Иън Флеминг
От Русия с любов (3)

Глава 2
Убиецът

Грант пусна леко слушалката върху вилката и остана, загледан в нея.

— Стягай се да тръгваш — рече надвесилият се над него слуга с длъгнеста глава.

— Нищо ли не споменаха за задачата?

Грант говореше руски прекрасно, но с подчертан акцент. Можеше да мине за жител на някоя от прибалтийските провинции на Съветския съюз. Гласът му бе висок и равен, като че четеше от скучна книга.

— Не. Само казаха, че те чакат в Москва. Самолетът е вече на път. Ще пристигне след около час. Половин час за зареждане, а след това — три или четири часа, зависи дали ще кацате в Харков. Към полунощ ще си в Москва. Почвай да стягаш багажа. Ще поръчам колата.

Грант нервно се изправи.

— Да. Прав си. Но не казаха ли дали става дума за някаква операция? Не е лошо човек да знае. Линията не се подслушва. Можеха поне да намекнат, както обикновено.

— Е, този път премълчаха.

Грант бавно излезе през стъклената врата на моравата. Дори и да забеляза седналото на отсрещния ръб на басейна момиче, с нищо не го показа. Наведе се да вдигне книгата и златните трофеи на професията си, след това влезе обратно в къщата и изкачи няколкото стъпала до спалнята си.

Стаята бе мрачна и съдържаше желязна кушетка, от която до пода висяха смачкани чаршафи, плетен стол, небоядисан шкаф за дрехи и евтин калайдисан умивалник. По пода се търкаляха разхвърляни английски и американски списания. До стената под прозореца бяха скупчени пъстри книжки джобен формат и кримки с твърди корици.

Грант се наведе и изтегли изпод леглото охлузен италиански плетен куфар. Подреди в него няколко добре изпрани, евтини, но прилични дрехи, които извади от шкафа. След това набързо изми тялото си със студена вода и сапун с неизбежния аромат на роза и се изтри в единия от чаршафите.

Отвън се чу шум от кола. Грант се облече набързо в дрехи, които по сивота и безличие не отстъпваха на онези в куфара, сложи часовника на ръката си, прибра останалите вещи по джобовете, взе куфара и слезе.

Външната врата беше отворена. Видя двамата пазачи да разговарят с шофьора на очукан ЗИЛ. Bloody fools^[1], рече си. (Все още през повечето време мислеше на английски.) Сигурно му казват да ме качи на всяка цена на самолета. Мозъкът им не побира как един чужденец може доброволно да живее в проклетата им страна. Студените очи го изгледаха подигравателно, когато остави куфара на прага и започна да рови из купчината палта, окачени на пирони на кухненската врата.

Откри „униформата“ си на съветски служител — сив шлифер и черен платнен каскет, облече се, взе куфара, излезе и седна до цивилния шофьор, като пътем блъсна грубо единия от охраната.

Двамата се отдръпнаха, без да кажат и дума, но го изгледаха убийствено. Шофьорът вдигна крак от съединителя и колата, чакала включена на скорост, ускори бързо по прашния път.

Вилата се намираше на югоизточното кримско крайбрежие, горе-долу по средата между Феодосия и Ялта. Бе една от многото официални дачи по тази силно предпочитана отсечка от хълмистия бряг, известен като „Руската Ривиера“. Ред Грант съзнаваше на каква огромна привилегия се радва, като живее тук, а не в някоя ужасна вила в Подмосковието. Докато колата се изкачваше по планинския път, си даде сметка, че се отнасят с него толкова добре, колкото могат, макар загрижеността за благосъстоянието му да имаше две страни.

Шестдесет и петте километра до летището в Симферопол изминаха за един час. По пътя не срещнаха друга кола — само по някоя каручка от лозята, която, щом чуеше клаксона, бързо свърваше в канавката. Както и в цяла Русия, кола означаваше началник, а началникът винаги носеше опасност.

През целия път се движеха сред рози: плантациите се редуваха с лозя, покрай самото шосе образуваха плет, а пред летището в една огромна кръгла леха бяха засадени червени и бели сортове така, че да образуват червена звезда на бял фон. На Грант вече му се повдигаше от тях и мечтата му бе да стигне по-скоро Москва, далеч от сладникавата им смрад.

Подминаха входа за гражданското летище и продължиха покрай висока стена още близо километър и половина, до военната част на аеродрума. На високия мрежест портал шофьорът показа пропуск на двамата часови с автомати и изкара колата на пистата. Наоколо имаше няколко самолета — големи военнотранспортни машини в камуфлажни краски, малки двумоторни „учебници“ и два флотски хеликоптера. Шофьорът спря до някакъв мъж в гащеризон, за да го пита за самолета на Грант. В същия миг откъм всевиждащата контролна кула се чу металният лай на високоговорител: „Наляво. В края на левия фланг. Номер V-BO“.

