Крис Бънч
„Звезден риск“ ООД (54)

54

Пета луна беше необитаем къс скала, въртящ се бавно на около двеста хиляди километра от своя прародител. С неравна повърхност, издатини и кратери и назъбена линия от каньони.

Предавателят, поставен от Спада на яхтата на убиеца, бе ограничил вероятната зона за разположението на базата до десет квадратни километра, преди да притихне напълно.

За съжаление, оказа се, че тези десет квадратни километра са в най-неравната част на луната.

— Ако има нещо хубаво на тези забравени от Бога местенца — подхвърли замислено Спада, докато надничаше към увисналия над тях Четвърти леден, — това са страхотните залези.

— Не и за мен — сви рамене Гуднайт. — Не мога да се отърва от усещането, че тази проклета планета всеки миг ще се стовари върху ми. Със или без залезите.

Патрулният кораб на Спада и още един като него бяха кацнали върху една от останалите луни на Четвърти леден, която бяха използвали, за да прикрият приближаването си.

Останалите кораби бяха напуснали един по един Мфир, за да не помислят шпионите на Маргатройд, че „Звезден риск“ предприема някаква мащабна операция, и сега патрулираха в астероидния пояс в очакване на заповеди.

Спада бе изстрелял един комуникационен спътник на половин милион мили от планетата и връзката се осъществяваше през фокусиран лъч с помощта на спътника. Съществуваше нищожна възможност Маргатройд да засече редките кодирани съобщения, които си обменяха „Бууп“ и Спада.

Грок беше надминал себе си. Бе натъпкал почти тон всякакви електронни прибори в помещенията и тримата служители на „Звезден риск“ се чувстваха като сардини в консерва.

Гуднайт и Рис чакаха, докато Грок, целият сияещ от щастие, задейства своята апаратура. Отне му почти един земен ден.

— Маргатройд изобщо не е глупак — заключи Грок.

— Никой не е твърдял противното — отбеляза Рис.

— Създал е предупредителен периметър — продължи с обясненията Грок. — За щастие… за наше щастие… това са два орбитални спътника, изведени едва на десет километра над повърхността, почти в пределите на гравитационното притегляне.

— И кое му е щастливото? — поинтересува се Гуднайт.

— Вече няколко пъти ги сондирах много внимателно на различни честоти — обясни Грок. — Боя се, че не са от най-сигурните пазачи. Моделът е доста стар, бивша съюзническа изработка, седмо или осмо поколение ДРВИ. Съюзническият флот се отказа от тях, след като стана ясно, че могат лесно да бъдат заблудени.

— Или заради асоциациите, които навява съкращението? — подхвърли насмешливо Рис.

— Какво? — попита Грок.

— Няма значение — махна Рис. — Значи смяташ, че ще можеш да им видиш сметката?

— Никога не бих направил нещо подобно — възрази Грок. — Липсата на сигнал е почти толкова тревожно събитие, колкото и сигналът за тревога. По-скоро смятам да филтрирам сигнала им така, че каквото и да правим, на другия край да получават съобщението „всичко е спокойно“. Така ще можем да преминем към следващия етап на операцията — продължи той. — А той е да стесним района, където би могла да е базата, за да не се налага да обикаляме всички тези нащърбени хълмове и долчинки. Каква странна дума — долчинка. Доста архаична, струва ми се. Защо му е трябвало на някого… — Той се отдалечи, като си мърмореше замислено под нос.

Два часа по-късно от Мфир пристигна съобщение. Рис го прекара през декодера:

ПАТРУЛНИТЕ КОРАБИ ДОКЛАДВАТ ЗА БАНДИТИ В ПОЯСА. ВСЕ ОЩЕ НЯМА СЪОБЩЕНИЯ ЗА АТАКА. ПРОДЪЛЖАВАМЕ ПРОСЛЕДЯВАНЕТО. ИЗГЛЕЖДА, ПРОТИВНИКЪТ СЕ НАСОЧВА КЪМ СЪЩЕСТВУВАЩИТЕ БАЗИ НА „ТРАНСКУТЕНАЙ“, НО ЗАСЕГА НЕ ПРОЯВЯВА АКТИВНОСТ. ГОТОВ СЪМ ДА ПРЕДПРИЕМА СЪОТВЕТНИТЕ ДЕЙСТВИЯ. ФОН БАЛДУР.

