Иън Флеминг
От Русия с любов (4)

Глава 3
Следдипломна квалификация

— Значи желаете да работите в Съветския съюз, така ли, мистър Грант?

Беше изминал половин час и полковникът от МГБ явно бе започнал да се отегчава от разговора. Смяташе, че вече е измъкнал от крайно неприятния британски войник всички военни подробности, които можеха да заинтересуват някого. Необходими бяха няколко любезни фрази за отплата на човека, чиято куриерска чанта бе предоставила толкова ценните тайни, след което можеше да го прати долу в килиите, а след време — във Вокруга или някой друг лагер за принудителен труд.

— Да, желая да работя за вас.

— А какво умеете, мистър Грант? Неквалифицирана работна ръка имаме в изобилие. Шофьори на камиони не ни трябват, а ако става дума за бокс, и боксьори си имаме предостатъчно. — Бегла усмивка премина по лицето на полковника. — Между другото и двама потенциални олимпийски шампиони.

— Специалността ми е да убивам хора. Правя го много добре. И ми е приятно.

Полковникът забеляза как зад необикновено бледосините очи под пясъчните мигли се мярна пламъче. Искрен е, рече си. Не само че е неприятен, ами е и луд. Изгледа студено Грант, като се чудеше дали си заслужава да хаби храна за него чак до Воркуга. Нямаше ли да е по-добре да го разстрелят? Или да го хвърлят обратно в британския сектор, пък неговите хора да му берат ядовете.

— Не ми вярвате — рече Грант нетърпеливо. Попаднал бе не, на когото трябва, не на нужния му отдел. — Кой се занимава при вас с насилието? — Сигурен бе, че руснаците имат някакъв наказателен отряд. Всички така разправяха. — Дайте ми да поговоря с тях. Ще им убия някого. Когото кажат. Веднага.

Полковникът го изгледа кисело. Май щеше да е най-добре да докладва за случая.

— Чакайте тук.

Стана и излезе от стаята, като остави вратата отворена. В рамката и застана часови и заби поглед в гърба на Грант, с ръка върху кобура.

Полковникът влезе в съседната стая. Беше празна. На бюрото имаше три телефона. Вдигна слушалката на пряката връзка с МГБ в Москва. Щом военният телефонист се обади, поиска „СМЕРШ“. А когато оттам се отзоваха, пожела да говори с началника на оперативния отдел.

След десет минути положи обратно слушалката. Какъв късмет! Какво просто и конструктивно решение! Каквото и да станеше, щеше да е добре. Ако англичанинът успее, би било прекрасно. Ако се провали, пак щеше да причини куп бели в западния сектор — главоболия за англичаните, понеже си беше техен човек, за германците, защото опитът му щеше да изплаши мнозина от шпионите им, а и за американците, тъй като именно те финансираха в най-голяма степен агентурата на Баумгартен и това щеше да ги наведе на мисълта, че мерките за сигурност на Баумгартен куцат. Доволен от себе си, полковникът се върна в своя кабинет и отново седна срещу Грант.

— Държите ли на думата си?

— Естествено.

— Имате ли добра памет?

— Да.

— В британския сектор живее немец на име доктор Баумгартен. В апартамент номер пет на „Курфюрстендам“ 22. Знаете ли къде е това?

— Да.

— Довечера ще ви върнат заедно с мотоциклета в британския сектор. Номерата му ще са сменени. Вашите хора ще ви търсят. Ще занесете на доктор Баумгартен един плик, надписан за предаване лично на ръка. За вас, както сте в униформа, това няма да е проблем. Ще кажете, че съобщението е от крайно поверително естество, поради което трябва да се видите с доктор Баумгартен на четири очи. И тогава ще го убиете. — Полковникът направи пауза. Вдигна вежди: — Ясно?

— Да — отвърна твърдо Грант. — А ако го убия, мога ли да разчитам от ваша страна на още подобни задачи?

— Възможно е — каза полковникът с безразличие. — Първо трябва да ни покажете на какво сте способен. След като изпълните задачата и се върнете в съветския сектор, потърсете полковник Борис. — Натисна някакъв звънец и в кабинета влезе един цивилен. — Този човек ще ви даде нещо за ядене. По-късно ще ви връчи плика и остър нож — американско производство. Прекрасно оръжие. Наслука!

И като се протегна, полковникът извади от вазата една роза и с голямо удоволствие я помириса.

Грант се изправи.

— Благодаря, сър — рече с топлота в гласа.

Полковникът не отговори. Дори не вдигна поглед от розата. Грант последва цивилния през вратата.

Самолетът се движеше с рев към централната част на Русия. Зад тях, далеч на изток, останаха пламтящите доменни пещи около Сталино и сребърната нишка на Днепър там, където се отклонява при Днепропетровск. Яркото петно светлина около Харков отбеляза границата с Украйна, отмина и по-малкото светлинно петно на фосфатния град Курск. Грант знаеше, че плътната непрекъсната тъмнина, над която летяха, крие великата централна степ, където шептяха и зрееха в мрака милиарди тонове руска пшеница. Нямаше да зърнат други светлинни оазиси цял час, докато не изминеха оставащите петстотин километра до Москва.

