Иън Флеминг
От Русия с любов (22)

Глава 21
„Ориент експрес“

В цяла Европа се закриват прославените едно време линии, но въпреки това „Ориент експрес“ продължава да гърми тържествено три пъти в седмицата по две хиляди и двестате километра блестящи релси между Истанбул и Париж.

Германският локомотив с дълго шаси пъшкаше тихо като умиращ от астма дракон под гаровите прожектори. Всяко измъчено издишване като че му беше последното в живота. Но след него идваше ново. От свръзките на маркучите между вагоните съскаше пара и бързо изчезваше в топлия августовски въздух. „Ориент експресът“ бе единственият жизнен влак в грозната и евтина архитектурна дупка в земята, която служеше за централна гара на Истанбул. По останалите линии влаковете стояха без машини, безстопанствени, в очакване на утрешния ден. Единствено на трети коловоз и перона му туптеше трагичната поезия на отпътуването.

Тежките бронзови букви на стената на тъмносиния вагон обявяваха COMPAGNIE INTERNATIONAKE DES WAGON-LIST ET DES GRANDS EXPRESS EUROPEENS. Над тях, в метална рамка, бе пъхната плоска желязна табела, съобщаваща с главни черни букви на бял фон, че това е „ORIENT EXPRESS“, а отдолу, на три реда:

ISTANBUL, THESSALONIKI, BEOGRAD

VENEZIA, MILAN

LAUSANNE, PARIS

Бонд разсеяно огледа една от най-романтичните табели на света. За десети път погледна и часовника си: 8,51. Очите му се върнаха на табелата. Всички градове бяха изписани според правописа в съответната страна, освен MILAN. Защо не пишеше MILANO? Бонд извади носна кърпа и отри лицето си. Къде, по дяволите, се губеше момичето? Нима го бяха заловили? Или се е отказало? Прекалено грубо ли бе действал нощес, или по-точно — рано тази сутрин — в огромното легло?

8,55. Локомотивът престана да пъшка. Автоматичният предпазен клапан изпуфтя с екот, изпускайки излишната пара. Стотина метра по-нататък в сновящата тълпа Бонд зърна как началник-гарата вдигна ръка към машиниста и огняря и се отправи бавно по протежението на влака, затваряйки с трясък вратите на третокласните вагони в началото на композицията. От прозорците висяха пътници — предимно селяни, завръщащи се в Гърция след неделното си посещение при турски роднини — и бърбореха с ухилената тълпа по перона.

Още по-нататък, където свършваха изтощените прожектори и през сърповидния изход на гарата надничаше тъмносинята нощ със своите звезди, Бонд забеляза как една червена точица се превърна в зелена.

Началник-гарата приближаваше. Кондукторът на спалния вагон, в кафява униформа, побутна Бонд по лакътя.

— En voiture, s’il vous plait.^[1]

Двама заможни на вид турци целунаха любовниците си (прекалено красиви бяха за съпруги) и с порой шеговити наставления стъпиха върху малкия железен пиедестал под двете стъпала на вагона. На перона нямаше други пътници за спалния вагон. Поглеждайки нетърпеливо високия англичанин, кондукторът грабна железния пиедестал и го внесе във вагона.

Покрай него с делови вид мина началник-гарата. Още две купета, след това първокласните и второкласните вагони, а като стигнеше до будката на спирача, щеше да вдигне омацаното зелено флагче.

И откъм гишетата не се виждаше никаква забързана човешка фигура. Високо над тях, близо до самия таван на гарата, голямата стрелка на огромния осветен часовник се отмести с два сантиметра напред и обяви „Девет“.

Над главата си Бонд чу отварящ се прозорец. Вдигна очи. Първата му мисъл бе, че воалът е с прекалено едри дупки. Изобщо опитът за прикриване на сочните устни и искрящите сини очи бе изцяло любителски.

— Бързай.

Влакът вече се движеше. Бонд се пресегна към минаващата покрай него дръжка и скочи на стъпалата. Кондукторът продължаваше да държи вратата отворена. Бонд мина бавно покрай него.

— Мадам закъсня — каза кондукторът. — Пристигна по коридора. Вероятно се е качила в последния вагон.

