Иън Флеминг
От Русия с любов (25)

Глава 24
Вън от опасност

„Ориент експрес“ влезе бавно в Белград в три часа следобед, с половин час закъснение. Щяха да чакат още осем часа, докато пристигнеше и другата част на влака — от България, отвъд желязната завеса.

Бонд разглеждаше тълпата и чакаше да чуе почукването на вратата от човека на Керим. До вратата седеше Татяна, свила се в самуреното си палто, загледана в Бонд и питаща се дали той ще се върне някога при нея.

Всичко бе видяла през прозореца — и дългите плетени носилки, които внесоха във влака, и светкавиците на полицейския фотограф, и ръкомахането на началник-влака, който се мъчеше да ускори формалностите, и високата фигура на Джеймс Бонд — изправен и твърд като касапски нож, движеща се насам-натам.

След това Бонд се върна, седна и се втренчи в нея. Започна да й задава резки, прями въпроси. Тя се съпротивляваше отчаяно, придържаше се хладнокръвно към своята история, съзнаваше, че ако сега му признае всичко — например за участието на СМЕРШ, ще го загуби наистина завинаги.

И ето че сега седеше и се боеше — боеше се от мрежата, в която бе попаднала, от онова, което стоеше зад разказаните й в Москва лъжи — и най-вече, че вероятно ще загуби мъжа, който така внезапно бе внесъл светлина в живота й.

На вратата се почука. Бонд стана и отвори. В купето нахлу с гръм и трясък як и жизнерадостен гъвкав мъж със сините очи на Керим и рошави коси над мургавото лице.

— Стефан Тремпо на вашите услуги — сякаш ги обгърна и двамата с усмивката си. — Но ми викат Темпо. Къде е шефът?

— Седни — каза Бонд.

А на себе си рече: „Ясно. И този е от синовете на Дарко.“

Мъжът ги изгледа подозрително. Седна внимателно помежду им. Лицето му сякаш угасна. Светлите очи вече се бяха втренчили в Бонд с ужасна сила, която съдържаше и страх, и недоверие. Дясната му ръка се плъзна уж нехайно към джоба на сакото.

Когато Бонд свърши с разказа си, мъжът се изправи. Не зададе нито един въпрос. Само каза:

— Благодаря ви, сър. Да тръгваме, ако обичате. Ще отидем в моя апартамент. Предстои много работа.

Застана в коридора с гръб към тях, загледан през коловозите. Когато момичето излезе, тръгна към вратата на вагона, без да се обръща назад. След момичето вървеше Бонд с тежката чанта с машината и малкото си дипломатическо куфарче.

Минаха по перона и излязоха на предгаровия площад. Започнало бе да ръми. Гледката — тук-там някое очукано такси и фон от сиви модерни сгради — бе потискаща. Мъжът отвори задната врата на неприветлив морис-оксфърд. Седна отпред и подкара. С друсане по паважа се измъкнаха на хлъзгав асфалтиран булевард, след което пътуваха около четвърт час по широки, безлюдни улици. Срещнаха малко пешеходци и не повече от пет-шест автомобила. Спряха в някаква павирана пряка. Темпо ги поведе през широкия вход на блока и два етажа нагоре по стълбите с типично балканска миризма — вкиснала пот, цигарен дим и зеле. Отключи врата и ги вкара в двустаен апартамент с безлична мебелировка и разтворени завеси от дебел червен плюш, зад които се виждаха празните прозорци от отсрещната страна на улицата. На един шкаф чакаше поднос с няколко неотворени бутилки, чаши и чинии с плодове и бисквити — гощавка за Дарко и неговите приятели.

Темпо махна неопределено с ръка към напитките:

— Заповядайте, сър, устройвайте се с мадам като у дома си. Има и баня. Вероятно и двамата ще желаете да се изкъпете. Извинете ме, но трябва да се обадя по телефона! — Коравата фасада на лицето му всеки миг щеше да се разпадне. Мъжът влезе бързо в спалнята и затвори след себе си.

Последваха два часа бездействие, през които Бонд седя, загледан през прозореца в отсрещната стена. От време на време ставаше, правеше по няколко крачки насам-натам, после отново сядаше. През първия час Татяна седя, преструвайки се, че разглежда купчинката списания. След това рязко стана и се запъти към банята, а Бонд с крайчеца на съзнанието си долови шума на пълнещата се вана.

Към шест часа Темпо излезе от спалнята. Каза на Бонд, че излиза.

— В кухнята има храна. Ще се върна в девет да ви закарам на гарата. Моля ви да се чувствате като у дома си.

Излезе и тихо затвори вратата, без да дочака отговор. Бонд чу стъпките му по стълбите, щракането на входната врата и стартера на мориса.

