Иън Флеминг
От Русия с любов (10)

Глава 9
Усилие на любовта

Татяна усети миризмата на стаята още щом застана пред безличната кремава врата. И именно тази миризма изпълни съзнанието й, когато резкият глас й каза да влезе, тя отвори вратата и срещна погледа на жената, седнала зад кръглата маса под централния абажур.

Точно така миришеше в метрото в задушните привечери — евтина миризма, която да прикрива животинските изпарения. Независимо дали са се къпали или не, руснаците се заливат с одеколони най-вече, когато не са, поради което здравите и чисти девойки като Татяна винаги се прибират пеша от работа, освен когато вали или е натрупало много сняг — за да избегнат вонята в електричката и метрото.

Този път Татяна бе облята от такава миризма. Ноздрите й потръпнаха от отвращение.

И точно това отвращение и презрението й към човека, който можеше да живее насред подобна миризма, й позволиха да погледне в жълтеникавите очи, вторачили се в нея през квадратните стъкла. Не можа да прочете нищо в тях. Бяха очи, пригодени за приемане, не за предаване. Усети как бавно минават по нея, като обектив на камера.

Полковник Клеб проговори:

— Добре изглеждате, другарю ефрейтор. Прекосете стаята и се върнете обратно.

Какви бяха тези медени думи? Вдървена от новия страх — страха от прословутите лични навици на жената, Татяна изпълни заповедта.

— Свалете куртката. Поставете я на стола. Вдигнете ръце над глава. По-високо. Сега се наведете и допрете пръстите на краката. Не свивайте колене. Добре. Седнете.

Жената говореше като лекар. Посочи с жест стола срещу себе си до масата. Клепачите на втренчените й проучващи очи се отпуснаха, когато зачете папката на масата.

Сигурно е досието ми, помисли си Татяна. Интересно щеше да е човек да надникне в истинския инструмент, който подрежда целия му живот. И колко дебело беше — цели пет сантиметра. Какво толкова можеше да пише на всичките тези страници? Погледна над отворената папка с широко разтворени хипнотизирани очи.

Полковник Клеб прехвърли последните страници и затвори досието. Корицата бе оранжева, с черна диагонална ивица. Какво ли означаваха тези цветове?

Жената вдигна поглед. Татяна посмя все пак да му отвърне.

— Другарю ефрейтор Романова. — Гласът бе властен, като на старши офицер. — Сведенията за работата ви са добри. Досието ви е чудесно както по отношение на задълженията ви, така и на спорта. Държавата е доволна от вас.

Татяна не можеше да повярва на ушите си. Прималя й. Изчерви се до корените на косите си, след това побледня. Опря ръка в ръба на масата. С треперещ глас отвърна:

— Б-благодаря, другарю полковник.

— И заради добрата служба сте избрана за една изключително важна задача. За вас това е огромна чест. Разбирате ли?

Каквото и да бе, беше по-добро от онова, което очакваше.

— Тъй вярно, другарю полковник.

— Задачата е изключително отговорна и води със себе си повишение. Другарю ефрейтор, поздравявам ви по случай повишението, което ще получите след изпълнение на задачата капитан от Държавна сигурност.

Нечувано за момиче на двайсет и четири! Татяна подуши някаква опасност. Вдърви се като животно, съзряло стоманената паст под месото примамка.

— За мен е огромна чест, другарю полковник. — Подозрителността все пак успя да се промъкне в гласа й.

Роза Клеб измънка нещо неопределено. Прекрасно знаеше какво бе изпитало момичето, когато му бяха предали призовката. Ефектът от внимателното посрещане, шокът на облекчение, с който бе посрещнала добрата новина, отново разбудените й страхове, не останаха скрити. Момичето бе красиво, наивно и невинно. Точно каквото се изискваше за конспирацията. А сега — да я отпусне.

