Иън Флеминг
От Русия с любов (5)

Глава 4
Господарите на смъртта

СМЕРШ е официалната организация-екзекутор на съветското правителство. Действа както у дома, така и в чужбина, като през 1955 г. имаше на щат общо 40000 мъже и жени. СМЕРШ е съкращение от „Смерть шпионам“, т.е. „Смърт на шпионите“. Това име се използва само от персонала на организацията и сред най-висшите съветски ръководни кръгове. Нито един нормален член на обществото не би посмял някога да промълви тази дума.

Главната квартира на СМЕРШ се помещава в огромна и грозна модерна сграда на улица „Сретенка“ — на номер 13 на същата тази широка и безлична улица. Пешеходците забиват поглед в земята, когато минават покрай двамата въоръжени с автомати часови от двете страни на широкото каменно стълбище, водещо към големи железни двойни врати. Ако се усетят навреме или могат да го сторят незабелязано, предпочитат да преминат на отсрещния тротоар.

СМЕРШ се управлява от втория етаж. Най-важното помещение там е една просторна светла зала, боядисана в бледо маслиненозелено общ знаменател за държавните канцеларии по цял свят. Двата огромни прозореца срещу непропускащата шум врата гледат към вътрешния двор зад сградата. Подът е плътно покрит с шарен кавказки килим от най-висше качество. В далечния ляв ъгъл на залата има масивно дъбово бюро. Покрито е с червено кадифе, затиснато с дебело стъкло.

От лявата страна на бюрото има панерчета за входяща и изходяща поща, а отдясно — четири телефона.

От средата на бюрото, така че да образува формата на буквата „Т“ с него, диагонално през залата е разположена заседателна маса с осем стола с прави облегалки, тапицирани с червена кожа. И тази маса е покрита с червено кадифе, но то не се пази от стъкло. На масата има пепелници, две масивни гарафи за вода и чаши.

На стените висят четири големи портрета в позлатени рамки. През 1955 г. това бяха портретът на Сталин над вратата, на Ленин — между двата прозореца, а един срещу друг на останалите две стени — портрет на Булганин и (на мястото, където до 13.01.1954 г. бе висял ликът на Берия) портрет на армейски генерал Иван Александрович Серов — ръководителя на Комитета за държавна сигурност.

Вляво, под портрета на Булганин, стоеше голям телевизор във внушителен шкаф от полиран дъб. В телевизора има скрит магнетофон, който може да се включи от седящия зад бюрото. Микрофонът за запис минава отдолу по цялата дължина на заседателната маса, а кабелите му са скрити в краката й. Малката врата встрани от телевизора води към лична тоалетна и умивалня, а и към малка прожекционна зала за тайни филми.

Под портрета на генерал Серов има библиотека със съчиненията на Маркс, Енгелс, Ленин и Сталин на горните лавици, а на по-достъпните — книги на всевъзможни езици по въпросите на разузнаването, контраразузнаването, полицейските методи и криминологията. В стената до библиотеката е опряна дълга тясна маса с десетина масивни албума с кожена подвързия. На кориците им има дати, изписани със златни букви. В тях са подредени снимките на съветски и чужди граждани, екзекутирани от СМЕРШ.

Горе-долу по времето, когато Грант кацаше на летище Тушино — малко преди 23,30 ч., — до масата бе застанал набит мъж на около петдесетгодишна възраст със суров вид и разлистваше албума за 1954 г.

Началникът на СМЕРШ, генерал-полковник Грубозабойшчиков, известен вътре в сградата като „Г.“, бе облечен в стегната рубашка в армейски цвят с висока яка и в тъмносин кавалерийски брич с две тънки червени ивици по кантовете. Бричът бе пъхнат в кавалерийски ботуши от мека и лъсната до блясък черна кожа. На гърдите си имаше три лентички с ордени — два „Ленин“, един „Суворов“, един „Александър Невски“, един „Червено знаме“, два „Червена звезда“, медал „За двадесет години служба“ и медали „Отбраната на Москва“ и „Падането на Берлин“. В края на опашката се намираше розовата лентичка със сиво на „Рицар на британската империя“ и рубиненочервената лентичка с бяло на американския „Медал за заслуги“. Над лентичките висеше златната звезда на „Герой на Съветския съюз“.

Лицето над високата яка на рубашката бе удължено и с остри черти. Под кръглите кафяви очи, изпъкнали като лъснати топчета под гъстите черни вежди, висяха подпухнали торбички. Черепът му бе гладко обръснат и неговата опъната бяла кожа лъщеше под светлината на централния полилей. Устата над дълбоката трапчинка на брадата бе широка и плътно стисната. Суровото непоколебимо изражение издаваше човек, притежаващ безпрекословна власт.