Шофьорът се движеше послушно по пистата, когато железният глас отново излая: „Спри!“

Докато шофьорът набиваше спирачки, над главите им се чу оглушителен вой. Двамата в колата се свиха инстинктивно, когато ято от четири МИГ-17 изскочи от залязващото слънце и профуча над тях с пуснати докрай за приземяване непохватни елерони. Самолетите докоснаха пистата един подир друг в облачета синкав дим изпод челните колесници и с виещи двигатели рулираха до граничната линия на полосата, откъдето свърнаха към контролната кула и хангарите.

„Продължавай!“

След стотина метра стигнаха до самолет с отличителен знак V-BO. Беше Ил-12. От вратата на салона се спускаше малка алуминиева стълба. Показа се член на екипажа. Слезе по стълбата и внимателно прегледа пропуска на шофьора и документите за самоличност на Грант. След това махна на шофьора да се отдалечи и с жест подкани Грант да го последва. Не предложи да му помогне за куфара, но и Грант се изкачи с него по стълбата, сякаш не тежеше повече от една книга. Летецът изтегли след себе си стълбата, затвори с удар широкия люк и влезе в пилотската кабина.

Имаше избор от двадесет свободни места. Грант се настани в най-близкото до изхода и стегна коланите. През отворената врата на кабината се чу придружен с пращене разговор с контролната кула, двата двигателя извиха, закашляха се и запалиха, самолетът се извъртя с лекота на автомобил, рулира към началото на пистата, ориентирана в посока север-юг, без всякаква подготовка се засили по нея и набра височина.

Грант откопча коланите, запали цигара „Тройка“ с позлатен мундщук и се облегна удобно да поразсъждава за своето минало и за непосредствената си бъдеща кариера.

Донован Грант бе плод на една среднощна среща между цирков тежкоатлет германец и келнерка от Южна Ирландия. Срещата им, върху влажната трева зад шапитото в Белфаст, трая четвърт час. След нея бащата връчи на майката монета от два шилинга и половина, а тя доволна се прибра в леглото си, в кухнята на една закусвалня близо до гарата. Когато дойде време за бебето, отиде да живее при своя леля в малкото село Омъклой, разположено на самата граница, където шест месеца по-късно почина от родилна треска след появата на този свят на близо петкилограмово момченце. Преди смъртта си пожела детето да се казва Донован (тежкоатлетът жънеше слава под името „Могъщият О’Донован“), с нейната фамилия — Грант.

Момчето бе отгледано с неохота от леля му и израсна здрав и изключително силен, но и много мълчалив младеж. Нямаше приятели. Отказваше да общува с други деца, а когато искаше нещо от тях, си го вземаше с юмруци. В местото училище се плашеха от него и го мразеха, но завоюва популярност, като се боксираше и бореше по местните панаири, където кръвожадният бяс на атаките му, съчетан с хитрост, му носеше победи срещу много по-големи и по-едри момчета.

Именно благодарение на бойните си способности привлече вниманието на хората от партията „Шин фейн“, за които Омъклой бе важен пропускателен пункт при техните вземания-давания със Северна Ирландия, за какъвто го ползваха и местните контрабандисти. След като напусна училище, стана въоръжен въдворител и за двете групи. За свършената работа му плащаха добре, но гледаха да го виждат колкото се може по-рядко.

Горе-долу по това време около дните на пълнолуние тялото му започна да изпитва странни непреодолими желания да буйства. Когато „чувствата“, както той ги наричаше, го сполетяха за пръв път през октомври на шестнайсетата му година, излезе и удуши една котка. Благодарение на това цял месец се чувстваше „по-добре“. През ноември умори голямо овчарско куче, а за Коледа преряза гърлото на една крава — посред нощ, в обора на съседа. Всички тези действия го караха да се чувства „добре“. И понеже бе достатъчно умен, за да се сети, че скоро в селото щяха да се замислят за всичките странни смъртни случаи, той си купи колело и по един ден всеки месец изчезваше някъде из околностите. Често му се налагаше да повърти доста педалите, докато намери това, което му трябваше, и след като два месеца подред му се наложи да задоволява нуждите си с гъски и кокошки, накрая се престраши и преряза гръкляна на някакъв скитник.

И понеже нощем по пътищата се срещаха прекалено малко хора, започна да излиза по-отрано с колелото, така че по мръкване да е в някое далечно село — тогава самотни люде се прибираха от полето, а девойките се измъкваха за тайни срещи.

Когато от време на време му се случеше да убие някое момиче, изобщо не го „пипаше“. Тези неща, за които бе само чувал, му бяха съвсем чужди. Чувстваше се „добре“ единствено от прекрасния акт да отнема нечий живот. От нищо друго.

По времето, когато навършваше седемнайсет, из целите околии Фърмана, Тайрън и Арма се носеха страховити слухове. След като някаква жена бе убита посред бял ден — удушена и нехайно захвърлена в купа сено, — слуховете се разраснаха в паника. В селата създадоха групи от доброволни пазители на реда, докараха полицейски подкрепления с кучета, а покрай историите с „убиеца по пълнолуние“ в района нащъкаха и журналисти. На няколко пъти спираха за разпит и Грант с колелото, но го спасяваха влиятелните му закрилници в Омъклой, които с готовност потвърждаваха, че върти педалите, за да поддържа формата си на боксьор, понеже се бе превърнал в гордостта на селото и бе кандидат за шампионската титла на Северна Ирландия в полутежка категория.

