Иън Флеминг
От Русия с любов (15)

Глава 14
Дарко Керим

Джеймс Бонд се пробуди рано в неприветливата си стая в „Кристал палас“ на хълма Пера и разсеяно протегна ръка да проучи острия сърбеж по външната страна на дясното си бедро. Нещо го бе ухапало през нощта. Ядосано разчеса мястото. Трябваше да го очаква.

Още с пристигането предната вечер, когато намусеният нощен портиер го посрещна по панталони и риза без яка, той огледа набързо преддверието с оплюти от мухите палми в медни качета, пода и стените, покрити с избледнели мавритански плочки, и му стана ясно къде е попаднал. Почти тръгна да сменя хотела. Но инерцията и някакъв перверзен вкус към долнопробната романтика, с която са пропити старомодните хотели на континента, го накараха да остане, така че се регистрира и последва портиера до третия етаж в старовремския въжен асансьор.

Стаята му, с няколко овехтели мебели и желязна кушетка, бе точно според очакванията му. Преди да освободи портиера, провери единствено дали по тапета над главата на кушетката има кървави петна от размазани дървеници.

Беше действал прибързано. Когато влезе в банята и отви крана за горещата вода, той издаде тежка въздишка, след това се прокашля осъдително и накрая изплю в умивалника малка стоножка. Бонд навъсено я отми с тънката струйка мътилка от студения кран. Ето ти, рече си, като си избираш хотел със забавно име и искаш да избегнеш лесния живот в големите хотели.

Но бе спал добре, та сега с уговорката, че трябва да си купи някакъв инсектицид, реши, че е време да забрави за удобствата и да започне своя ден.

Стана от леглото, разтвори дебелите завеси от червен плюш, наведе се през железните перила и погледна към един от най-прочутите изгледи в света: вдясно — тихите води на Златния рог, вляво — танцуващите вълни на изложения на ветровете Босфор, а между тях — застъпващите се покриви, стърчащи минарета и приклекнали джамии на Пера. В крайна сметка изборът му бе удачен. Заради този изглед си заслужаваше да понесе всички дървеници и неудобства.

Бонд прекара десет минути в съзерцание на искрящата водна преграда между Европа и Азия, след което се прибра във вече окъпаната от слънце стая и поръча закуска по телефона. Английският му остана неразбран, но в крайна сметка се пребориха с френския му. Напълни ваната със студена вода, после се избръсна търпеливо, пак със студена вода, надявайки се, че поръчаната екзотична закуска няма да се окаже пълен провал.

Не се разочарова. Киселото мляко, в синя порцеланова купичка, бе наситено жълто и с гъстотата на сметана. Зелените смокини, предварително обелени, пращяха от зрелост, а турското кафе бе катраненочерно и с онзи привкус на загоряло, който подсказваше, че е прясно смляно. Бонд погълна вкусната закуска на пренесената до отворения прозорец масичка. Наблюдаваше разпрострялата се пред очите му гледка на параходи и каици, кръстосващи по двете морета, и си мислеше за Керим и за свежите новини, които вероятно му бе подготвил.

Елегантният ролс-ройс го взе точно в девет и го понесе през площад „Таксъм“ и гъстите тълпи по „Истъклял“, докато излязоха от Азия. Над долното ниво на моста Галата се виеше гъстият черен дим на чакащите параходи, белязани с грациозно пресичащите се котви на търговския флот, и закриваше отсрещния бряг, към който ролс-ройсът се провираше през велосипеди и трамваи, а чистокръвното пръхтене на древната му тромба едва успяваше да прогони пешеходците изпод гумите му. Най-сетне пътят се разчисти и старата европейска част на Истанбул заблестя в края на широкия осемстотинметров мост: стройни минарета, щръкнали като копия в небето и клекнали в подножието им джамии с куполи като огромни стегнати гърди. Трябваше да е от „1001 нощ“, но на Бонд, гледащ го над покривите на трамваите и огромните белези на модерните реклами покрай брега, градът заприлича на едновремешен красив театрален декор, захвърлен от съвременна Турция в полза на стоманенобетонния корпус с форма на ютия на истанбулския „Хилтън хотел“, блестящ безсмислено зад него на хълмовете на Пера.

След моста колата свърна надолу по тясна павирана улица, успоредна на пристанището, и спря пред висок дървен портал.

От стаята на пазача излезе внушителен мъж с едро, усмихнато лице, облечен в опърпана военна униформа. Отвори вратата на колата и даде знак на Бонд да го следва. Вкара го през своята стая и някаква врата в малък двор със старателно заравнена чакълеста площадка. В средата й стоеше възлесто сикалиптово дърво, а в подножието му кълвяха два гривяка. Сред тишината и спокойствието на градината шумът на града долиташе като далечен тътен.