Бонд мина по постлания коридор до централното купе. Върху бялото метално ромбче имаше черна седмица над черна осмица. Вратата бе открехната. Бонд влезе и я затвори зад себе си. Татяна бе свалила воала и черната сламена шапка. Седеше в ъгъла до прозореца. Под разкопчаното дълго и гладко палто от самур се виждаше плисирана рокля от шантунг в естествен цвят, чорапи с цвят на мед, черни обувки и колан от крокодилска кожа. Видът й бе спокоен.

— Нямаш ми доверие, Джеймс.

Бонд седна до нея.

— Таня — рече, — ако имаше малко повече място, щях да те обърна върху коляното си и да те напляскам. Едва не получих инфаркт заради теб. Какво стана?

— Нищо — отвърна Татяна невинно. — Какво да стане? Казах, че ще дойда и ето че съм тук. Ти не ми вярваш. А тъй като съм сигурна, че повече те е грижа за зестрата, отколкото за самата мен, държа да ти обърна внимание, че е там, горе.

Бонд вдигна поглед с престорено безразличие. На багажника, до неговия куфар, се мъдреха две по-малки чанти. Хвана ръката й и каза:

— Слава богу, че нищо ти няма.

Нещо в погледа му, вероятно проблясък на вина, докато самият той се убеждаваше, че повече го е било грижа за нея, отколкото за машината, очевидно я успокои. Остави ръката си в неговата и доволно се облегна в ъгъла.

Влакът скърцаше бавно около нос Сарай. Пристанищният фар хвърляше отблясъци по покривите на отвратителните къщурки покрай линията. Бонд използва свободната си ръка да извади цигара и да я запали. Мина му през ума, че скоро ще стигнат до гърба на огромното рекламно табло, зад което бе живял Криленку — допреди по-малко от двадесет и четири часа. Пред очите му отново премина цялото събитие в пълни подробности. Белият кръстопът, двамата в сянката, измъкващият се изсред лилавите устни осъден на смърт.

Момичето разглеждаше лицето му с нежност. За какво се бе замислил. Какво ставаше зад тези студени и твърди сиво-сини очи, които понякога омекваха, а друг път — например снощи, преди страстта му да догори в обятията й — пламтяха като диаманти. Сега бяха дълбоко замислени, сякаш покрити с воал. За тях двамата ли се безпокоеше? За безопасността им ли се тревожеше? Защо не можеше да му каже, че няма от какво да се страхува, че е чисто и просто нейният паспорт до Англия — заедно с тежката чанта, връчена й по-рано същата вечер в службата от главния резидент. И той бе казал същото.

— Ето паспорта ви до Англия, ефрейторе. Погледнете. — И с усмивка бе дръпнал ципа на чантата: — Чисто нов спектор. Но в никакъв случай не го отваряйте повторно, нито го изнасяйте от купето си, докато не стигнете до крайната точка. Иначе англичанинът може да ви го отмъкне, а вас да захвърли на боклука. На тях именно машината им е нужна. Не им позволявайте да ви я отнемат, тъй като това ще е равносилно на неизпълнение на задачата ви. Ясно ли е?

В синия мрак зад прозореца изскочи кантон. Татяна гледаше как Бонд стана, смъкна надолу прозореца и се взря в тъмнината. Тялото му бе до нейното. Помести се, за да го докосне с колене. Каква невероятна и страстна нежност я бе обзела, откакто го зърна предната нощ — гол до прозореца, с ръце, вдигнати да задържат завесите, със съсредоточен профил под разрошената черна коса, окъпан в бледата лунна светлина. След това бе станало невероятното сливане на очите и телата им. И между двама им бе лумнал пламък — между двама тайни агенти, хвърлени един срещу друг от разделените от цял свят вражески лагери, всеки участващ в свой таен заговор срещу страната на другия, противници по професия, но превърнали се по заповед на своите правителства в любовници.

Татяна се пресегна, хвана ръба на сакото му и леко го дръпна. Бонд вдигна прозореца и се обърна към нея. Усмихна й се отвисоко. Прочете погледа й. Наведе се и постави длани на пухкавата кожа върху гърдите й и я целуна силно по устните. Татяна се излегна назад и го повлече след себе си.

