Иън Флеминг
От Русия с любов (27)

Глава 26
Смъртоносната бутилка

Бонд се събуди от леко докосване до глезена му. Не помръдна. Но сетивата му, като на животно, мигом застанаха нащрек.

Нищо не се бе променило. Все същите шумове от пътуването: тихата желязна стъпка на влака, отмятаща зад себе си километрите, лекото поскърцване на дървенията и нежното звънтене откъм шкафчето в тоалетната, където една от чашите за миене на зъби не лягаше плътно в гнездото си.

Какво го бе събудило тогава? Призрачното око на нощната лампа все така придаваше на стаичката плътен кадифен блясък. От горното легло не се чуваше никакъв шум. Капитан Наш бе на мястото си до прозореца, с разтворена в скута книга, а тънък лунен лъч, преминал покрай ръбата щората, образуваше бяла ивица върху двойната страница.

Гледаше втренчено Бонд. Бонд усети съсредоточеността на виолетовите очи. Черните устни се разтвориха. Блеснаха зъби.

— Извинявай за безпокойството, старче. Прищя ми се да си поговорим.

Какво ново имаше в гласа му? Бонд безшумно спусна краката си на пода. Седна много по-изправен. В стаичката, като трети човек, бе влязла опасността.

— Добре — каза Бонд спокойно. Но какво в думите на другия бе пуснало ток по гръбнака му? Властността в тона му? На Бонд му мина през ум, че Наш може да е откачил. Сигурно точно това надушваше в стаичката — безумие, а не опасност. Инстинктът му за този човек се бе оправдал. Сега оставаше да намери начин да се отърве от него още на следващата гара. Докъде бяха стигнали? Колко оставаше до границата?

Вдигна ръка да погледне часовника. Фосфорните цифри не се виждаха от виолетовата светлина. Бонд наклони циферблата към ивицата лунна светлина от прозореца.

Откъм Наш се чу рязко изщракване. Бонд усети силен удар по китката. По лицето му се разлетяха парченца стъкло. Лявата му ръка се отплесна върху вратата. Мина му през ума, че китката му може да е счупена. Остави ръката да увисне и се опита да свие пръсти. Всички се движеха.

Книгата продължаваше да лежи отворена в скута на Наш, но сега от дупката на края на гръбнака й се извиваше струйка дим, а в стаичката се разнесе слаб мирис на фойерверки.

Слюнката в устата на Бонд изсъхна, сякаш бе глътнал стипца.

Значи клопката си е била на място през цялото време. И сега бе щракнала. Капитан Наш му бе изпратен от Москва, а не от М. А агентът на МГБ в номер девет, мъжът с американския паспорт, е бил чиста измислица. На всичко отгоре, Бонд бе връчил пистолета си на Наш. Дори бе заклинил вратите, та Наш да се чувства по-безопасно.

Бонд потръпна. Не от страх. От погнуса.

Наш проговори. Гласът му не беше вече шепот, нито мазен. Беше силен и самоуверен.

— Това ще ни спести доста спорове, старче. Исках само да ти покажа как стоят нещата. Минавам за доста голям спец с тази шашма. Десет патрона съдържа, калибър .25, все дум-дум. Действа на батерия. Руснаците са голяма работа, когато става дума за подобни изобретенийца, не мислиш ли? Жалко, че твоята книга не става за друго, освен за четене, старче.

— За бога, престани да ме наричаш „старче“!

При толкова въпроси, толкова неща, които да съобрази, именно тази бе първата реакция на Бонд по отношение на тоталното бедствие. По същия начин, когато се запали къщата му, човек понякога грабва най-незначителния предмет, за да го спаси от пламъците.

— Съжалявам, старче. Стана ми навик. От тренировките да се правя на джентълмен. Като дрехите ми. От реквизита. Казаха ми, че така номерът по ще мине. И се оказаха прави, нали, старче? Но да се върнем на въпроса. Сигурно те интересува какво става. С удоволствие ще ти обясня. Имаме още около половин час, преди да ти дойде времето. Това ще е върхът на програмата — да обясня на прочутия мистър Бонд от „Сикрет сървис“ що за глупак е. Загряваш ли, старче? Не си чак толкова страхотен, колкото си мислиш. Ти си просто една надута кукла, а на мен ми възложиха да ти изкормя триците.

Гласът бе равен и безизразен и всяко изречение затихваше като с многоточие. Като че на Наш му бе скучно да приказва.