— Ох, миличка — каза мазно, — как се разсеях само. Такова повишение следва да се отпразнува с чаша вино. Да не си помислите, че ние, старшите офицери, сме бездушни. Ще полеем случая. Прекрасен повод за отварянето на бутилка френско шампанско.

Роза Клеб стана и отиде до шкафа, където ординарецът й бе приготвил всичко, каквото му бе заповядала.

— Почерпете се с един бонбон, докато се преборя с тапата. Голям проблем са тези тапи. На нас, жените, ни е нужен мъж поне за такива работи, нали?

Продължи противното си дърдорене и докато поставяше луксозната кутия шоколадови бонбони пред Татяна. Върна се при шкафа.

— Швейцарски са. Най-добрите. Онези, кръглите, са с крем. Квадратните са дъвчащи.

Татяна измърмори някаква благодарност. Протегна се и взе една от кръглите. По-лесно щеше да я преглътне. Устата й бе пресъхнала от страх пред идния момент, в който щеше да усети как капанът щрака около врата й. Сигурно щеше да е нещо ужасно, щом се налагаше да го маскират с цялата тази пиеса. Шоколадът залепна на небцето й като дъвка. С благодарност усети, че в ръката й се пъха чашата с шампанско.

Роза Клеб бе застанала до нея. Весело вдигна чашата си.

— За ваше здоровье, товариш Татьяна. И най-искрените ми поздравления!

Татяна забоде някаква ужасна усмивка на лицето си. Вдигна чаша и леко се поклони.

— За ваше здоровье, товарищ полковник. — Изпи чашата на един дъх, както е прието в Русия, и я остави пред себе си.

Роза Клеб мигом я напълни пак, като разплиска малко върху покривката.

— А сега, за здравето на новия ви отдел, ефрейторе.

Вдигна чаша. Захаросаната й усмивка се стегна, докато наблюдаваше реакцията на момичето:

— За СМЕРШ!

Татяна вдървено се изправи. Взе пълната чаша.

— За СМЕРШ. — Думата едва се отрони. Задави я шампанското и се наложи да го изпие с малка почивка. Отпусна се отново на стола.

Роза Клеб не й остави време за мислене. Седна отсреща й и положи длани върху масата.

— А сега — на работа, другарю ефрейтор. — Властността се бе върнала в гласа й. — Искало ли ви се е някога да живеете в чужбина? В друга страна?

Татяна усети, че шампанското вече я бе ударило. Сигурно щеше да дойде и по-лошото, но поне да дойде бързо.

— Не, другарю полковник. В Москва ми е добре.

— Не сте ли си помисляли какъв е животът на Запад — красиви дрехи, джаз, всичките му там модерни неща?

— Не, другарю полковник. — Беше искрена. Никога не се бе замисляла.

— А ако държавата поиска от вас да живеете на Запад?

— Ще изпълня заповедта.

— С желание ли?

Татяна вдигна рамене с леко раздразнение.

— Изпълнявам, каквото ми се заповядва.

Жената направи пауза. Зададе следващия въпрос с момичешка тайнственост в гласа.

— Девствена ли сте, другарю ефрейтор?

О, божичко, каза си Татяна.

— Не, другарю полковник.

Влажните устни блеснаха на светлината.

— Колко мъже?

Татяна се изчерви до корените на косите си. Сред руските момичета не е прието да се говори за такива работи. Сексуалният климат в Русия не е по-различен от онзи в средата на викторианската епоха. Още по-отвратително бе това, че въпросите на тази Клеб се задаваха със студен инквизиторски тон от държавна служителка, която виждаше за пръв път в живота си. Татяна събра смелост. Вгледа се оправдателно в жълтите очи.

— Разрешете да запитам каква е целта на тези интимни въпроси, другарю полковник.

Роза Клеб се изправи. Гласът й изплющя като камшик.

— Опомнете се, ефрейторе! Не сте извикана да задавате въпроси. Забравяте с кого приказвате. Отговорете веднага!