Защото Грант знаеше вече много за Русия. Едва бе успял да се шмугне обратно през границата след бързото, чисто и сензационно убийство на важния западногермански шпионин и да се добере някак си до „полковник Борис“, когато го облякоха в цивилни дрехи, нахлупиха му авиаторски шлем, за да не се вижда косата му, натовариха го набързо в празен самолет на МГБ и го откараха право в Москва.

Последва една година полузатворнически живот, през която единствената му грижа бе да поддържа физическата си форма и да учи руски, докато около него се въртяха какви ли не разпитвачи, доносници, лекари. В същото време съветските шпиони в Англия и Северна Ирландия проучваха най-старателно миналото му.

В края на годината Грант бе освидетелстван като политически благонадежден дотолкова, доколкото руснаците можеха да гласуват подобно доверие на един чужденец. Шпионите бяха потвърдили легендата му. Английски и американски доносници съобщаваха, че не го интересува нито политиката, нито обществените порядки в коя да е страна на света, а докторите и психолозите стигнаха единодушно до заключението, че е маниакално депресивен тип, чиито периоди съвпадат с пълнолунията. Добавяха, че Грант, освен това е и нарцистичен, асексуален и способен да понася изключително силна болка. Като се изключат тези особености, беше в идеално физическо състояние, и макар образоваността му да бе безнадеждно ниска, притежаваше природната хитрост на лисица. Всички бяха на мнение, че е безкрайно опасен член на обществото, който заслужава да бъде обезвреден.

Когато досието му стигна до главния кадровик на МГБ, той тъкмо да напише в полето „Да се ликвидира“, когато го сполетя друга мисъл.

В Русия се налага да се извършват много убийства — не защото обикновеният руснак е жесток по природа, макар някои от народностите им да са сред най-безмилостните в света, а защото убийството е средство на държавната политика. Лицата с противодържавни деяния са врагове на държавата, а в държавата няма място за врагове. Прекалено много задачи има, за да им се отделя от ценното й време, така че ако продължават да й досаждат, налага се да бъдат убивани. В страна с население от двеста милиона спокойно може да се избиват десетки хиляди годишно, без никой да забележи. Дори когато за година се налага да бъдат убити един милион, както стана през двете най-масови чистки, пак не е кой знае каква загуба. Сериозният проблем бе липсата на палачи. Палачите имат кратък „срок на годност“. Работата им омръзва. Душата им обръгва. След като чуе предсмъртното хриптене десет, двадесет, сто пъти, колкото и ачовечен да е, пак се заразява — може би чрез някаква осмоза със самата смърт — от бацила на смъртта, който се просмуква в тялото му и започва да го разяжда като гангрена. Обземат го меланхолия и пиянство, придружени от една неизлечима апатия, която изцъкля погледа, забавя движенията и руши точността им. Щом работодателят забележи тези признаци, не му остава друго, освен да екзекутира палача и да си намери друг.

Главният кадровик на МГБ бе запознат с проблема и с постоянното текучество не само на завършените убийци, но и на най-обикновените касапи. И ето че най-после бе попаднал на човек, който май беше специалист и по двете форми на убийство, беше се посветил на това свое изкуство и — ако лекарите се окажеха прави — го бе превърнал в своя съдба.

Главният кадровик драсна кратък, но изразителен параф върху документите на Грант, даде им направление „СМЕРШ II отдел“ и ги хвърли в купа с изходящата поща.

Втори отдел на СМЕРШ — „Операции и екзекуции“ — установи власт върху тялото на Данован Грант, прекръсти го на Гранитски и го вписа във ведомостите си.

Следващите две години не бяха никак лесни за Грант. Трябваше да тръгне отново на училище, при това училище, което го караше да си спомня с носталгия за олющените чамови чинове в бараката от гофрирана ламарина, изпълнена с миризмата на момченца и бръмченето на мързеливи конски мухи — единствената заседнала в него представа за училище. Сега обаче в разузнавателната школа за чужденци близо до Ленинград, притиснат от редиците немци, чехи, поляци, балтийци, китайци и негри, обзети от сериозност и старателно записващи всяка дума, той се луташе из предмети, които му бяха тъмна Индия.

Имаха лекции по „Общо политознание“, което включваше история на профсъюзите, на компартиите и на световния пролетариат, а така също марксизъм-ленинизъм-сталинизъм, и всичко това изпъстрено с куп чужди имена с непознат правопис. Имаха часове по „Борба с класовия враг“ и лекции по капитализъм и фашизъм; седмици на тема „Тактика, агитация и пропаганда“ и други седмици, посветени на малцинствените националности, колониалните народи, негрите, евреите. В края на всеки месец полагаха изпити, на които Грант седеше и пишеше неграмотни глупости и тук-там някой смътен спомен от английската история или лошо зазубрен комунистически лозунг, което неизбежно водеше до късане на изпитните му работи — в един случай дори пред целия курс.

