Иън Флеминг
От Русия с любов (26)

Глава 25
Вратовръзка с едър възел

За да улесни осъществяването на контакта, Бонд излезе и застана в коридора. Припомни си подробностите за паролата на деня — няколкото безобидни фрази, които се променяха на всяко първо число от месеца и служеха като прост сигнал за взаимното разпознаване на английските агенти.

Влакът потръпна и заизлиза бавно на слънце. Междинната врата в края на коридора се тръшна. Не се чу шум от стъпки, но изведнъж в прозореца се отрази зачервеното златисто лице.

— Извинете, да ви се намира кибрит?

— Използвам запалка.

Бонд измъкна охлузения си „Ронсън“ и го подаде.

— Още по-добре.

— Докато не се повреди.

Бонд погледна лицето на мъжа в очакване да види усмивка след детинския ритуал: „Стой, кой там? Свой!“

Пълните устни само леко се изкривиха. В свръхбледите сини очи не проблесна никаква светлина.

Мъжът бе съблякъл шлифера. Останал бе по вехто червеникавокафяво сако от туид към вълнения панталон, бледожълта лятна риза и тъмносинята вратовръзка с червен зигзаг на бивш офицер от сапьорните на Нейно Величество войски. Завързана бе на едър уиндзорски възел. А Бонд по принцип изпитвате недоверие към хората с такъв възел. Беше признак на излишна суетност, а често — и на простотия. Но реши да забрави този си предразсъдък. Върху малкия пръст на хваналата се за парапета дясна ръка блещукаше златен пръстен с неразличими символи. От джобчето на сакото висеше ъгълчето на червена кърпа. На лявата китка имаше очукан сребърен часовник с вехта кожена каишка.

Познат на Бонд тип: випускник на някое от малко известните частни училища, попаднал във водовъртежа на войната. Най-вероятно в оперативен отдел. След това не успял да се ориентира и предпочел да остане с окупационните войски. В началото сигурно е служил във военната полиция, а след като по-старшите чинове постепенно са се демобилизирали, е дошло и повишението в някоя от разузнавателните служби. Преместил се в Триест и се уредил сравнително добре. Решил да остане далеч от напрегнатия живот в Англия. Вероятно си има приятелка или съпруга италианка. „Сикрет сървис“ е имал нужда да назначи някого в Триест, който след войната загуби стратегическото си значение. Този човек бил вече на място. Наели го и му поставяли най-обикновени задачи — да се свърже с някакви що-годе качествени източници в италианската и югославската полиция и в разузнавателните им мрежи. Хиляда лири годишно. Нормален бит, без някакви особени изисквания. И изведнъж — поръчение като сегашното. Сигурно се е втрещил, като е получил радиограмата, обозначена „незабавно“. Вероятно ще се притеснява доста от Бонд. Странно лице. И в очите има нещо налудничаво. Но това е характерно за повечето хора, заети с тайни дейности в чужбина. Човек трябва да е поне малко луд, за да се залови с подобна работа. Яко момче, сигурно глуповато, но като охрана ще свърши работа. Явно М. се бе обадил на най-близкия до влака човек със заповед незабавно да се качи.

Всичко това мина през ума на Бонд, докато запечатваше като на фотографска лента облеклото и общия му външен вид. След това каза:

— Радвам се да те видя. Как разбра?

— Радиограма. Късно снощи. Лично от М. Изкара ми акъла, старче.

Странен акцент. А по-точно? Нещо ирландско, леко простее. И друго, което Бонд не можеше да определи. Вероятно резултат от дългите години в чужбина, през които е говорил само на чужди езици. И това отвратително „старче“ на края. Притеснява се.

— Сигурно — каза Бонд съчувствено. — Какво ти съобщиха?

— Да се кача още тази сутрин на „Ориента“ и да се свържа с мъж и момиче в транзитния вагон. Плюс твоето кратко описание. Да не се откъсвам от вас, докато не стигнем „веселия Пари-и-ж“. Нищо повече, старче.