Татяна се сви на стола.

— Трима, другарю полковник.

— Кога? На каква възраст? — Пронизващият жълт поглед се впи през масата в уплашените сини очи на момичето, задържа ги и ги подчини.

Татяна едва не се разплака.

— В училище. На седемнадесет. След това в Института за чужди езици. На двадесет и две. И миналата година. Бях на двадесет и три. С един приятел от пързалката.

— Имената, ако обичате, другарю ефрейтор. — Роза Клеб взе молив и придърпа бележника към себе си.

Татяна закри лице с ръце и избухна в плач.

— Не — протестираше през хълцанията. Не, никога, каквото и да ми направите. Нямате право.

— Стига глупости — изсъска гласът. — За по-малко от пет минути мога да измъкна от вас не само имената, но и всичко друго, което ме интересува. Играете опасна игра с мен, другарю ефрейтор. Търпението ми не е вечно. — Роза Клеб направи пауза. Прекалено груба бе. — Засега ще оставим този въпрос настрана. Утре ще ми съобщите имената. На тези мъже няма нищо да им се случи. Просто ще им зададат по един-два въпроса — най-елементарни технически въпроси, нищо повече. Изправете се и избършете сълзите. Не бива да допускаме повече подобни глупости.

Роза Клеб се изправи и заобиколи масата. Застана до Татяна и я загледа отгоре. Гласът й стана мазен и гладък.

— Хайде, хайде, миличка. Трябва да ми имаш доверие. От мен малките ти тайни няма да излязат. Хайде, пийни мъничко шампанско и забрави тази дребна неприятност. Трябва да сме приятелки. Ще ни се наложи да работим заедно. Научи се, мила Таня, да ме чувстваш като майчица. Хайде, изпий това.

Татяна издърпа носна кърпичка изпод колана на полата си и попи очи. Протегна трепереща ръка към чашата шампанско и отпи с наведена глава.

— Глътни го, миличка.

Роза Клеб се бе надвесила над момичето като одобрително къткаща квачка.

Татяна послушно изпразни чашата. Усети как я напуска всякаква съпротивителна сила, чувстваше се изтощена и готова да направи всичко, само и само да прекрати този разговор, да се махне някъде и да спи. Сигурно така се чувства човек на масата за разпити, си рече, а това е тонът, който Роза Клеб използва. Наистина имаше ефект. Вече бе станала покорна. Готова бе да сътрудничи.

Роза Клеб седна. Иззад майчинската маска хвърли преценяващ поглед на момичето.

— Само още един интимен въпрос, миличка. Между момичета. Обичаш ли да се любиш? Доставя ли ти удоволствие? Голямо удоволствие?

Ръцете на Татяна отново се вдигнаха да закрият лицето й. С приглушен от тях глас рече:

— Ами, да, другарю полковник. Естествено, когато обичаш някого…

Гласът й заглъхна. Какво повече да каже? Какъв отговор искаше тази жена?

— Ами ако не си влюбена, миличка? Любенето с някой мъж пак ли би ти доставило удоволствие?

Татяна нерешително поклати глава. Откри лице и наведе глава. Косата й се спусна от двете страни като завеса. Мъчеше се да мисли, да е полезна, но просто не успяваше да си представи подобна ситуация. Вероятно…

— Вероятно ще зависи от мъжа, другарю полковник.

— Съвсем разумен отговор, мила. — Роза Клеб издърпа чекмеджето на масата. Извади снимка и я подаде на момичето. — Ето, този мъж например.

Татяна пое снимката предпазливо, като че ли щеше да се запали. Погледна плахо към красивото безмилостно лице. Опита се да помисли, да си представи…

— Не мога да кажа, другарю полковник. Хубав е. Може би, ако е нежен… — Отблъсна притеснено снимката от себе си.