— Добре — отвърна Бонд. — Интересува ме какво става. И мога да ти отделя половин час.

Трескаво се питаше как да изкара онзи от равновесие, как да му обърка крачките.

— Не се заблуждавай, старче. — Гласът не проявяваше интерес нито към Бонд, нито към заплахата от негова страна. Бонд изобщо не съществуваше, освен като мишена. — След половин час ти предстои да умреш. Няма грешка. Никога не греша, иначе нямаше да съм на тази длъжност.

— А каква е тя?

— Главен палач на СМЕРШ. — Гласът сякаш се пооживи от намека за гордост. След това пак стана равномерен. — Ако не се лъжа, името ти е познато, старче.

СМЕРШ. Ето го отговора на загадката възможно най-лошия. А насреща му бе главният им убиец. Бонд се сети за червеното пламъче в матовите очи. Убиец. Психопат — най-вероятно маниакалнодепресивен тип, който изпитва истинско удоволствие. В СМЕРШ бяха попаднали на изключителна находка! Внезапно Бонд се сети за думите на Вавра. Реши да попита наслуки:

— Влияе ли ти луната. Наш?

Черните уста се изкривиха.

— На хитрец се правиш, а, мистър „Сикрет сървис“? Смяташ, че съм мръднал. Не се притеснявай. Ако бях мръднал, нямаше сега да съм тук.

Но гневната нотка в гласа му подсказа на Бонд, че бе засегнал нерв. А какво щеше да постигне, ако накара онзи да загуби самоконтрол? По-добре да го залъже, за да спечели време. Може би Татяна…

— А какво е участието на момичето във всичко това?

— Тя е част от примамката. — Досадата отново нахлу в гласа. — Но не се тревожи. Няма да попречи на разговора ни. С онази чаша вино й пуснах щипка хлоралхидрат. Няма да мръдне цяла нощ. А и през всички следващи нощи. И тя ще си замине с теб.

— Мислиш ли? — Бонд вдигна бавно болящата го китка в скута си и сви пръсти, за да раздвижи кръвта. — Е, хайде да чуем разказа ти.

— Внимавай, старче. Без номера. С никакви хватки няма да се измъкнеш. Дори само да ми замирише на движение, което не е по вкуса ми, ще получиш куршум в сърцето. Само толкоз. Така или иначе, ти е писано. Един през средата на сърцето. А ако мръднеш, може и по-рано да те сполети. И не забравяй кой съм. И какво стана с часовника ти. Не пропускам. Никога.

— Добре го раздаваш — каза Бонд пренебрежително. — Но не се бой. Пистолетът ми е в теб. Не си ли спомняш? Да чуем най-после разказа ти.

Добре, добре, старче. Само не се чеши зад ухото, докато приказвам. Или ще останеш без него. Ясно? Значи, в СМЕРШ се взе решение да бъдеш убит — а ако ме питаш мен, решението е било взето още по-горе, на най-високото място. Изглежда, са искали да ударят яко по „Сикрет сървис“, да ви размажат носовете. Загряваш ли?

— Но защо точно на мен се спряхте?

— Не мога да ти кажа, старче. Но смятат, че си си изградил доста добро име сред вашите. И начинът, по който ще те убия, ще им разкатае фамилията. От три месеца му баем на този план, и стана един път. Няма начин. Напоследък СМЕРШ направи един-два гафа. Например историята с Хохлов. Табакерата с експлозив, нали се сещаш? Не възложиха задачата комуто трябва. А аз щях да се справя. Нямаше да се предам на янките. Но както и да е. В СМЕРШ, старче, имат страхотен плановик. Казва се Кронщайн. Голям шахматист. Предсказа, че ще се поддадеш на суетата си и ако в цялата история има нещо шашаво. Каза, че в Лондон ще налапате въдицата, ако ви подхвърлим нещо смахнато. Така и стана, нали, старче?

И още как! Бонд се сети как именно ексцентричните елементи на историята бяха възбудили любопитството им. А суетността? Ами, да, не можеше да не си признае, че самата мисъл за влюбеното в него руско момиче бе изиграла съществена роля. Да не говорим за спектора. Той в крайна сметка бе наклонил везните — от чиста алчност. Но произнесе двусмислено:

— Решихме, че представлява интерес.