И отново инстинктът го спаси от преждевременно залавяне. Напусна Омъклой и отиде в Белфаст, където се остави в ръцете на един разорен боксов менажер, който го караше да стане професионалист. В занемарения салон дисциплината бе строга, почти като в затвор, та когато кръвта отново кипваше във вените на Грант, не му оставаше друго, освен да пребие почти до смърт някой от спаринг-партньорите си. След като на два пъти се наложи да го измъкват насила от ринга, само спечелването на шампионската титла го спаси от това, да не го изхвърли менажерът му.

Грант стана шампион през 1945-а, на осемнайсетия си рожден ден, след което го взеха войник и го направиха шофьор в Кралския свързочен корпус. Периодът на обучение в Англия го отрезви или поне го накара да внимава повече, когато го обземаше „чувството“. Сега при пълнолуние предпочиташе да се напие. Забиваше из горите около Олдършот с бутилка уиски и докато я изпиеше, хладнокръвно се самонаблюдаваше до момента, в който изгубваше съзнание. Връщаше се в казармата призори, залитащ и полузадоволен, но вече не опасен. Ако нарядът го спипаше, минаваше с по един ден арест, понеже началникът на поделението гледаше да не му разваля настроението преди армейския шампионат.

Но той така и не се яви на това състезание, понеже транспортната част, в която служеше, бе прехвърлена в Берлин по време на наложената от руснаците блокада. Там го възбуждаше постоянният мирис на опасност, а той от своя страна го караше да е по-внимателен и хитър. По пълнолуние пак се напиваше до смърт, но през останалото време си отваряше очите и кроеше планове. Това, което чуваше за руснаците — за тяхната жестокост, пренебрежение към човешкия живот и коварност, му харесваше, затова реши да мине към тях. Но по кой начин? Какво да им занесе като дар? Какво им трябваше?

Окончателното решение бе взето по време на шампионата на британските армейски подразделения в чужбина. По стечение на обстоятелствата състезанието се състоя при пълнолуние. Грант, боксиращ за кралския корпус, бе предупреден за държане и за удари под кръста, а в третия рунд направо го дисквалифицираха за нечиста игра. На слизане от ринга целият стадион го освирка — най-силното дюдюкане идваше от собствения му полк, а на другата сутрин се яви по заповед на командира на поделението, който с хладен глас го нарече позор за кралския корпус, заслужаващ да се завърне у дома с първия уволняващ се набор. И тъй като колегите му шофьори го изолираха напълно и никой не желаеше да му е съекипник, наложи се да го прехвърлят в мечтаната от мнозина мотокуриерска служба.

За Грант това бе идеалният случай. Изчака няколко дни. Една вечер, след като събра изходящата поща от управлението на военното разузнаване на „Райхканцлерплац“, се отправи към руския сектор, изчака с работещ двигател да отворят британското КПП за някакво такси, при което нави докрай газта, мина с около седемдесет километра в час под падащата бариера и закова спирачки пред бетонния бункер на руската гранична охрана.

Набутаха го грубо в караулното. Седналият зад бюрото офицер с каменно лице го попита какво иска.

— Трябва ми съветската тайна служба — безапелационно заяви Грант. — Началникът й.

Офицерът го изгледа студено. Каза нещо на руски. Войниците, довлекли Грант, го задърпаха навън. Отърси се с лекота от тях. Единият вдигна автомата. Грант изрече търпеливо и отчетливо:

— Нося куп тайни документи. Отвън са, в кожените чанти на мотоциклета. — Озари го идея. — Ако не стигнат до тайната ви служба, ще си изпатите.

Офицерът изкомандва нещо на войниците и те се отдръпнаха.

— Нямаме тайна служба — рече на помпозен английски. — Седни да попълниш този формуляр.

Грант седна на бюрото и започна да попълва дългия формуляр с въпроси към всеки желаещ да посети източната зона — име, адрес, цел на посещението и т.н. В това време офицерът проведе на тих глас кратък телефонен разговор.

Преди Грант да приключи, в караулното влязоха още двама — сержанти с мрачнозелени кепета и зелени пагони на бозавите униформи. Граничният офицер им подаде формуляра, без да го погледне, а те изведоха Грант, вкараха го заедно с мотоциклета в затворен камион и го заключиха. След около четвърт час бързо каране камионът спря и Грант бе изведен във вътрешния двор зад някаква голяма сграда. Качиха го на асансьор и го оставиха сам в килия без прозорец. Единствената вещ в нея бе желязната койка. След около час — време достатъчно според него да прегледат тайните документи, го въведоха в добре обзаведен кабинет, зад чието бюро седеше офицер с три реда ленти за отличие и златни пагони на полковник.

На бюрото имаше само ваза с рози.

Десет години по-късно Грант, загледан през прозореца на самолета в купа светлини на седем хиляди метра под него, за които подозираше, че са Харков, се усмихна безрадостно на отражението си в плексигласовия прозорец.

Рози. От онзи миг животът му неизменно се съпътстваше от рози. Рози, по целия му път — само рози.