Нямаше ли нещо като оправдание в тона му? Бонд хвърли кос поглед. Бледосивите очи се обърнаха да го пресрещнат. За миг проблесна ярко пламъче. Сякаш се бе открехнала вратичката на пещ. Пламъкът угасна. Отворът към вътрешността на човека се захлопна. Очите му отново станаха непрозрачни — очи на самовглъбен човек, който рядко хвърля поглед на заобикалящия го свят, но вечно се взира какво става вътре в самия него.

Вярно, че е малко луд, рече си изненаданият от видяното Бонд. Психическа травма от войната или шизофрения. Горкият, а пък такова прекрасно тяло има. Някой ден неминуемо ще се разкапе. Лудостта ще го обладае. Няма да е зле да се сигнализира за него на отдел „Кадри“. Да проверят медицинския му картон. Между другото как ли се казва?

— Е, радвам се, че си с нас. Предполагам, че няма да имаш кой знае колко работа. Тръгнахме с трима червени по петите ни. Отървахме се от тях, но във влака може да има и други. Или да се качат по-нататък. Трябва безпрепятствено да отведа момичето в Лондон. От теб се иска само да се навъртиш наоколо. Тази нощ ще е най-добре да сме заедно и да се сменяме на пост. Последна е и не желая да рискувам. Между другото казвам се Джеймс Бонд. Пътувам под името Дейвид Съмърсет. А вътре е Каролайн Съмърсет.

Мъжът бръкна във вътрешния си джоб и извади охлузен портфейл, който, изглежда, съдържаше доста пари. Измъкна визитна картичка и я връчи на Бонд. На нея пишеше „Капитан Норман Наш“, а в долния ляв ъгъл — „Кралски турингклуб“.

Докато я пъхаше в джоба си, Бонд плъзна пръст по повърхността й. Гравирана.

— Благодаря — рече. — Е, Наш, да влезем да те запозная с мисис Съмърсет. Не виждам причина да не пътуваме заедно. — И се усмихна насърчително.

Червеното пламъче отново бързо угасна. Устните се изкривиха под наболите златни мустачки.

— С удоволствие, старче.

Бонд се обърна към вратата, почука тихо и съобщи името си.

Вратата се отвори. Бонд прикани Наш да влезе и затвори след него вратата.

Момичето бе изненадано.

— Запознай се с капитан Наш, Норман Наш. Заповядано му е да ни пази.

— Приятно ми е. — Протегна колебливо ръка. Мъжът я докосна за миг. Погледът му бе втренчен. Не каза нищо. Момичето се засмя смутено. — Заповядайте, седнете.

— Ъ-ъ, благодаря. — Наш седна сковано на ръба на седалката. Сякаш си спомни нещо, нещо, което се прави, когато човек няма какво да каже. Зарови из джоба на сакото си и измъкна пакет „Плейърс“. — Желаете ли, ъ-ъ, цигара? — Отвори капака със сравнително чистия нокът на палеца си, измъкна станиола и изтика цигарите навън. Момичето взе една. С другата си ръка Наш щракна запалка с любезната бързина на търговец на леки автомобили.

Наш вдигна поглед. Бонд се бе облегнал на вратата и се чудеше как да помогне на непохватния и притеснен мъж. Наш му подаде цигарите и запалката с жест, с който се предлагат стъклени мъниста на племенен вожд.

— А ти, старче?

— Благодаря — отвърна Бонд.

Мразеше тютюна „Вирджиния“, но бе готов да направи всичко, само и само онзи да се отпусне. Запали цигарата. Напоследък „Сикрет сървис“ май беше опрял до доста странни типове. Ето този например: как ли се оправяше в полудипломатическото общество, в което му се налагаше да се движи в Триест? С неуверен глас попита:

— Изглеждаш в чудесна форма, Наш. Тенис ли играеш?

— Плувам.

— Отдавна ли си в Триест?

Червеното пламъче се мярна отново.

— От около три години.

— Интересна ли ти е работата?

— Понякога. Сам знаеш какво представлява, старче.

Бонд се чудеше как да го отучи от това „старче“. Нищо не му хрумваше. Настъпи тишина.