Един от телефоните изжужа. Със стегната отмерена крачка мъжът отиде до високия стол зад бюрото. Седна и вдигна слушалката на телефона, обозначен с белите букви „ВЧ“ „високочестотен“. Към ВЧ-уредбата са включени само петдесетина най-висши ръководители — до един министри или началници на важни отдели. Малката й централа се намира в Кремъл и се обслужва от професионални офицери от службите за сигурност. Но дори те не са в състояние да подслушват разговорите, макар всяка казана по жиците дума автоматично да се записва.

— Да?

— Серов на телефона. Какво предприехте след тазсутрешното заседание на Президиума?

— След няколко минути ще проведа съвещание тук, другарю генерал — РУМИД, ГРУ и — естествено — МГБ. След това, ако се договорим за действия, ще се срещна с моя началник-операции и началник-планиране. Ако се реши да се пристъпи към ликвидация, вече съм взел мерки необходимият изпълнител да бъде докаран в Москва. Този път лично ще ръководя подготовката. Не ни трябва друг „случай Хохлов“.

— Знам, по дяволите. Телефонирайте ми след първото съвещание. Искам да докладвам утре сутринта в Президиума.

— Слушам, другарю генерал.

Генерал Г. остави слушалката и натисна един бутон под бюрото. Едновременно с това включи и магнетофона. Влезе адютантът му — капитан от МГБ.

— Пристигнаха ли?

— Тъй вярно, другарю генерал.

— Да влязат.

В следващите няколко минути през вратата влязоха един след друг шестима мъже, от които петима в униформа, и насядаха около заседателната маса почти без да поглеждат човека зад бюрото. Трима от тях бяха старши офицери, началник-отдели и всеки водеше своя адютант. В Съветския съюз никой не ходи сам на съвещания. В името на собствената си сигурност, а и заради спокойствието на отдела си неизменно взема със себе си свидетел, така че отделът да получи и друга версия за станалото на съвещанието и най-вече за казаното от негово име. Важно е, ако последва разследване. На съвещанията не се водят бележки, а всички решения се предават устно на отделите.

На отдалечената страна на масата седеше генерал-лейтенант Славин, началник на ГРУ разузнавателното управление на Генералния щаб на Въоръжените сили, а до него — един полковник. В края на масата се разположи генерал-лейтенант Воздвиженски от РУМИД — разузнавателното управление на Министерството на външните работи, а редом с него — някакъв цивилен на средна възраст. С гръб към вратата седна полковникът от Държавна сигурност Никитин — началник-разузнаване в МГБ, съветската тайна служба, придружен от майор.

— Добър вечер, другари.

И тримата старши офицери измърмориха учтиво. Всеки от тях знаеше, но смяташе, че е единственият, който знае, че стаята се подслушва, затова всеки — тайно от адютанта си — бе решил да произнася колкото се може по-малко думи, без да нарушава добрата дисциплина или интересите на държавата.

— Да запушим.

Генерал Г. извади пакет папироси „Москва-Волга“ и запали с американска противоветрена запалка „Зипо“. Щракането на запалки обиколи масата. Генерал Г. прищипа дългия картонен мундщук така, че да стане почти плосък, и пъхна папиросата в дясното ъгълче на устата си. Разтегна назад устни, докато зъбите му лъснаха, и заприказва с кратки отривисти изречения, които изскачаха с нещо като съскане между зъбите и щракналата папироса.

— Другари, събираме се по заповед на другаря генерал Серов. От името на Президиума имам заповед от генерал Серов да ви уведомя по някои въпроси на държавната политика. След това ще се съвещаем, за да препоръчаме курс за действие в изпълнение на тази политика и да го подкрепим. От нас се иска да вземем бързо решение. А то ще е от изключителна важност за държавата. По тази причина ще трябва да е правилно.

Генерал Г. млъкна, за да схванат по-добре смисъла на думите му. Едно по едно огледа лицата на старшите офицери около масата. Посрещнаха го твърдите им погледи. Но вътре в себе си тези изключително важни мъже бяха разтревожени. Предстоеше им да надникнат в гърлото на пещта. Щяха да им поверят държавна тайна, но един ден тя можеше да се окаже с особено опасни последствия за всеки от тях. В тихата зала те сякаш се къпеха във вдъхващото страхопочитание излъчване от самото сърце на съветската власт Върховния президиум.

Пепелта от допушената папироса се отрони върху рубашката на генерал Г. Отупа я и хвърли картонения фас в кошчето за секретни отпадъци до бюрото си. Запали нова и пак заговори през нея.

— Препоръчано ни е през идните три месеца да изпълним явен акт на тероризъм на вражеска територия.

Шест чифта безизразни очи се втренчиха с очакване в началника на СМЕРШ.