На вратата се почука тихо, двукратно. Бонд се изправи. Извади носна кърпа и безцеремонно избърса червилото от устата си.

— Това трябва да е приятелят ми Керим — рече. — Трябва да говоря с него. Ще кажа и на кондуктора да оправи леглата. А ти през това време стой тук. Няма да се бавя. Отпред ще съм пред вратата. — Наклони се напред, докосна ръката й и се вгледа в огромните очи и тъжните полуразтворени устни. — Нощта ще бъде само наша. Но първо трябва да се погрижа за безопасността ти. — Отключи вратата и се измъкна навън.

Туловището на Дарко Керим запушваше коридора. Облегнал се бе на месинговото перило, пушеше и гледаше замислено към Мраморно море, оставащо назад, докато влакът се оттласкваше като змия от брега и се насочваше на север, към вътрешността на страната. Бонд се облегна на перилото до него. Керим огледа отражението на лицето му в стъклото. Тихичко рече:

— Новините са лоши. Трима са във влака.

— А! — По гръбнака на Бонд протече ток.

— Тримата непознати, които видяхме в онази стая. Явно са по следите ви с момичето. — Керим рязко го изгледа. — Което го прави двоен агент. Или не съм прав?

Бонд бе успял да запази хладнокръвие. Значи момичето е било само примамка. И все пак, все пак. Не, по дяволите. Нямаше начин да се преструва. Невъзможно бе. А шифровъчната машина? Ако в крайна сметка се окажеше, че не е в чантата?

— Почакай една минутка.

Обърна се и леко почука на вратата. Чу как тя отключва и освобождава веригата. Влезе и затвори. Изглеждаше изненадана. Сигурно си е мислела, че идва кондукторът да приготви леглата.

Усмивката й сияеше.

— Свършихте ли вече?

— Седни, Татяна. Трябва да поговорим.

В този миг тя зърна студенината на изражението му и усмивката й угасна. Седна послушно с ръце в скута.

Бонд се бе надвесил над нея. Вина ли бе изписана на лицето й или страх? Не, само изненада и хладнокръвие, което не отстъпваше на собственото му.

— Виж какво, Татяна — каза Бонд с убийствен глас. — Възникна един проблем. Трябва да отворя чантата и да се убедя, че машината е в нея.

С безразличие му отвърна:

— Ами, свали я и виж.

Погледна към ръцете в скута си. Въпросният момент бе настъпил. Сега, както я предупреди резидентът, ще вземат машината, а нея ще изхвърлят. Най-малкото щяха да я свалят от влака. Боже мили! И точно този човек щеше да го стори.

Бонд се пресегна, смъкна тежката чанта и я постави на седалката. Дръпна ципа и погледна съдържанието й. Точно така: лакирана в сиво метална кутия с три реда едри клавиши като на пишеща машина. Обърна отворената чанта към нея:

— Това ли е спекторът?

Тя хвърли бегъл поглед.

— Да.

Бонд затвори ципа и качи чантата на багажника. Седна до момичето.

— Във влака има трима души на МГБ. Знаем, че са онези, които пристигнаха в понеделник в центъра ви. Какво търсят тук, Татяна? — Гласът му бе кротък. Наблюдаваше я, изучаваше я с всичките си сетива.

Тя вдигна поглед. Очите й се бяха навлажнили. Не бяха ли това сълзите на дете, заловено в пакост? Но по лицето й нямаше и сянка от вина. Просто сякаш нещо я бе ужасило.

Протегна ръка към него, после внезапно я дръпна.

— Нали няма да ме изхвърлите от влака, след като се сдобихте с машината?

— Разбира се, че не — каза нетърпеливо Бонд. — Не ставай глупава. Но на всяка цена трябва да знаем какво търсят тук тримата. Какво изобщо става? Ти самата знаеше ли, че и те ще са във влака?

Опита се да разчете някакъв сигнал в изражението на лицето й. Ала съзря единствено огромно облекчение. И какво още? Известна пресметливост? Резервираност? Да, тя наистина криеше нещо. Но какво бе то?

Татяна, изглежда, стигна до някакво решение. Обърса нервно очите си с ръка. След това се наведе и я постави на коляното му. Върху ръката й се бяха отбелязали струйките сълзи. Впери поглед в очите на Бонд с желанието да го принуди да й повярва.