— След това започна самата операция. Имаме една началник-операции, дето няма равна на себе си. Сигурно е убила повече народ от кой да е на този свят, или пък е уредила смъртта им. Да, правилно чу — жена е. Казва се Клеб, Роза Клеб. Истинска свиня. Но пък няма номер, дето да не го владее.

Роза Клеб. Значи на върха на СМЕРШ имало жена! Ех, само да се измъкне от сегашното си положение — така ще я подгони! Пръстите на дясната му ръка се присвиха.

Равният глас от ъгъла продължи:

— Именно тя откри Романова. Подготви я за задачата. Между другото как е в леглото? Сигурно я бива.

Не! Бонд отказваше да повярва. Първата нощ може и да е била репетирана. Но след това? Всичко последвало бе истинско. Използва случая да дигне рамене. Направи го пресилено — да привикне онзи да възприема движения.

— Както и да е. Тези неща не ме вълнуват. Но доста хубави снимки ви направиха на двамата. — Наш потупа джоба на сакото си. — Цяла ролка, шестнайсетмилиметрова. Ще попадне в чантата й. Идеален материал за вестниците. — Смехът му стържеше като метал. — Най-сочните пози ще трябва да пропуснат, разбира се.

Смяната на стаите в хотела. Апартаментът за новобрачни. Голямото огледало зад леглото. Как добре бяха подредили всичко! Бонд усети как дланите му се изпотяват. Обърса ги о панталона си.

— По-спокойно, старче. За малко да те пречукам. Нали ти казах да не мърдаш.

Бонд върна ръцете си върху книгата в скута. Докъде можеше да развие малките си движения? Доколко щеше да му позволи онзи?

— Продължавай разказа. Момичето знаеше ли, че ни снимат? Знаеше ли за участието на СМЕРШ?

Наш изпръхтя:

— Естествено, че не, що се отнася до снимките. Роза й няма никакво доверие. Прекалено е емоционална. Но не знам много подробности. Работехме поотделно. Едва днес я видях за пръв път. Казвам ти само това, което съм чул. А че работи за СМЕРШ, естествено, знае. Но са й казали, че трябва да стигне до Лондон, където да пошпионира малко.

Глупачка, помисли си Бонд. Защо, по дяволите, не му беше споменала за участието на СМЕРШ? Сигурно я е било страх дори да произнесе името. Мислела е, че ще заповяда да я арестуват или нещо подобно. Все обещаваше да му разкаже всичко в Англия. Да й вярва и да не се притеснява. Да й вярва! А тя е нямала и най-малката представа в какво е замесена. Ех, бедното дете. И тя, като него, бе измамена. Но и най-малкият намек щеше да е достатъчен — да спаси живота на Керим например. А какво ще стане сега с нейния, че и с неговия?

— След това трябваше да се отървем от онзи твой приятел — турчина. Доколкото разбрах, доста трудно е било. Костелив орех. Предполагам, че вчера именно неговата банда е вдигнала във въздуха центъра ни в Истанбул. Паниката няма да е малка.

— За ваша сметка си е.

— Това не ме вълнува, старче. Моята собствена задача ще изпълня с лекота. — Наш хвърли бърз поглед на часовника си. — След двадесетина минути влизаме в Симплонския тунел. За там го поръчаха. Повечко драматизъм за вестниците. Един куршум за теб. На влизане в тунела. Само един — в сърцето. Шумът в тунела ще заглуши всякакви предсмъртни агонии. После един в нейния тил — с твоя пистолет — и хайде през прозореца. И още един за теб, пак с твоя пистолет. И с твоите пръсти около ръкохватката, естествено. Изобилни следи от барут по ризата ти. Самоубийство. Поне от пръв поглед. Но куршумите в сърцето ти ще са два. Макар че това ще се разбере едва по-късно. Пак загадка! Ново претърсване на тунела. Ами кой е бил русокосият? В чантата й ще открият филма, а в твоя джоб — дълго любовно писмо от нея до теб, леко заплашително. Бива си го. Написано е в СМЕРШ. Пише, че ако не се ожениш за нея, ще предаде филма на вестниците. Че си обещал да се ожениш, ако открадне спектора… — Наш направи пауза, после отвори скоба: — Между другото, старче, спекторът е зареден с взрив. В момента, в който специалистите ви го пипнат, ще заминат за оня свят. Малка допълнителна премия — изсмя се Наш глухо. — По-нататък в писмото пише, че можела да ти предложи само машината и тялото си — с подробно описание на последното и на нещата, които си правил с него. Чист барут! А какво излиза във вестниците — имам предвид онези от левицата, на които е подсказано да посрещнат влака? Старче, в тая история нищичко не липсва. „Ориент експрес“. Руска красавица шпионка, убита в Симплонския тунел. Мръсни снимки. Тайна шифровъчна машина. Английски шпионин хубавец убива момичето и се самоубива, след като кариерата му е разбита. Секс, шпионаж, луксозен влак, мистър и мисис Съмърсет…! С месеци ще го четем, старче! В сравнение с това случаят Хохлов е кръгла нула. Да не говорим за заплюването в лицето на прочутия „Интелиджънс сървис“! Най-добрият им агент, прославеният Джеймс Бонд. Пълен хаос. И изведнъж, след всичко това: Тряс! — и шифровъчната машина! Какво ще си помисли бившият ти шеф за теб? А обществеността? А правителството? А американците? Ходи, че приказвай за сигурност! Край на атомните тайни, които получавате от янките. — Наш спря, за да може Бонд да смели думите му. След това добави с нотка на гордост: — Старче, това ще е историята на века!