Влезе в спалнята, седна, взе телефонната слушалка и заговори на немски на телефонистката за международни разговори.

Половин час по-късно чу тихия глас на М.

Бонд говореше така, сякаш е пътуващ търговец, докладващ на директора на „Юнивърсъл експорт“. Каза, че колегата му се е разболял много тежко. Ще има ли нови нареждания?

— Много тежко ли?

— Да, сър, изключително.

— А конкуренцията?

— С нас бяха трима, сър. Единия го хвана същата болест. Другите двама се почувстваха зле на излизане от Турция. Оставихме ги в Узункьопрю, на границата.

— Значи другата фирма е вече извън играта, така ли?

Бонд си представи физиономията на М., докато пресява сведенията. Попита се дали вентилаторът се върти бавно на тавана, дали М. държи лулата си и дали началник-щабът слуша на деривата.

— Ти какво предлагаш? Имате ли желание със съпругата ти да промените маршрута към дома?

— Предпочитам вие да решите, сър. Жена ми е добре. Мострата е в добро състояние. Не виждам причини да се развали. Все още имам желание да изкарам докрай командировката. Иначе ще оставим района неразработен. Няма да сме наясно с възможностите, които предлага.

— Имаш ли нужда от помощта на някой от търговските ни пътници?

— Няма да е необходимо, сър. Но както решите.

— Ще помисля. Значи наистина желаеш да изкараш докрай командировката, така ли?

Бонд си представяше как очите на М. блещукат от същото своенравно любопитство, от същото яростно желание да узнае истината, каквото бушуваше и у самия него.

— Да, сър. След като вече изминах половината път, ще е жалко да не довърша маршрута.

— Добре, тогава. Ще си помисля дали да не ти пратя помощник. — В слушалката настъпи пауза. — Нещо друго да те притеснява?

— Не, сър.

— В такъв случай, дочуване.

— Дочуване, сър.

Бонд остави слушалката. Остана загледан в нея. Изведнъж му се прищя да се беше съгласил с предложението на М. да му изпрати подкрепление — ей така, за всеки случай. Стана от леглото. Скоро поне щяха да се измъкнат от проклетите Балкани и да влязат в Италия. След нея — Швейцария, Франция — все приятелски народи, далеч от тези потайни земи.

Ами Татяна? Какво да прави с нея? Можеше ли да я вини за смъртта на Керим? Бонд се върна в съседната стая и отново застана до прозореца, загледан навън, замислен, разчоплящ всичко — всеки неин израз и жест, откакто за пръв път чу гласа й през онази нощ в „Кристал палас“. Не, много ясно съзнаваше, че не тя е виновна. Ако действаше като агент, то това ставаше, без да го съзнава. В цял свят няма момиче на нейните години, способно да изиграе такава роля — ако изобщо става дума за роля, — без да се издаде. Той я харесва, а освен това вярва и на инстинктите си. В крайна сметка, ако въобще е имало някакъв план, нима той не се бе изчерпал със смъртта на Керим? Един ден ще научи на всяка цена какъв е бил този план. Но поне засега бе убеден, че Татяна не участва съзнателно в него.

Взел това решение, Бонд отиде до вратата на спалнята и почука.

Тя излезе, а той я прегърна, притисна я до себе си и я целуна. Тя се вкопчи в него. Стояха и усещаха как помежду им отново се поражда онази животинска топлина, за да изтласка назад студения спомен за смъртта на Керим.

Татяна се дръпна назад. Вдигна поглед към лицето му. Бонд се пресегна и отметна черната запетайка коса от челото й.

Лицето й се оживи.

— Щастлива съм, че се върна, Джеймс — каза. След това, с делови тон: — А сега трябва да ядем, да пием и да започнем отново живота си.

По-късно, след сливовата, шунката и прасковите, пристигна Темпо и ги закара на гарата, където под силната светлина на прожекторите ги чакаше експресът. Махна с ръка за сбогом — бързо и студено — и изчезна по перона към мрачния си живот.

Точно в девет новият локомотив наду своята свирка и поведе дългия влак по нощния му път надолу по долината на Сава. Бонд отиде до купето на кондуктора, където срещу определена сума му бе разрешено да разгледа паспортите на новите пътници.

Бонд знаеше прекрасно как се разпознава един фалшив паспорт — размазан почерк; прекалено отчетлив печат; остатъци от старо лепило по ръба на снимката; повишена прозрачност на листата там, където хартията е била обработвана, за да се промени някоя буква или цифра — но и петте нови паспорта, на трима американци и двама швейцарци, не му се видяха подозрителни. Швейцарските паспорти — най-предпочитаните от съветските фалшификатори — бяха на семейство, и двамата на възраст над седемдесет. Бонд върна паспортите и се прибра в купето, да се подготви за поредната нощ с главата на Татяна в скута си.