Прекосиха чакъла, минаха през втора врата и Бонд се озова в огромен сводест склад с високи кръгли прозорци, през които прашните слънчеви лъчи падаха диагонално върху пейзаж от вързопи и бали със стока. Усети хладния, застоял аромат на подправки и кафе, а докато следваше пазача по централния проход — и на мента.

В края на дългия склад имаше повдигната площадка, оградена с перила. На нея бяха накацали по високи столчета половин дузина младежи и момичета и пишеха делово в дебели старомодни тефтери. Охлузеното сметало до всяка мастилница напомни на Бонд за сцена от Дикенсова кантора. Докато минаваше през тях, нито един от чиновниците не вдигна поглед, но от най-отдалеченото писалище се надигна висок и смугъл мъж с изненадващо сини очи и го пое от пазача. Усмихна се топло на Бонд, така че ослепително белите му зъби лъснаха, и го поведе към дъното на площадката. Почука на изящна махагонова врата със секретна брава и без да чака отговор, я отвори, за да пропусне Бонд, след което безшумно я затвори зад гърба му.

— А, приятелю, влезте, влезте. — От махагоновото бюро с протегната за поздрав ръка се извиси огромен мъж с чудесно скроен костюм от груба коприна.

Намекът за властност във високия дружелюбен глас напомни на Бонд, че насреща му е шефът на служба Т, че самият той е на чужда територия и в юридически смисъл е подчинен на този човек. Бе наистина само въпрос на етикеция, но нямаше да е зле да го помни.

Дарко Керим притежаваше приятно топла и суха длан. Усещаше се яката десница на западния делови човек — нещо съвсем различно от усета за бананови кори при ръкуване с човек от Изтока, който неволно те кара да отриеш пръсти от пеша на сакото си. А огромната му ръка притежаваше силата на навита пружина — намек, че може да те стиска все по-силно, докато накрая ти надроби костите.

Самият Бонд бе метър и осемдесет и три, но този човек бе поне с пет сантиметра над него, а създаваше впечатление, че е и поне два пъти по-широк и два пъти по-набит. Бонд вдигна поглед към двете раздалечени и усмихнати сини очи върху голямото гладко кафяво лице с чупен нос. Очите бяха воднисти и кръстосани от червени нишчици — очи на хрътка, която прекалено често се излежава пред огнището. За Бонд такива очи бяха признак за заклет гуляйджия.

В пламенното високомерие, черната начупена коса и гърбавия нос имаше нещо циганско, а впечатлението за скитащ наемен войник се подсилваше от тънката златна халка, която Керим носеше на дясното си ухо. Бе впечатляващо драматично лице, жизнерадостно, жестоко и покварено, но много по-силно изразена от драматизма му бе излъчваната жизненост. Бонд реши, че не е виждал друго лице с толкова много топлота и енергия. Човек се чувстваше, като че се е приближил до слънцето. Бонд пусна силната суха длан и отвърна на усмивката на Керим с дружелюбност, каквато рядко бе изпитвал към непознати.

— Благодаря, че снощи изпратихте кола да ме посрещне.

— Ха! — възкликна Керим от удоволствие. — И на приятелите ни трябва да благодарите. И двете страни ви посрещнаха. Когато колата ми ходи на летището, винаги я следят.

— С веспа или с ламбрета?

— Забелязахте ги, значи. Ламбрета. Имат цяла ескадрила за малките си човечета, които аз наричам „безликите“. Толкова си приличат, че никога не ги разпознаваме. Дребни гангстерчета, най-вече смрадливи българи, които им вършат черната работа. Но предполагам, че този, който ви е следил, го е правил от доста голямо разстояние. Откакто един ден шофьорът ми закова и след това даде с пълна скорост на заден ход, не смеят много да се доближават до ролса. Поожули боята и омърля с кръв отдолу шасито, но поне научи останалите на благоприличие.

Керим се върна на мястото си и посочи другия стол, също като неговия, пред бюрото. Побутна плоска бяла кутия с цигари. Бонд седна и запали. По-прекрасна цигара не бе пушил през живота си — най-мекия и най-сладък турски тютюн, в тънка и дълга овална тръбичка с елегантен златен полумесец.

Докато Керим мушкаше цигара в дългото си, белязано от никотина цигаре от слонова кост, Бонд използва възможността да огледа стаята, миришеща силно на боя и лак, сякаш бе току-що боядисана.

