбае из плетеницата на аферата с Бърджис и Маклейн и да извлече съответните поуки. М. я измисли пет години след като приключи собственото си разнищване на случая, просто за да внесе успокоение в разследването на тайните служби от личния съвет на кралицата, както бе разпоредено от министър-председателя през 1955 г.

Бонд веднага влезе в безнадеждна схватка с Трууп по въпроса за използването на „интелектуалци“ в „Сикрет сървис“.

Своенравният Бонд, съзнавайки раздразнението, което щеше да причини, изказа мнението, че ако MI5 и „Сикрет сървис“ наистина възнамеряват да се заемат сериозно с „шпионина интелектуалец“ на атомния век, трябва задължително да наемат и да им противопоставят определен брой интелектуалци. „Не може да се очаква офицери в оставка от британската армия в Индия, заяви Бонд тържествено, да проумеят мисловния процес на един Бърджис или Маклейн. Те няма дори и да подозират за съществуването на такива лица, камо ли да поддържат някакви връзки с техните кръгове, да опознаят приятелите и тайните им. След като Бърджис и Маклейн избягаха в Русия, имаше само един начин да установим отново връзка с тях и когато евентуално им омръзне в Русия, да ги обърнем като двойни агенти срещу руснаците — и това бе да изпратим най-добрите им приятели в Москва, Прага и Будапеща със заповед да изчакат, докато някой от тях не се покаже от мазилката и не потърси връзка. След това самотата и желанието някой да го изслуша щеше да принуди единият от тях — най-вероятно Бърджис — да потърси връзка^[1]. Обзалагам се, че никога не биха рискували да се разкрият пред някого с тренчкот и кавалерийски мустак и с изписана на челото му посредственост.“

„Нима, отвърнал бе Трууп с ледено спокойствие. Значи, предлагате да наемем масово дългокоси перверзни типове. Изключително оригинално. Мислех, че сме единодушни по това, че хомосексуалистите представляват възможно най-големият риск за сигурността. Не мога да си представя как американците биха поверили куп атомни тайни на разни напарфюмирани педита.“

„Не всички интелектуалци са хомосексуалисти. А и не малко от тях са плешиви. Исках само да кажа…“ — И спорът продължи с прекъсвания през всички изслушвания на комисията през последните три дни, като до голяма степен останалите членове на комисията взеха страната на Трууп. Днес им предстоеше да дадат своите препоръки и Бонд се чудеше дали да не предприеме непопулярната стъпка да внесе собствен доклад с особено мнение.

До каква степен го засяга наистина този въпрос, запита се Бонд, когато, точно в девет, излезе от апартамента си и заслиза по стълбите към колата. Не се ли проявяваше като дребнав и инат човек? Възможно ли бе да се е отделил в еднолична опозиция само за да има какво да човърка? Толкова ли скучаеше, та най-доброто, което можеше да направи, бе да се превърне в досадник в собствената си служба? Бонд не можа да реши. Чувстваше се нервен и нерешителен, а най-отзад в съзнанието му присъстваше едно непрекъснато безпокойство, неподдаващо се на определение.

В момента, в който натисна стартера и двата ауспуха на бентлито се събудиха с пърхащо мърморене, неизвестно откъде в мозъка на Бонд се появи някакъв псевдоцитат:

„Когато боговете искат да унищожат някого, най-напред го уморяват от скука“.