— Не, задръж я, скъпа. Сложи я до леглото си и си мисли за този мъж. В хода на новата си работа ще научиш още неща за него. А сега — проблеснаха очите зад квадратните стъкла — интересува ли те каква ще е тази нова работа? Задачата, за която си избрана сред всички момичета в Русия?

— Тъй вярно, другарю полковник. — Татяна погледна послушно към съсредоточеното лице, което сега се бе насочило към нея като муцуна на ловджийско куче.

Влажните гумени устни се разтвориха изкусително.

— Избрана сте за лесна и прекрасна задача, другарю ефрейтор — за истинско усилие на любовта, както се казва. От вас се иска единствено да се влюбите. Нищо повече. Просто да се влюбите в този мъж.

— Но кой е той? Та аз дори не го познавам.

Устата на Роза Клеб тържествуваше. Това щеше да даде на хлапачката доста храна за мисли.

— Английски шпионин.

— Боже мой! — Ръката на Татяна отлетя към устата й, хем да спре упоменаването на божието име, хем от ужас. Седеше притъпена от шока и гледаше Роза Клеб с разтворени, леко пияни очи.

— Да — потвърди Роза Клеб, доволна от произведения ефект. — Той е наистина английски шпионин. Може би най-известният от всички. И от този миг нататък сте влюбена в него. Трябва да свикнете с тази мисъл. И без глупости, другарю ефрейтор. Нужна ни е сериозност. Касае се до важна държавна работа и вие сте избрана за неин инструмент. Така че без глупости, ако обичате. А сега — някои практически подробности. — Роза Клеб млъкна. След това каза рязко: — И свалете ръка от глупавото си лице. Престанете да приличате на уплашена крава. Седнете хубаво на стола и внимавайте. Иначе ще стане по-лошо. Разбрахте ли?

— Да, другарю полковник. — Татяна бързо изправи гръб и постави ръце в скута си, както правеше едно време в школата за служители на Държавна сигурност. Мислите й кипяха, но не беше време за лични съображения. Целият й опит й подсказваше, че става въпрос за операция в името на държавата. Сега вече работеше за Родината. По неведоми пътища я бяха избрали за важна конспирация. Като служител на МГБ трябваше да изпълни дълга си, и то добре. Заслуша внимателно, влагайки цялото си професионално старание.

— Засега — възвърна Роза Клеб официалния си тон — ще бъда кратка. Повече подробности по-нататък. През идните няколко седмици ще бъдете обучена най-старателно за тази операция, така че да знаете точно какво да правите във всяка нововъзникнала ситуация. Ще ви приучат към някои чужди обичаи. Ще ви набавят красиви дрехи. Ще ви демонстрират цялото изкуство на прелъстяването. След това ще ви изпратят в чужбина, някъде в Европа. Там ще срещнете този човек. Ще го прелъстите. По този повод не бива да имате никакви глупави задръжки. Тялото ви принадлежи на държавата. Държавата го е отгледала, откакто сте се родили. А сега е ред на тялото ви да поработи за държавата. Ясно ли е?

— Да, другарю полковник.

Логиката бе необорима.

— Ще придружите този човек до Англия. Там без съмнение ще бъдете подложена на разпити. Но те няма да ви затруднят. Англичаните не използват силови методи. Ще им отговаряте дотолкова, доколкото няма да поставите държавата в опасност. Предварително ще ви дадем някои отговори, които бихме желали те да чуят. Оттам вероятно ще ви препратят в Канада. Англичаните винаги пращат там една определена категория чужди военнопленници. Ще ви спасят и ще ви върнат в Москва. — Роза Клеб изгледа момичето. Стори й се, че възприема всичко, което и се казва, без да го поставя под съмнение. — Сама виждате, че става дума за нещо сравнително елементарно. Имате ли някакви въпроси на този етап?

— Какво ще стане с мъжа, другарю полковник?