Беше голямо квадратно помещение, облицовано с лакиран махагон, освен зад стола на Керим, зад който от тавана се спускаше ориенталски гоблен и се полюшваше от ветреца, като че ли закриваше някакъв прозорец. Това обаче изглеждаше малко вероятно, тъй като стаята се осветяваше от трите кръгли прозореца високо на стените. Възможно бе зад гоблена да има балкон, надвесил се над Златния рог, тъй като Бонд чуваше как вълните му се плискат в основите на стените. По средата на дясната стена висеше репродукция на портрета на английската кралица от Анитони в златна рамка. Срещу нея, също във внушителна рамка, висеше направената от Сесил Бийтън по време на войната снимка на Уинстън Чърчил, вдигнал поглед от бюрото си в министерския съвет като някой надменен булдог. На едната стена имаше широка библиотека, а срещу нея — кожено канапе с примамваща тапицерия. Голямото разхвърляно бюро с лъснат месингов обков намигаше от средата на стаята. Отгоре му имаше три сребърни рамки за фотографии, ограждащи според това, което Бонд успя да зърне с крайчеца на окото си, плакети за изказани похвали и за военния клас на Ордена на Британската империя.

Керим запали цигара. Посочи с глава гоблена.

— Приятелчетата ми направиха посещение вчера — рече нехайно. — Закрепили на стената отвън една пластична бомба и нагласили часовника така, че да ме хване на бюрото ми. За късмет бях полегнал за няколко минутки на оня диван с едно румънско момиче, което все още вярва, че мъжете са способни да издават тайни срещу любов. Бомбата избухна в сюблимния момент. Реших да не й обръщам внимание, но се боя, че на девойчето му дойде малко отгоре. Когато го пуснах, изпадна в истерия. Май беше решило, че съм прекалено емоционален в любовта. — Махна извинително с цигарето. — Но зор видяхме, докато оправим стаята за вашето посещение. Нови стъкла за прозорците и картините и навсякъде вони на боя. Обаче — Керим се облегна на стола и лицето му леко се смръщи — това, което не разбирам, е защо така внезапно нарушиха примирието. В Истанбул съжителстваме съвсем дружелюбно. Всеки си гледа работата. Нечувано е моите chers colleagues^[1] да обявяват война по такъв прибързан начин. Много съм притеснен. Това може да доведе единствено до неприятности за нашите руски приятели. Ще съм принуден да порицая онзи, който го е сторил, веднага след като науча името му. Керим поклати глава. Напълно съм объркан. Надявам се, че това няма нищо общо с нашия случай.

— Добре де, но защо трябваше пристигането ми да се прави публично достояние? — попита кротко Бонд. — Най-малко съм искал да ви замесвам в цялата тази история. Защо ви трябваше да пращате ролс-ройса на летището? Веднага ще направят връзката между двама ни.

Керим се изсмя снизходително.

— Трябва задължително да ви обясня нещо, приятелю. Ние, а освен нас и румънците, и американците, си имаме платен човек във всеки хотел. И всички сме подкупили по един началник в управлението на тайната полиция и получаваме ежедневно копие под индиго със списъка на пристигналите в страната чужденци по въздуха, с влак или по море. Ако имах на разположение някой и друг ден, можех да ви вкарам тайно през гръцката граница. Но какъв е смисълът? Присъствието ви трябва да е известно на другата страна, за да може приятелката ни да се свърже с вас. Едно от условията, които постави, е тя сама да уреди как ще се срещнете. Може би няма доверие на нашите мерки за сигурност. Кой знае? Но тя бе категорична, като добави, сякаш аз не го знам, че техният център щял да бъде незабавно уведомен за вашето пристигане. — Керим сви широките си рамене. — В такъв случай защо да усложняваме живота й? Единствената ми цел е да улесня вашата работа и да ви създам удобства, така че поне престоят ви да е приятен — дори ако се окаже безплоден.

Бонд се изсмя:

— Вземам си думите обратно. Бях забравил за балканската формула. Както и да е, тук вие командувате парада. Кажете ми какво да правя и аз ще го изпълня.

Керим махна с ръка и смени темата:

— Като стана дума за удобство, как ви се видя хотелът? С изненада установих, че сте избрали „Палас“. Не е кой знае колко по-добър от една разхвърляна къща или, както казват французите, baisodrome. И е основно свърталище на руснаците. Не че има някакво значение.

— Не е чак толкова лошо. Просто исках да избегна истанбулския „Хилтън“ и другите по-изискани места.

— Пари ли? — Керим бръкна в едно чекмедже и измъкна плоска пачка с нови зелени банкноти. — Ето ви хиляда турски лири. Истинската им стойност, тоест стойността им на черно, е около двайсет за английска лира. По официалния курс — седем. Обадете ми се, като ги свършите, и ще ви дам колкото поискате. Ще си уредим сметките след приключване на играта. Пък са и боклук. Откакто Крез, първият милионер, измислил златните монети, парите се обезценяват. А и обликът върху тях се обезценява със същата скорост като стойността им. Първо се красели от ликовете на богове. След това — на монарси. После — на президенти. Сега вече изобщо не слагат ликове. Вижте ги тези! — Керим подхвърли парите на Бонд. — Днешните са просто парче хартия с изображението на обществената сграда и подписа на касиер. Боклук. Истинско чудо е, че все още с тях може да се купи нещо. Какво още? Цигари? Пушете единствено тези. Ще поръчам да ви доставят неколкостотин къса в хотела. Най-добрите са „Дипломат“. Не се намират лесно. Повечето отиват в министерствата и посолствата. Има ли нещо друго, преди да сме се заловили за работа? За храната и удоволствията не се притеснявайте. Ще се погрижа и за двете. Ще ми бъде приятно и, ако ми позволите, бих желал да съм в близост до вас, докато сте тук.

