Иън Флеминг
От Русия с любов (28)

Глава 27
Пет литра кръв

Всичко зависеше от точността на Наш. Беше заявил, че Бонд ще получи куршум в сърцето. А Бонд бе заложил на това, че мерникът на Наш отговаря на хвалбите му. И бе успял.

Бонд лежеше като истински мъртвец. Преди да долети куршумът, си бе припомнил всички трупове, кои го бе виждал — как изглеждаха телата им в смъртта. И сега лежеше в пълен колапс, като счупена кукла, с внимателно разпрострени ръце и крака.

Проучи усещанията си. Ребрата му пламтяха там, където куршумът се бе врязал в книгата. Сигурно бе пробил табакерата, а след нея — и втората половина от страниците. Усещаше горещото олово върху сърцето си. Имаше чувството, че прогаря ребрата му. Там, където главата му се бе ударила в дървенията, изпитваше само силна болка, а лилавото отражение върху охлузените носове на обувките до носа му показваха, че не е мъртъв.

Бонд се зае да изследва старателно планираната разруха на собственото си тяло като истински археолог. Положението на разтворените крака. Ъгълът на полусвитото коляно, което щеше да му даде опора, когато потрябваше. Дясната ръка, която сякаш стискаше пронизаното сърце, след пускане на книгата щеше да се озове на сантиметри от дипломатическото куфарче — на сантиметри от надлъжния шев, под който се криеха плоските ками с два остри като бръснач ръба — същите, за които Бонд се бе присмял на Отдел Q, когато му демонстрираха как да ги освободи. А лявата ръка, отхвърлена с последния дъх, лежеше на пода и щеше да го изтласка нагоре, когато му дойдеше времето.

Над себе си чу продължителна приглушена прозявка. Кафявите върхове на обувките помръднаха. Бонд видя как кожата им се опъна с изправянето на Наш. Само след минута, с пистолета на Бонд в дясната си ръка, Наш щеше да стъпи на долното легло, да се пресегне и да потърси през завесата от коса основата на шията на момичето. После муцуната на беретата щеше да последва опипващите пръсти и Наш щеше да натисне спусъка. От рева на влака приглушеният гърмеж изобщо нямаше да се чуе.

Шансовете бяха повече от минимални. Бонд се напъваше да си спомни елементарни неща от анатомията. Кои бяха смъртоносните точки в долната част на човешкото тяло? Къде точно минаваше главната артерия — бедрената? От вътрешната страна на бедрото. А външната тазова, или както и казваха там, която преминаваше в бедрената? През средата на слабините. Ако не улучеше поне едната, щеше да стане лошо. Бонд въобще не си правеше илюзии, че ще може да победи този страхотен атлет в невъоръжен двубой. Още първото решително намушкване с камата трябваше да реши въпроса.

Кафявите върхове на обувките мръднаха. Насочиха се към леглото. Какво ли правеше онзи? Не се чуваше нищо, освен кухото метално дрънчене на ревящия влак — през Симплонския тунел, през самото сърце на Вазенхорн и Монтелеоне. Иззвъня чашата за миене на зъби. Дървенията изскърца недоволно. На сто метра вляво и вдясно от малката смъртна килия спяха или лежаха будни редица от хора, замислени за живота и за любимите си, планиращи бъдещето и чудещи се кой ще ги посрещне на лионската гара. Дори не подозираха, че през цялото време, малко по-нататък по коридора, в същата тази черна дупка с тях пътува смъртта — зад същия мощен дизел, по същите нагорещени релси.

Едната кафява обувка се отлепи от пода. Щеше да прекрачи Бонд. Точно над главата му остана открита уязвимата извивка.

Мускулите на Бонд се свиха като на змия. Дясната му ръка се отмести светкавично с няколко сантиметра към твърдия шев около ръба на куфарчето. Натисна настрани. Усети тясното острие на ножа. Извади го леко до половина, без да мърда ръка.

Кафявата пета се вдигна от пода. Палецът се сви и пое тежестта.

Мина и вторият крак.

Леко преместване на тежестта, намиране на опора, стискане здраво на камата, така че да не се отплесне от някоя кост и…

Тялото на Бонд се изхвърли от пода с мощен пирует. Камата блесна.

Юмрукът с дългия стоманен пръст излетя напред, последван с всичка сила от ръката и рамото на Бонд. Кокалчетата на пръстите му усетиха вълнения плат. Задържа ножа в плътта, натискайки все по-силно.

До ушите му достигна смразяващ вопъл. Беретата изтрополя на пода. Конвулсията на падащото тяло изтръгна камата от ръката му.

Бонд бе преценил къде ще падне Наш, но при страничната стъпка към прозореца една от размаханите ръце го перна и той тупна на долното легло. Докато дойде на себе си, ужасното лице се надигна от пода с облещени лилави очи и оголени лилави зъби. Двете огромни ръце блуждаеха към него — бавно, в агония.

Полулегнал на гръб, Бонд ритна напосоки. Усети, че улучи нещо, но после кракът му попадна в клещи, които започнаха да го извиват, и осъзна, че тялото му се плъзга надолу.

Пръстите му задрапаха по матрака. Още една ръка го докопа за бедрото. В тялото му се забиха нокти.

Тялото му се смъкваше надолу с усукване. Скоро в него щяха да се впият зъбите. Бонд изстреля свободния си крак. Нищо не помагаше. Продължаваше да се смъква.

Изведнъж дращещите му пръсти напипаха нещо твърдо. Книгата! Как да действа с нея? Кой е предният край? В себе си ли щеше да стреля или в Наш? Бонд с отчаяние я поднесе към огромното запотено лице. Натисна основата на гръбнака на книгата.