— Джеймс — рече. — Не знаех, че тези хора са във влака. Казано ми бе, че днес си заминават. За Германия. Предположих, че със самолет. Само това мога да ти кажа. Не бива да ме питаш нищо повече, преди да стигнем Англия, където моите хора няма да могат да ме стигнат. Направих, каквото ти бях обещала. Дойдох заедно с машината. Имай ми доверие. Не се тревожи за нас двамата. Сигурна съм, че онези тримата не ни мислят злото. Абсолютно съм убедена. Вярвай ми.

Наистина ли съм толкова убедена, мислеше си Татяна. Онази жена Клеб дали й бе казала цялата истина? Но трябваше самата тя да вярва на заповедите, които бе получила. Най-вероятно тези мъже трябваше да я пазят да не слезе от влака. В никакъв случай не можеха да й мислят злото. Веднъж само да стигнеха Лондон, Бонд щеше да я скрие от дългите ръце на СМЕРШ и тогава щеше да отговори на всичките му въпроси. Дълбоко в себе си вече го бе решила. Но един бог знае какво може да им се случи, ако издаде отсега Онези. Неминуемо щяха да я спипат, а с нея — и него. Това поне й беше ясно. За Тях не съществуваха тайни. И от Тях не можеше да се очаква милост. Докато се придържаше към ролята си, всичко щеше да е наред.

Татяна търсеше по лицето на Бонд признак, че той й вярва.

Бонд сви рамене. Изправи се.

— Не знам какво да мисля, Татяна. Криеш нещо от мен, и при това вероятно не подозираш значението му. Вярвам и в това, че според теб сме в безопасност. Може и да си права. Присъствието на онези мъже във влака може да е чисто съвпадение. Ще трябва да поговоря с Керим и да решим какво да правим. Не се тревожи. Ние ще те пазим. Но отсега сме длъжни да бъдем изключително внимателни.

Бонд огледа купето. Изпробва междинната врата към съседното купе. Беше заключена. Реши след излизането на кондуктора да я заклини. Щеше да стори същото и с вратата към коридора. И да прекара нощта буден. Край на сватбеното пътешествие на колела! Усмихна се мрачно на себе си и позвъни за кондуктора. Татяна го гледаше разтревожена.

— Не се притеснявай, Таня повтори той. — Не мисли за нищо. След като човекът излезе, веднага си легни. Не отваряй вратата, ако не си сигурна, че съм аз. Нощес ще съм буден на пост. А пък до утре нещата може да се оправят. Ще измислим нещо с Керим. Той е сигурен човек.

Кондукторът почука. Бонд му отвори и излезе в коридора. Керим продължаваше да гледа през прозореца. Влакът бе набрал скорост и се носеше в нощта, а дрезгавата му меланхолична свирка се блъскаше в стените на дълбокия пролом, по които светлините на вагоните танцуваха и подскачаха. Керим не помръдна, но очите му не изпускаха нищо от огледалното отражение в прозореца.

Бонд му предаде разговора. Никак не му бе лесно да обясни на Керим защо има толкова голямо доверие в Татяна. Виждаше от прозореца как устата му се изкриви в иронична усмивка при описанието на изражението на очите й и на собственото му вътрешно усещане.

Керим въздъхна примирено:

— Тук ти командуваш, Джеймс. Навлязохме в твоята част от операцията. Днес вече спорихме надълго и нашироко за всичко това — опасността от пътуване с влак, възможностите машината да се прати до Англия с дипломатическата поща, почтеността или липсата на такава у Татяна. Изглежда несъмнено, че тя се е поставила безусловно в твои ръце. Но същевременно и ги признаваш, че си се предал пред нея. Поне отчасти. Както и да е, решил си, че й вярваш. Когато тази сутрин разговарях по телефона с М., той каза, че ще подкрепи решението ти, каквото и да е то. Остави го на теб. Така да бъде. Но нито той, нито ние знаехме, че ще ни съпровождат трима от МГБ. А това според мен щеше да промени всичките ни възгледи. Нали?

— Да.