— Нас това не ни засяга. Просто ще го използваме като средство за внедряването ви в Англия. Целта на цялата операция е да се дадат известни фалшиви сведения на англичаните. Разбира се, другарю ефрейтор, ще се радваме да научим и личните ви впечатления от живота в Англия. Сведения от висококвалифицирано и интелигентно момиче като вас ще са от изключителна важност за държавата.

— Наистина ли, другарю полковник!

Татяна се почувства важна. Изведнъж всичко й се стори изключително вълнуващо. Ех, само ако успееше да се справи! Уверена бе, че няма да пожали и сетните си сили. Но ако не успее да накара английския шпионин да се влюби? Отново погледна снимката. Наклони глава. Лицето му бе привлекателно. А какво ли ще е това „изкуство на прелъстяването“, за което спомена тази жена? Какво ли ще представлява? Можеше пък и да е от полза.

Роза Клеб доволно стана от масата.

— Сега вече можем да се отпуснем, миличка. Край на работата за тази вечер. Ще отида да оправя, а после можем да си поприказваме. Само секунда почакай. Изяж тези бонбони, иначе ще се развалят.

Роза Клеб махна неопределено с ръка и се скри със замислен поглед в съседната стая.

Татяна се облегна на стола. Значи за това е било всичко! Е, не беше чак толкова лошо. Какво облекчение! И каква чест, че именно нея са я избрали. Колко глупава беше, като се уплаши! Естествено, висшето държавно ръководство никога няма да допусне да пострада един невинен неин гражданин, който работи съзнателно и няма черни петна в досието си. Изпита внезапен прилив на благодарност към бащинския образ на държавата и гордост, че й се удава възможност поне малко да се отплати. Дори и тази жена Клеб не бе чак толкова лоша.

Татяна още правеше щастливия си преглед на ситуацията, когато вратата на спалнята се отвори и в рамката й се появи „жената Клеб“.

— Какво ще кажеш за това, миличка? — Полковник Клеб вдигна пълните си ръце и се завъртя на пръсти като манекенка. Зае поза с една протегната напред ръка, а другата — на кръста.

Челюстта на Татяна увисна. Бързо я затвори. Не намираше думи.

Полковник Клеб от СМЕРШ бе в полупрозрачна нощница от оранжев крепдешин, с фестони от същата материя около дълбокото правоъгълно деколте и с фестони по китките на широко воланираните ръкави. Отдолу прозираше сутиен — две огромни рози от розов сатен. Обута бе в старомодни кюлоти от розов сатен с ластици над коленете. Между полуразтворените гънки на нощницата надничаше коляно с трапчинки, като жълтеникав кокосов орех, заело класическа манекенска стойка. Краката бяха пъхнати в розови чехли от сатен, с помпони от щраусови пера. Роза Клеб бе махнала квадратните очила и голото й лице бе наклепано с туш, руж и червило.

Приличаше на най-старата и най-грозната курва в света.

Татяна запелтечи:

— Много е красиво.

— Нали — изчурулика жената. Приближи се към широкия диван в ъгъла, покрит с някаква ярка селска кувертюра. По стената бяха подредени доста захабени сатенени възглавнички в пастелни цветове.

Като изпищя от удоволствие, Роза Клеб се тръшна в някаква карикатурна поза ала мадам Рекамие^[1]. Протегна ръка и запали лампиона с розов абажур, със стойка, представляваща гола жена в псевдохудожествена изработка от стъкло. Потупа дивана до себе си.

— Изгаси горната лампа, мила. Ключът е до вратата. После ела да седнеш до мен. Трябва да се опознаем по-добре.

Татяна отиде до вратата. Изгаси горната лампа. Ръката й решително се спусна към дръжката на вратата. Завъртя я, отвори и излезе хладнокръвно в коридора. Изведнъж нервите й не издържаха. Блъсна вратата след себе си и хукна по коридора, запушила с ръце ушите си, за да не чуе преследващия я писък, който така и не бе нададен.