— Другари — облегна се на стола си генерал Г., а тонът му стана описателен, — външната политика на СССР навлезе в нов етап. Доскоро тя бе „твърда“ политика, „стоманена“ (позволи си той шега с името на Сталин). Но колкото и ефективна да бе тя, все пак доведе до нарастване на напрежението на Запад, особено в Америка, което започна да става опасно. Американците са непредсказуем народ — народ от истерици. Сведенията на нашето разузнаване започнаха да сочат, че тласкаме Америка към ръба на необявено ядрено нападение срещу СССР. Чели сте тези сводки и знаете за какво говоря. На нас такава война не ни е нужна. Ако ще има война, ние ще сме тези, които ще определят момента. Някои влиятелни американци, най-вече така наречената „група на Пентагона“, начело с адмирал Радфърд, извлякоха доста голяма полза за подпалваческите си намерения от самите успехи на нашата „твърда“ политика. Затова се реши, че е време да сменим подхода, като същевременно запазим целите. Създаде се нова политика — „твърдомека“. Началото и бе положено в Женева. Там действахме меко. Китай заплаши Кимой и Матцу. Станахме „твърди“. Отворихме границите си за куп журналисти, артисти и художници, макар да ни е известно, че мнозина от тях са шпиони. На приемите в Москва ръководството се смее и пуска вицове. А посред вицовете правим най-големия ядрен опит на всички времена. Другарите Булганин и Хрушчов и другарят генерал Серов (генерал Г. си направи труда да спомене тези имена заради магнетофона) посещават Индия и Изтока и хулят англичаните. Но веднага след връщането си провеждат приятелска беседа с английския посланик по повод предстоящото си посещение на добра воля в Лондон. И така нататък — тоягата, а след нея морковът, усмивката, а след нея намръщването. При което Западът е объркан. Напрежението намалява, преди да е успяло да застине. Реакциите на враговете ни са непохватни, а стратегията им — дезорганизирана. А в това време простият им народ се смее на вицовете ни, окуражава футболните ни отбори и циври от умиление, щом освободим неколцина военнопленници, които ни е писнало да храним!

Масата се огря от доволни усмивки на законна гордост. Ама че великолепна политика! Направо на глупаци ги правим онези на Запад!

— Междувременно — продължи генерал Г., като се усмихна леко заради удоволствието, което бе създал — продължаваме да напредваме скришом навсякъде: революция в Мароко, оръжие за Египет, дружба с Югославия, неприятности в Кипър, вълнения в Турция, стачки в Англия, неимоверен политически напредък във Франция — няма фронт в света, на който да не напредваме кротко.

Генерал Г. забеляза блесналите погледи около масата. Дошъл бе моментът да премине към твърдост. Именно сега трябваше да изпитат върху себе си същността на новата политика. И понеже цялата голяма игра се играеше в полза на разузнаването, то трябваше да поеме своя дял от товара. Генерал Г. незабележимо се приведе напред. Опря десния си лакът на бюрото и вдигна юмрук.

— Обаче, другари — изрече меко, — къде се проваля изпълнението на държавната политика на СССР? Кой през цялото време е мекушав, докато ние се стараем да бъдем твърди? Кой понася поражения, докато другите държавни ведомства жънеха успехите? Кой с глупавите си грешки изкара Съветския съюз глупак и слабак в очите на света? КОЙ?

Гласът му почти премина в писък. Генерал Г. сам оцени колко успешно заклеймяваше по настояване на Президиума. Как прекрасно щеше да звучи всичко, когато Серов прослушваше записа!

Изгледа бледите от очакване лица около масата. Юмрукът му се стовари върху бюрото.

— Целият разузнавателен апарат на Съветския съюз, другари! — Гласът му бе вече гневен рев. — Ние сме непохватниците, саботьорите, предателите! Ние изневеряваме на Съветския съюз във великата и славна битка! Именно ние! — Със замах обгърна цялата зала. — Всички ние! — Възвърна нормалния си тон, стана по-сговорчив. — Вижте резултатите, другари. Сукин син (позволи си общоприетата ругатня), погледни резултатите! Първо губим Гузенко заедно с цялата канадска агентура и учения Фукс, след това прибират и американската ни агентура, после се провалят хора като Токаев, след него — скандалът с Хохлов, който нанесе такива щети на страната, сетне Петров и жена му в Австралия — най-големият гаф, който съм виждал! Списъкът няма край — едно поражение след друго и бог ми е свидетел, че не споменах дори половината.

Генерал Г. направи пауза. Продължи с най-мекия възможен тон:

— Другари, държа да ви заявя, че ако тази вечер не излезем с препоръка за голяма победа на разузнаването и ако не проведем тази препоръка изрядно в действие, след като бъде одобрена, ще го закъсаме яко.

Генерал Г. потърси последно изречение, с което да предаде заплахата, без да я конкретизира. Намери го:

— Ще има — млъкна и изгледа присъстващите с престорена благост — недоволство.