Наш явно реши, че отново е негов ред. Бръкна в джоба си и извади изрезка от вестник — от първата страница на „Кориере де ла сера“. Подаде я на Бонд.

— Видя ли това, старче?

Очите припламнаха и угаснаха.

Беше челният материал на вестника. Дебелите черни букви върху евтината хартия още пускаха мастило. Заглавието оповестяваше:

СТРАХОТЕН ВЗРИВ В ИСТАНБУЛ

РАЗРУШЕНА СЪВЕТСКА СЛУЖБА

ВСИЧКИ ВЪТРЕ УБИТИ

От останалото Бонд не можа да разбере нищо. Сгъна изрезката и я върна. Доколко бе запознат онзи с нещата? Най-добре да го смята за силово подкрепление и нищо повече.

— Лоша работа — рече. — Вероятно е избухнал газопроводът.

Пред очите на Бонд изникна неприлично увисналият задник на бомбата от тавана на тунела и жиците, които се спускаха по влажната стена и водеха до плунжера в чекмеджето на бюрото на Керим. Кой ли бе натиснал този плунжер вчера следобед, след обаждането на Темпо? „Старшият чиновник“ ли? Или са теглили чоп, а след това са наблюдавали движението на ръката, последвано от тътена, разнесъл се от улица „Книжарска“ на хълма над тях. Сигурно са се събрали всички в онази хладна стая. А очите им са блестели от омраза. Сълзите са пазили за през нощта. На първо място е било отмъщението. А плъховете? Колко ли хиляди са били пометени по тунела от взривната вълна? Кога ли е станало? Сигурно към четири. Дали онези са провеждали ежедневното си съвещание? Трима убити в стаята. И колко още в останалата част на сградата? Може би и някоя приятелка на Татяна. Най-добре ще е засега да не й казва за случилото се. Дали и Дарко е наблюдавал? От прозореца си във Валхала^[1]? В ушите му отекна блъскащият се в стените бурен смях. Както и да е, Керим бе взел доста със себе си.

Наш го наблюдаваше. С безразличие рече:

— Да, и според мен е било газопровод.

По коридора се чу звънче, което все повече наближаваше.

— Втора смяна. Втора смяна да заповяда във вагон-ресторанта.

Бонд погледна Татяна. Беше побледняла, а в очите й се четеше молба да я отърве от този тромав, некультурный човек. Бонд попита:

— Няма ли да обядваме? — И тя веднага се изправи. — А ти, Наш?

Наш се бе изправил.

— Благодаря, хапнах вече, старче. Пък и ми се иска да поогледам влака. Как е кондукторът?… — И отри пръсти, сякаш опипваше пари.

— А, няма да имаш никакви проблеми — отвърна Бонд. Пресегна се и свали тежката чанта. Отвори на Наш да излезе. — Ще се видим след това.

Капитан Наш напусна купето и каза:

— Да, със сигурност, старче.

След това свърна вляво и се запъти по коридора, без да се затруднява от люлеенето на влака, с ръце в джобовете и с пламнали от светлината гъсти златни къдрици на тила.

Бонд последва Татяна в обратна посока. Вагоните бяха пълни с прибиращи се летовници. В коридора на трета класа хората бяха насядали върху багажа си, бъбреха и дъвчеха портокали заедно с твърди на вид хлебчета с подаващи се от тях резени салам. Докато Татяна се промъкваше, мъжете успяваха да я огледат подробно. А жените хвърляха преценяващи погледи на Бонд и се чудеха доколко го бива като мъж.

Във вагон-ресторанта Бонд поръча по един коктейл „Американо“ и бутилка „Кианти бролио“. Донесоха им и от разкошните европейски ордьоври. Настроението на Татяна видимо се подобри.

— Странен тип — рече Бонд, докато я наблюдаваше как избира от разнообразните хапки. — Но все пак добре, че дойде. Ще успея да поспя. Като се прибера, няма да ставам от леглото цяла седмица.

— Неприятен ми е — каза момичето с безразличие. — Не е культурный. И погледът му не внушава доверие.

Бонд се изсмя.

— За теб никой не е достатъчно культурный.