Да, рече си Бонд. Да. Прав е. Френската преса така ще го раздуе, че краят му няма да се види. Те поне няма да се въздържат, най-малко по отношение на снимковия материал. И няма печат в света, който да не поеме аферата. А спекторът! Ще мине ли изобщо през ума на хората на М. или на онези от „Дьозием бюро“, че е зареден с взрив? Колко ли от най-добрите шифровчици на Запада ще отнесе със себе си? Божичко, на всяка цена трябва да се измъкне! Но как?

Насреща му зееше горният край на „Война и мир“. Да помислим. С влизането на влака в тунела ще се чуе грохот. Миг след това — приглушеното изщракване и куршумът. Очите на Бонд се взряха във виолетовия мрак, напъвайки се да преценят доколко горното легло засенчва неговия ъгъл, да си спомнят къде точно на пода е оставил дипломатическото куфарче и да предположат какво ще направи Наш след изстрела.

Бонд каза:

— Като се присъедини към нас в Триест, поемаше известен риск. Откъде знаеше паролата за месеца?

Наш отвърна търпеливо:

— Ти май не схващаш положението, старче. СМЕРШ е добра организация — страхотна. Няма по-добра от нея. Знаем кода ви за всеки месец от годината. И ако някой от вашия цирк се е сетил да обърне внимание на подобни неща, да схване принципа така, както правят в нашия цирк и щеше забележи, че всеки януари губите по някоя дребна риба — я в Токио, я в Тимбукту. СМЕРШ просто прибира някой, после измъква кода за годината от него. А и всичко друго, което знае, естествено. Но най-вече ги интересува кода. След това го съобщават по центровете. Просто като фасул, старче.

Бонд заби нокти в дланите си.

— А що се отнася до присъединяването ми в Триест, старче, такова нямаше. През цялото време пътувах с вас, в началото на влака. Щом спря, слязох и се върнах по перона. Загряваш ли? Ние те чакахме още в Белград. Знаехме, че ще се обадиш на шефа си или на посолството, или на някой друг. От седмици подслушвахме телефона на оня югославянин. Жалко, че не усетихме паролата, която изпрати в Истанбул. Можехме да предотвратим фойерверките или поне да спасим хората си. Но главната ни цел беше ти, старче, и бе съвсем сигурно в ръцете ни. Попадна в смъртоносната бутилка от мига, в който кацна в Истанбул. Оставаше само да изберем мига, в който да натъпчем тапата. — Наш хвърли отново бърз поглед към часовника си. Вдигна очи. Ухили се с виолетови зъби. — Още малко, старче. До часа на тапата остават само петнайсет минути.

А Бонд разсъждаваше: знаехме, че онези от СМЕРШ ги бива, но не чак дотам. Новите сведения са от жизнена важност. Трябва да намеря начин да ги предам. НА ВСЯКА ЦЕНА.

Умът му разчопляше трескаво подробностите на нещастно отчаяния му план. Каза:

— В СМЕРШ доста добре сте обмислили всичко. Сигурно ви е струвало огромни усилия. Но има една малка подробност…

Не довърши мисълта си.

— И коя е тя, старче? — попита напрегнато Наш, с мисъл за отчета, който му предстоеше да представи.