— Нищо повече — рече Бонд. — Освен това, че един ден трябва непременно да дойдете в Лондон.

— Никога — отвърна категорично Керим. — И времето, и жените са прекалено студени. А за мен е чест, че сте ми гост. Сега — натисна звънеца на бюрото, — как пиете кафето си — горчиво или сладко? В Турция никога не разговаряме сериозно без кафе или ракия, а за ракия е още рано.

— Горчиво.

Вратата зад Бонд се отвори. Керим излая някаква заповед. След като вратата се затвори, Керим отключи едно чекмедже, извади от него тънка папка и я постави пред себе си. Удари с длан по нея.

— Приятелю — каза мрачно. — Не знам какво да ти кажа за този случай. — Облегна се на стола и сключи пръсти зад врата си. — Минавало ли ти е някога през ум, че нашата работа е като снимането на филм? Толкова пъти ми се е случвало всичките ми хора да са на терен и да съм готов да завъртя ръчката. Но все има нещо — я времето, я някой от актьорите, я нещастен случай… Има и още нещо, което се случва и при правенето на филми. В най-лошия случай се появява любов в някаква форма, както сега, между двете звезди. За мен това е най-объркващият фактор в конкретния случай, а и най-неразгадаемият. Възможно ли е това момиче наистина да е влюбено в представата си за теб? Ще те заобича ли, след като те види? Ще съумееш ли да го обикнеш толкова, че да го накараш да дойде при нас?

Бонд не каза нищо. На вратата се почука и старшият чиновник постави пред всеки от тях по един порцеланов филджан в изящен златен обков, след което излезе. Бонд отпи от кафето и остави чашката. Добро беше, но прекалено едро смляно. Керим гаврътна своето на един дъх, пъхна цигара в цигарето и я запали.

— А и по този любовен въпрос не можем да сторим нищо — продължи Дарко почти на себе си. — Трябва само да чакаме и да видим. Междувременно има други неща. — Надвеси се напред над бюрото и изгледа Бонд, а очите му внезапно станаха крайно твърди и хитри. — Във вражеския лагер става нещо, приятелю. Не съдя само от опита им да ме ликвидират. Нещо са се разшетали. Фактите са малко, но — вдигна пръст и го опря отстрани на носа си — имам това тук. — Почука носа си отстрани, както се потупва куче. — А той ми е добър приятел и аз му вярвам. — Бавно и многозначително свали ръка на бюрото и тихо добави: — И ако залогът не беше толкова голям, щях да ти река: „Върви си, приятелю. У дома. Тук има нещо, от което трябва да бягаш.“

Керим се облегна назад. Гласът му се отпусна. Изсмя се грубо.

— Но и ние не сме баби. Пък и такава ни е работата. Така че да забравим за моя нос и да си гледаме работата. Като начало, има ли нещо, което още не знаеш? Откакто пратих радиограмата, момичето не е дало никакъв признак на живот, така че не разполагам с други сведения. Но може би ти имаш някои въпроси за срещата ми с него?

— Искам да знам само едно — отсече Бонд. — Какво мислиш за това момиче? Вярваш ли му или не? На историята с мен? Останалото е без значение. Ако не е влюбено до истерия в мен, цялата история се разпада и явно става дума за сложен замисъл на МГБ, който засега не проумяваме. Кажи. Вярваш ли на момичето?

Гласът на Бонд бе напрегнат, а очите му проучваха лицето на другия.

— Ех, приятелю — поклати глава Керим. Разпери широко ръце. — Точно този въпрос си зададох тогава и все същото се питам и до днес. Но кой може да познае дали една жена лъже за тези неща? Очите й блестяха тези красиви, невинни очи. Устните й бяха влажни и полуотворени — райски устни. Гласът й бе напрегнат и уплашен от собствената й постъпка и думи. Кокалчетата на пръстите й върху перилото на кораба бяха побелели. Но какво е било в сърцето й? — Керим вдигна ръце. — Един Бог знае. Отчаяно ги отпусна. Положи длани върху бюрото и изгледа Бонд прямо. — Има един-единствен начин да разбереш дали една жена те обича, но дори и той е достъпен само на експертите.

— Да — каза Бонд несигурно. — Разбирам. В леглото.