— Виждал ли си го друг път?

— Не. Но работи в моята фирма.

— Как каза, че му е името?

— Наш. Норман Наш.

Тя го каза по букви:

— N-A-S-H? Така ли?

— Да.

Момичето придоби озадачен вид.

— Сигурно знаеш какво значи това на руски? В нашето разузнаване така наричаме собствените си хора. А ако е „свой“, значи е от враговете. А този се казва Наш. Това не е никак приятно.

Бонд се изсмя:

— Ех, ама и ти си една, Татяна! Измисляш най-невероятните поводи, за да не харесваш някого. Наш е съвсем нормално английско име. Той е напълно безопасен. А пък е достатъчно як за целта, за която ни е нужен.

Татяна направи гримаса, след което се залови с обеда си.

С виното поднесоха зелена юфка, а след това — разкошно печиво.

— Ех, че е вкусно — възкликна тя. — Откакто напуснах Русия, не мога да се наситя на храна. — Очите й се разшириха. — Нали няма да ми дадеш да надебелея, Джеймс. Да стана толкова дебела, че да не можем да се любим? Пази ме, иначе по цял ден само ще ям и ще спя. Нали ще ме пердашиш, ако прекалявам с яденето?

— Без бой няма да мине.

Татяна сбръчка нос. Усети нежния допир на глезените й. Широките очи го изгледаха многозначително. Клепачите се спуснаха с престорена свенливост.

— Хайде, плати. Спи ми се.

Влакът влизаше в Маестро. Оттук започваха каналите. По гладката вода към града бавно се придвижваше товарни гондола, отрупана със зеленчук.

— Но само след минута ще сме във Венеция — запротестира Бонд. — Не искаш ли да я видиш?

— Пак ще е някаква гара. А самата Венеция ще мога и друг път да разгледам. Сега искам да ме любиш. Моля те, Джеймс. — Татяна се приведе към него. Постави ръка върху неговата. — Дай ми това, което искам. Толкова малко време ни остава.

Отново бяха в стаичката, миризмата на море нахлуваше през полуотворения прозорец, а спуснатата щора пърхаше от въздушната струя около влака. Отново на пода имаше две купчинки дрехи, а на седалката — две шепнещи тела и нежно опипващи ръце. Любовният възел се оформи и докато влакът се люшкаше по стрелките към отекващата гара на Венеция, се чу последният затихващ и отчаян стон.

Отвъд вакуума на стаичката цареше хаос от отекващи викове, метално дрънчене и влачещи се стъпки, които постепенно заглъхнаха в съня им.

Минаха Падуа, след това Виченца, а към Верона през процепите на щората се вмъкна фантастичният златисточервен залез. Звънчето пак се приближи по коридора. Събудиха се. Бонд се облече, излезе в коридора и се облегна на перилото. Загледа се към избледняващата розова светлина над равнината Ломбардия и се замисли за Татяна и бъдещето.

В тъмното стъкло до него изникна лицето на Наш. Той се приближи, докато лакътят му се опря в ръката на Бонд.

— Май надуших един от техните, старче — каза тихо.

Бонд не се изненада. Приел бе, че ако нещо щеше да се случи, то ще е именно през идната нощ. Почти с безразличие попита:

— Кой е?

— Не знам истинското му име, но съм го засичал един-два пъти в Триест. Май във връзка с Албания. Може да е главният им резидент там. Този път е с американски паспорт. Уилбър Франк. Води се като банкер и е в номер девет, точно до вас. Изключено е да греша, старче.

Бонд погледна бегло очите на едрото кафяво лице. Вратичката на пещта пак се открехна. Червеното пламъче лумна и моментално угасна.

— Добре, че си го надушил. Нощес може да имаме неприятности. Няма да е зле отсега нататък да не се отделяш от нас. Не бива да оставяме момичето само.

— И аз мисля така, старче.

Вечеряха смълчани. Наш седеше до момичето и не вдигаше очи от чинията. Държеше ножа като писалка и често го отриваше о вилицата. Движенията му бяха непохватни. Насред яденето се пресегна за солта и разля виното на Татяна. Заизвинява се надълго и нашироко. С много шум и приказки поиска нова чаша и я напълни.