— В такъв случай единственият изход е да премахнем и тримата. Да ги свалим от влака. Бог знае какво търсят тук. Но и аз, като теб, малко вярвам в съвпаденията. Засега едно е сигурно. Няма да пътуваме в един и същ влак с тях. Така ли е?

— Разбира се.

— Тогава остави всичко на мен. Поне за тази нощ. Все още сме в родината ми, а в нея притежавам известна власт. И пари. Не мога да си позволя да ги убия. Влакът ще се забави. Могат да замесят и теб, и момичето. Но все ще успея да уредя нещо. Двама от тях имат спални места. Старшият им, с мустаците и луличката, е до вас, на номер шест. Отметна глава, за да посочи зад себе си. — Паспортът му е немски, на името на Мелхиор Бенц — пътуващ търговец. Чернокосият арменец е на номер дванайсет. И неговият паспорт е немски: Курт Голдфарб — строителен инженер. Билетите им са директно до Париж. Видях документите им. Имам полицейска карта. Кондукторът не създаде проблеми. Събрал е в купето си всички билети и паспорти. Третият, онзи с цирея на врата, излезе, че е с циреи и по цялото си лице. Има вид на тъп и грозен звяр. Паспорта му не съм видял. Пътува седнал в първа класа, в купето до моето. Паспорта си трябва да предаде чак на границата. Но вече даде билета си. Като някой фокусник, Керим измъкна жълтия билет за първа класа от джоба на сакото си. После го пъхна обратно и се ухили гордо на Бонд.

— По дяволите, как успя?

Керим се усмихна под мустак.

— Преди да си легне, говедото отиде до тоалетната. Стоях в коридора и изведнъж се сетих как като дете се возех безплатно по влаковете. Дадох му една минута. След това отидох и разиграх дръжката на тоалетната. Стисках я здраво. Казах на висок глас: „Кондуктор. Моля, билети за проверка.“ — най-напред на френски, после и на немски. Отвътре се чу някакво мърморене. Усетих, че се опитва да отвори вратата. Дърпах яко, така, че да помисли, че е запънала. „Не се притеснявайте, мосю, рекох му учтиво. — Пъхнете билета под вратата.“ Той продължи да се бори с дръжката, та чак се запъхтя. След това се укроти и нещо изшумоля под вратата. Беше билетът. С най-любезен глас казах „Мерси, мосю“, взех билета и преминах в съседния вагон. — Керим махна небрежно с ръка. Идиотът сигурно вече спи кротко и очаква да му върнат билета на границата. Но много греши. Билетът му ще се е превърнал на пепел, а пепелта ще е разпиляна от ветровете. — Керим посочи към мрака навън. — Ще направя така, че да го свалят от влака, независимо от това, колко пари има в себе си. Ще го уведомят, че е необходимо да се разследват обстоятелствата и да поискат потвърждение от билетната служба. Ще го пуснат да пътува със следващ влак.

Бонд се засмя, като си представи как Керим е изиграл стария си ученически номер.

— Голяма скица си, Дарко. Ами другите двама?

Дарко Керим сви едрите си рамене.

— Все ще ми хрумне нещо — каза самоуверено. Руснаци се ловят най-лесно, когато ги накараш да изглеждат глупаци. Поставяш ги в неудобно положение. Подиграваш им се. Не могат да понасят такива работи. Ще ги накараме някак си да се изпотят. След това ще оставим на МГБ да си ги наказва за неизпълнение на дълга. Несъмнено техните хора ще ги разстрелят.

Докато приказваха, кондукторът излезе от номер седем. Керим се обърна към Бонд и положи ръка на рамото му.

— Не се бой, Джеймс — рече весело. — Ще ги победим. Върви при момичето си. Ще се видим отново сутринта. Няма да се спи много тази нощ, но какво да правим. Всеки ден е различен сам по себе си: Може утре да успеем да наваксаме съня.

Бонд наблюдаваше как едрият мъж с лекота се придвижва по люлеещия се коридор. Забеляза, че въпреки лашкането на влака раменете на Керим дори не докосваха стените на коридора. Усети в себе си прилив на привързаност към този недодялан и жизнерадостен професионален разузнавач.

Керим се шмугна в купето на кондуктора. А Бонд се извъртя и тихо почука на вратата на номер седем.