Минаха Винковци, след това Брод и на фона на пламтящия изгрев стигнаха грозно разпрострелия се Загреб. Влакът спря сред редици от ръждясващи трофейни немски локомотиви, изоставени сред тревите и бурените на страничните коловози. На излизане от това желязно гробище Бонд зърна надписа на единия от тях: BERLINER MASHINENBAU GMBH. Дългият му черен котел бе надупчен от картечни куршуми. Писъкът на пикиращия щурмовак и падащото с отметнати нагоре ръце тяло на машиниста изникнаха в съзнанието на Бонд. За миг се замисли с носталгия и без причина за вълненията и бъркотията на горещата война в сравнение с тайните двубои, които водеше, откакто тя бе станала студена.

Втурнаха се из планините на Словения с нейните почти австрийски ябълкови дървета и къщички. Влакът си запробива път през Любляна. Момичето се събуди. Закусиха пържени яйца, твърд черен хляб и кафе, състоящо се предимно от цикория. Вагон-ресторантът бе пълен с весели английски и американски туристи, прибиращи се от Адриатика, и Бонд с радост се сети, че следобед щяха да пресекат границата със Западна Европа и че бе минала и трета опасна нощ.

Спа чак до Сезана. Там във вагона се качиха цивилните югославски полицаи със сурови лица. След това напуснаха Югославия, пристигнаха в Поджореале и доловиха първоначалния аромат на лекия живот във веселото бъбрене на италианските служители и безгрижните лица на посрещачите на гарата. Новият електрически локомотив подсвирна щастливо, поляната от мургави ръце се люшна и ето че започнаха плавно да се спускат към Венеция, блещукащия в далечината Триест и ведрото синьо Адриатическо море.

Успяхме, помисли си Бонд. Май наистина успяхме. Прогони от главата си спомените от последните три дни. Татяна забеляза как чертите на лицето му се отпуснаха. Пресегна се и хвана ръката му. Той се премести по-близо до нея. Загледаха се към веселите вили, накацали по стръмните склонове, към платноходките и теглещите водни ски моторници под тях.

Влакът се люшна из поредица от стрелки и се плъзна тихо в блестящата триестка гара. Бонд се изправи, свали прозореца и двамата продължиха да гледат навън, рамо до рамо. Изведнъж Бонд се почувства щастлив. Обви с ръка кръста на момичето и го притисна силно към себе си.

Разглеждаха веселата тълпа по перона. Златните слънчеви снопове пронизваха високите чисти прозорци на гарата. Блясъкът около тях само подсилваше спомените им за мрака и мръсотията в страните, през които бе минал влакът, а Бонд изпитваше почти чувствено удоволствие да наблюдава как пъстро облечените хора прекосяват слънчевите петна на път към изхода и как загорели от слънцето хора — онези, чийто отпуск бе свършил, бързаха по перона да заемат местата си във влака.

Един слънчев лъч освети главата на мъж, който олицетворяваше целия този весел и игрив свят. За миг блесна рус кичур под шапка и току-що наболи златисти мустачки. До тръгването на влака оставаше много време. Човекът никак не бързаше. Бонд го прецени като англичанин. Може би заради познатата форма на зеленото бомбе или бежовия, доста износен шлифер — емблемата на английския турист, или сивите вълнени панталони и охлузени кафяви обувки. Погледът на Бонд бе притегателен, сякаш виждаше свой познат в приближаващия по перона човек.

Мъжът носеше очукан куфар, а под мишницата на другата ръка — дебела книга и няколко вестника. Има вид на спортист, помисли си Бонд, с тези широки рамене и здраво, хубаво лице на професионален тенисист на път за дома след поредица от задгранични турнири.

Мъжът се приближи. И срещна погледа на Бонд. Възможно ли бе да го познава? Бонд разрови мозъка си. Срещал ли го беше някога? Не. Неминуемо щеше да запомни тези изключително студени очи под белезникавите вежди. Бяха непрозрачни, почти мъртвешки. Очи на удавник. Но нещо му говореха. Какво? Че го познават? Предупреждават? Или просто отбиваха собствения му втренчен поглед?

Мъжът се изравни със спалния вагон. Очите му вече гледаха надолу към перона. Отмина безшумно с каучуковите си подметки. Бонд го видя как се хвана за дръжката на вратата и с лекота се изкачи по стъпалата на първокласния вагон.

Изведнъж Бонд осъзна смисъла на погледа и кой е мъжът. Разбира се! Човекът на „Сикрет сървис“. Все пак М. е решил да му прати помощник. Именно това му съобщаваха странните очи. Бонд бе готов да се обзаложи на всичко, че онзи скоро ще потърси връзка.

Типична за М. двойна осигуровка!