Щрак! Усети отката. Щрак-щрак-щрак-щрак. Започна да усеща парене под пръстите си. Ръцете около бедрото му се отпуснаха. Лъщящото лице започна да се отдалечава. От гърлото заизлиза ужасно гъргорене. Най-сетне, плъзгайки се и изпуквайки, тялото се просна по лице на пода, а главата се отметна назад и тресна в дървенията.

Бонд лежеше и дишаше тежко през стиснати зъби. Втренчи се в лилавата крушка над вратата. Забеляза, че жичката примигва. Мина му през ум, че сигурно динамото под вагона не дава добър контакт. Примига няколко пъти с очи, за да ги фокусира по-ясно върху светлината, но в тях се стече пот и засмъдяха. Остана да лежи неподвижен, без да взема никакви мерки против смъденето.

Галопиращият трясък на влака започна да се променя. Стана по-кух. С последен отекващ рев „Ориент експрес“ изскочи на лунната светлина и забави ход.

Бонд се пресегна мързеливо и дръпна края на щората. Видя складове и маневрени коловози. В релсите се отразяваха светлини — силни и чисти. Добри, мощни светлини. Светлините на Швейцария.

Влакът кротко спря.

Равномерната, пееща тишина бе нарушена от лек шум откъм пода. Бонд се наруга за това, че не се бе убедил докрай. Бързо се приведе и се заслуша. Държеше книгата насочена напред, за всеки случай. Никакво движение. Пресегна се и пипна яремната вена. Никакъв пулс. Мъжът бе съвсем мъртъв. Просто трупът се бе наместил.

Бонд се облегна и нетърпеливо зачака тръгването на влака. Предстоеше му много работа. Преди да се погрижи за Татяна, трябваше да почисти.

Дългият експрес потегли бавно след първоначален тласък. Скоро щеше да започне бързият му слалом по предпланините на Алпите към кантона Вале. Отсега се долавяше нов тон в тракането на колелата — забързана мелодия, сякаш се радваха, че тунелът е останал назад.

Бонд се изправи и прекрачи през трупа, за да светне горната лампа.

Ужас! Купето бе заприличало на касапница. Колко кръв съдържаше човешкото тяло? Сети се. Пет литра. Скоро всичката ще изтече. Дано само не се стече в коридора! Бонд смъкна чаршафите от долното легло и се захвана на работа.

Най-сетне свърши — стените около покритото туловище на пода бяха избърсани, а куфарите чакаха готови за бягството в Дижон.

Бонд излока цяла гарафа вода. След това пристъпи и внимателно раздруса самуреното рамо.

Никакъв отклик. Нима онзи го бе излъгал? Нима я беше убил с отровата?

Бонд обхвана шията й с ръка. Беше топла. Опипом намери меката част на ухото и силно стисна. Татяна едва-едва помръдна и изохка. Бонд пак ощипа ухото, и пак, и пак. Най-после чу приглушения й глас:

— Недей.

Усмихна се. Разтърси я. Продължи да я разтърсва, докато най-после Татяна бавно се обърна настрани. Две упоени сини очи се втренчиха в неговите, след това отново се затвориха.

— Какво има?

Гласът й бе сънливо възмутен. Бонд започна да й приказва, да я блъска и ругае. Разтърси я още по-грубо. Най-сетне тя седна. Загледа го с празен поглед. Бонд издърпа краката й да увиснат от ръба на леглото. Успя по някакъв начин да я смъкне на долното.

Татяна изглеждаше ужасно — провиснала уста, обърнати в пиянски сън очи, оплетени потни коси. Бонд се захвана да я оправя с помощта на влажна кърпа и гребена й.

Минаха Лозана и час по-късно бяха на френската граница при Валорб. Бонд остави Татяна сама, излезе и застана в коридора — за всеки случай. Но митничарите и паспортните служители го отминаха и влязоха в кондукторското купе, а само след пет загадъчни минути продължиха към следващите вагони.

Бонд се върна в купето. Татяна пак спеше. Погледна часовника на Наш, който бе вече на собствената му китка. 4,30. Още час до Дижон. Бонд отново се залови за работа.

Най-после Татяна отвори широко очи. Зениците й бяха малко или повече центрирани. Каза „Престани вече, Джеймс“, след което отново ги затвори. Бонд отри потта от лицето си.

Изнесе куфарите един по един до края на коридора и ги натрупа срещу изхода. След това отиде до кондуктора, за да го уведоми, че мадам не се чувства добре, поради което ще слязат в Дижон.

Бонд даде на кондуктора последен бакшиш.

— Не се безпокойте — каза. — Изнесох багажа, за да не безпокоя мадам. Приятелят ми, онзи русият, е лекар. Цяла нощ прекара при нас. Оставих го да спи на моето легло. Без сили е останал. Бъдете така добър да не го будите до самия Париж.

— Разбира се, мосю. — Кондукторът не си спомняше да са го засипвали така с банкноти от доброто старо време на пътуващите милионери. Върна паспорта и билетите на Бонд. Влакът започна да забавя ход. — Ето че пристигнахме.

Бонд се върна в купето. Вдигна Татяна на крака, измъкна я в коридора и захлопна вратата, оставяйки назад бялата купчина смърт до леглото.

Най-сетне се смъкнаха по стъпалата върху твърдия, прекрасен, неподвижен перон. Един носач в синя униформа взе багажа.

Започваше изгревът. Много малко от пътниците бяха будни в такъв ранен час. Само шепа хора в трета класа, пътували седнали цяла нощ, видяха как един млад мъж отведе някакво младо момиче от прашния вагон с романтични имена на табелата към сивата врата, на която пишеше ИЗХОД.