Поднесоха кафето. Този път Татяна се прояви като непохватна. Събори чашата си. Побледняла бе силно и дишането й се учести.

— Татяна! — полуизправи се Бонд, но капитан Наш бе вече на крака и пое инициативата.

— На дамата й призля — рече. — Позволи ми. — Наведе се, обгърна момичето и го вдигна. — Ще я заведа в купето. А ти се заеми с чантата и уреди сметката. Ще се грижа за нея, докато дойдеш.

— Няма нужда — запротестира Татяна с безчувствените устни на човек, изпадащ в безсъзнание. — Не се притеснявай, Джеймс. Ще легна. — Главата й клюмна върху рамото на Наш.

Той обви с едрата си ръка кръста й и с лекота я измъкна покрай хората на пътеката към изхода на вагон-ресторанта.

Бонд щракна нервно с пръсти на келнера. Горката. Сигурно е като пребита от умора. Как можеше да не се съобрази с напрежението, на което бе подложена? Проклинаше егоизма си. Слава богу, че с тях е Наш. Оправно момче, въпреки неугледния му вид.

Плати сметката, взе тежката чанта и се запромъква през пълния влак.

Почука тихо на вратата на номер седем. Отвори му Наш. Сложил бе пръст върху устните си. Затвори след него.

— Поприпадна — рече. — Но вече е добре. Леглата бяха готови. Заспа на горното. Поуморила се е, старче.

Бонд кимна. Влезе навътре в купето. Изпод самуреното палто висеше безжизнено бледа ръка. Бонд стъпи на долното легло и нежно пъхна ръката под ъгъла на платото. Стори му се много студена. Момичето не издаде звук.

Бонд слезе тихо. Най-добре да поспи. Излезе в коридора.

Наш го изгледа с празен поглед.

— Е, май ще е най-добре да се подготвим за нощта. Взел съм си и книга за четене. — Вдигна я. — „Война и мир“. От години я мъча. Поспи пръв, старче. И ти не изглеждаш никак свеж. Когато усетя, че повече не мога да държа очите си отворени, ще те събудя. — С глава посочи към номер девет. Още не се е показал. Не вярвам и да се покаже, ако е замислил някакви маймунджилъци. — Млъкна. — Между другото как си с оръжието, старче?

— Имам. А ти?

Наш го изгледа смутено.

— Боя се, че не. У дома имам един „лугер“, но е прекалено голям за работа като тази.

— Е, какво да се прави — каза Бонд с неохота. — Тогава вземи моя. Ела вътре.

Влязоха и Бонд затвори вратата. Извади беретата и му я подаде.

— Осем патрона каза тихо. — Полуавтоматичен. Сега е на предпазител.

Наш взе пистолета и го претегли професионално на ръка. Щракна няколко пъти предпазителя.

Бонд мразеше друг да пипа пистолета му. Без него се чувстваше гол. Каза грубовато:

— Малко възлек е, но ако куршумите попаднат на място, може и да убие.

Наш кимна. Седна на ръба на долното легло до самия прозорец.

— Ще заема това място — прошепна. — Дава добър обсег за стрелба.

Сложи книгата в скута си и се намести.

Бонд съблече сакото, свали вратовръзката и ги положи на леглото. Облегна се на възглавниците и качи крака върху чантата със спектора, която стоеше на пода до куфарчето му. Взе „Маската на Димитриос“, намери докъде беше стигнал и се помъчи да чете. Но още след няколко страници установи, че не е в състояние да се съсредоточи. Умората го надвиваше. Остави книгата в скута си и затвори очи. Можеше ли да си позволи да заспи? Не бяха ли пропуснали някоя предпазна мярка?

Клиновете. Бонд ги усети в джоба на сакото си. Стана, коленичи и ги натика с все сила под двете врати. След това отново се намести и изключи лампичката до главата си.

Остана меката светлина на лилавото нощно око.

— Благодаря, старче — рече тихо капитан Наш.

Влакът изстена и с трясък се гмурна в тунел.