Влакът започна да намалява ход. Домодосола. Италианската граница. Ще има ли митническа проверка? Изведнъж Бонд си спомни. Транзитните вагони не се подлагаха на никакви формалности до Валорб, граничния пункт с Франция. Но дори и там за спалните вагони се правеше изключение. Експресът минаваше напряко през Швейцария. Само слизащите в Бриг или Лозана подлежаха на митнически контрол, и то в самите гари.

— Хайде, старче, говори.

Наш май бе захапал въдицата.

— Само ако запаля цигара.

— Добре. Но ако направиш някое движение, което не ми е по вкуса — сбогом.

Бонд мушна дясната си ръка в задния джоб. Извади широката сиво-синя табакера. Отвори я. Измъкна цигара. Бръкна в джоба на панталона за запалката. Запали цигарата и върна запалката обратно. Табакерата остави в скута си върху книгата. Небрежно сложи лявата си ръка върху тях, уж да не паднат. Дръпна няколко пъти. Ех, защо не беше някоя от онези, специалните — с бенгалски огън, или нещо друго, което да хвърли в очите на Наш! Но „Сикрет сървис“ не прибягваше към подобни гърмящи играчки! Все пак постигнал бе своето, а още не беше застрелян. За начало не е зле.

— Как да ти кажа… — Бонд описа небрежен кръг с цигарата, за да отвлече вниманието на Наш. Лявата ръка пъхна плоската табакера между страниците на книгата. — Разбираш ли — всичко уж е изчислено, но какво ще стане с теб? Ти какво ще правиш, след като излезем от Симплонския тунел? Кондукторът знае, че си свързан с нас. За нула време ще надушат следите ти.

— А, това ли било? — каза Наш с досада в гласа. — Ти май не схващаш, че тия неща руснаците ги обмислят предварително. Слизам в Дижон и с кола продължавам до Париж. Там се изгубвам. Приказките за някакъв си „трети човек“ няма ни най-малко да навредят на сензацията. Пък и рано или късно ще стане ясно, след като изровят от теб и втория куршум, а втори пистолет не са намерили. Аз вече ще съм офейкал. Ако искаш да знаеш, утре по обяд имам среща — в стая двеста и четири на хотел „Риц“, да докладвам на Роза. Тя иска да обере славата от цялата афера. След това се превръщам в неин шофьор и заминаваме за Берлин. Като си помисля, старче — равният му глас придоби емоционална окраска, стана алчен, — в чантата си може да ми носи орденче „Ленин“. Морално възнаграждение, както му казват.

Влакът тръгна пак. Бонд се стегна. Оставаха броени минути. Що за глупава смърт, ако му е писано да умре! И то благодарение на собствената му сляпа, смъртоносна глупост! При това — смъртоносна и за Татяна. Исусе Христе! По всяко време можеше да стори нещо, та да се измъкне от тази каша. Шансове не му бяха липсвали. Но самоувереността, любопитството и четирите дни любов го бяха всмукали в плавния поток, по който според замисъла им е трябвало да заплува. Точно това бе и най-проклетата страна на цялата история: триумф за СМЕРШ, единствения му враг, за който се бе заклел, че ще го унищожава при всяка среща. Ще направим еди-какво си, а той ще направи еди-що си. „Другари, себевлюбеният глупак Бонд няма да представлява никаква трудност. Наблюдавайте как само ще налапа стръвта. Ще се убедите сами. Казвам ви, че е глупак. Като всички англичани.“ А стръвта — милата стръв — бе Татяна. Бонд си спомни за първата им нощ. За черните чорапи и кадифената лента. А от СМЕРШ са ги наблюдавали, гледали са как предприема всичките си самоуверени стъпки точно така, както са планирали, за да се натрупа петното — петното върху името му, върху М., който го бе пратил в Истанбул, върху „Сикрет сървис“, който разчиташе на мита, съпътстващ неговото име. Божичко, каква каша! Ех… ех, да можеше да осъществи своя дребен колкото зрънце план!

Отпред тропотът на влака се превърна в басово бучене.

Секунди още. Метри.

Овалният отвор между белите страници сякаш зейна още по-широко. След секунда черният тунел ще угаси лунната светлина върху страниците, а синьото езиче ще се източи към него.

— Сладки сънища, английско копеле.

Ропотът прерасна в заливащ ги трещящ рев.

От гръбнака на книгата изскочи пламък.

Насоченият в сърцето на Бонд куршум изсвистя необходимите два метра.

Бонд се строполи на пода и остана да лежи, проснат под погребалната лилава светлина.