Ала устиска и когато стигнаха до техническите предмети, дори отбеляза известен успех. Схвана бързо основите на кодовете и шифрите, понеже имаше желание да ги проумее. Биваше го по установяване на свръзка и моментално се ориентира в плетеницата от явки, пароли, куриери и тайници, а по практика, когато всеки от курсистите трябваше да планира и изпълни имитационни задачи в предградията на Ленинград и околните райони, получи отличен. Накрая, на изпитите по бдителност, предпазливост, „на първо място — сигурността“, хладнокръвие и смелост, се прояви най-добре от цялата школа.

В края на годината изпратеният в СМЕРШ доклад гласеше: „Политически качества нула. Оперативни качества — отличен“, а за Втори отдел това бе идеалният случай.

Прекара следващата година само с още двама от обучаваните чужденци сред неколкостотин руснаци в школата по терор и диверсии в Кучино, до Москва. Тук Грант премина триумфално през курсовете по джудо, бокс, атлетика, фотография и радио под общото ръководство на прочутия полковник Аркадий Фотоев, бащата на съвременния руски шпионаж, а курса по лични огневи средства изкара при подполковник Николай Годловски — шампион на СССР по стрелба с пушка.

На два пъти през годината по пълнолуние, без всякакво предупреждение, за него идва кола на МГБ и го закарва в един от московските затвори. Там, с черна качулка на главата, му даваха да извършва екзекуции с най-различни средства — въже, брадва, автомат. Преди, по време и след тези случаи му правеха електрокардиограми, мереха му кръвното и го подлагаха на други медицински проверки, за чиито цели и констатации не намериха за необходимо да го уведомят.

Годината беше добра и той основателно усети, че са доволни от него.

През 1949 и 1950 г. го пуснаха да участва в редица незначителни операции с подвижните групи така наречените „аванпостове“ в съюзнически страни. Нанасяха побои и убиваха по прости начини руски шпиони и сътрудници на разузнаването, заподозрени в измяна или други отклонения. Грант изпълняваше тези задачи чисто, точно и незабележимо и макар да бе постоянно под зорко наблюдение, нито веднъж не отстъпи дори на йота от изискванията, не показа слабохарактерност или някакви технически пропуски. Нещата може би щяха да са по-различни, ако му бяха поставили задачата по пълнолуние да извърши сам убийство, но тъй като началниците му съзнаваха, че в такъв момент ще е извън техния, а и извън собствения си контрол, подбираха безопасни дати за изпълнение на заданията. Лунният период пазеха единствено за кланетата в затворите, като от време на време специално му уреждаха такива сеанси — отплата за успешно извършено хладнокръвно убийство.

През 1951 и 1952 г. полезността на Грант получи по-пълно и по-официално признание. За отлична работа, най-вече в източния сектор на Берлин, го удостоиха със съветско гражданство и му повишиха заплатата, която през 1953 г. вече представляваше солидната сума от 5000 рубли на месец. През 1953 г. му дадоха и званието майор, признаха му стаж за пенсия от деня на първата му среща с „полковник Борис“ и му предоставиха дачата в Крим. Назначиха му и двама телохранители — хем да го пазят, хем да предотвратят, макар и минималния шанс да „стане частник“, както в МГБ наричат изменниците. Веднъж месечно го откарваха в най-близкия затвор и му позволяваха да извърши толкова екзекуции, колкото кандидати се намереха.

Естествено, Грант нямаше никакви приятели. Всички, с които влизаше в допир, го мразеха, бояха се от него или му завиждаха. Не поддържаше дори и професионални запознанства, които в дискретния и предпазлив свят на съветската бюрокрация минават за дружба. Но ако изобщо забеляза това, беше му безразлично. Единствените лица, от които се интересуваше, бяха жертвите му. Останалият му свят бе вътре в него. И бе богато и вълнуващо населен със собствените му мисли.

Имаше си, разбира се, и СМЕРШ. А в Съветския съюз никой, който има СМЕРШ на своя страна, не трябва да се тревожи за приятели — всъщност не трябва да се грижи, за каквото и да е, освен да се старае черните криле на СМЕРШ да продължат да са му закрила.

Мислите на Грант още се въртяха разсеяно около отношенията с работодателите му, когато самолетът започна да губи височина, след като бе уловил радарния сигнал на летище Тушино, малко по на изток от червеното зарево на Москва.

Бе стигнал върха станал бе главният палач на СМЕРШ, а следователно — и на целия Съветски съюз. Оттук нататък каква щеше да е неговата цел? Ново повишение? По-голяма заплата? Повече златни джунджурии? По-важни обекти? По-добра техника на убийствата?

Като че ли нямаше вече към какво да се стреми. Нима не бе възможно някъде да съществува някой, за когото изобщо не бе чувал — там в някоя друга страна, когото трябваше да отстрани, за да стане абсолютният властелин?