— И какви, по дяволите, ще са тези съответни действия? — зачуди се Гуднайт.

— Проклета да съм, ако знам — отвърна Рис. — Предполагам, че Фреди ще ни информира, когато го сметне за нужно.

По-късно през същия „ден“ Грок изстреля своята играчка, модифицирана, лишена от бойна глава ракета.

Нкумра, млада жена, новият оръжеен офицер на Спада, откара кораба до Пета, описа голям кръг над района, който предстоеше да претърсят, след това се снижи към повърхността на луната от другата страна на интересуващия ги квадрант.

В навигационната на патрулния кораб цареше пълна тишина, присъстващите разговаряха шепнешком, сякаш Маргатройд би могъл да ги чуе по някакъв начин.

Нкумра поклати глава, когато ракетата описа първия кръг и се върна обратно. Сензорите й покриваха площ от двеста метра.

При третия кръг тя се усмихна.

— Ето тук и тук има малки инфрачервени следи. Това говори ли ви нещо?

— Ще изведа картата на екрана — рече Грок. — Мисля, че ще ни помогне. Инфрачервената утечка на тези две места говори за нещо в каньона, по-точно в края на единия каньон и началото на друг. Едно от възможните обяснения е, че базата е била построена там и замаскирана, вероятно с топлоизолационни материали. Мисля, че това място заслужава по-щателно изследване. — Той се обърна към Спада. — Дойде време да ни свалиш долу. Предлагам да се спуснем ниско и да летим под радарния хоризонт, в случай че разполагат с втора предупредителна мрежа. Ще ни оставиш в подножието на планината.

— Благодаря за проникновените предложения, доктор Грокомонослоф — отвърна саркастично Спада. — Разбира се, както винаги, ще бъда наблизо, в случай че ме повикате.

 

 

Патрулният кораб се приземи леко върху неравната повърхност.

Люкът се отвори и Рис, Гуднайт и Грок се измъкнаха навън. Извънземният изглеждаше още по-страховит в огромния си скафандър, в който едва бе успял да се натъпче.

Гуднайт помаха на кораба и поведе групата през каменния кошмар. Двамата с Рис бяха привикнали към преходи със скафандри, но въпреки това след час започнаха да се изморяват и поискаха почивка. От всички Грок изглеждаше в най-добра форма.

Откриха една ниша и Рис се свърза с кабел с другите два скафандъра. Почака, докато дишането й се успокои, след това включи микрофона с брадичка.

— Ще продължим още малко, докато навлезем в каньона — рече тя.

— Разбрано — отвърна Гуднайт.

— Но после какво да правим? — попита Рис.

— Ще проверим дали е възможно да проникнем в базата. И тогава аз ще вляза. Със скафандъра няма да ме познаят.

— Защо само ти? — наежи се Рис.

— Само аз — настоя решително Гуднайт. — Ще останете отвън, готови да влезете, ако ви повикам на помощ.

— Доста рисковано за най-обикновено разузнаване — посочи Рис.

— Въпросът е какво ще си помислят те. Нали искаме да ги изненадаме. Поне се надявам — добави Чес.

Рис помисли и реши поне засега да не възразява.

— Хайде да тръгваме — подкани ги Гуднайт. — Да ги изпреварим, преди да са надушили, че наоколо става нещо нередно.

Тримата пиха по малко вода от запасите и се отправиха на път.

Бяха на около два километра от каньона, когато Гуднайт почувства вибрации под краката си. Той даде знак на другите да се скрият зад един хълм.

В мъждивата светлина, идваща от увисналия над тях Четвърти леден, те видяха три ниарски кораба от същия клас, използван от бандитите, да прекосяват небосвода и да изчезват.

Гуднайт махна с ръка на останалите и продължиха. След около километър за първи път откриха следи, говорещи за близостта на базата. Масивни метални плочи бяха монтирани върху лунната повърхност. Те се простираха навътре в каньона, оформяйки нещо като купол. В единия край под плочите се подаваха релси, върху тях се плъзгаше масивна хидравлична преграда, затваряща и отваряща пътя на корабите.

Рис поклати глава, възхитена от мащабите на строителството.

Грок забеляза един кратер наблизо и го посочи.

— Това там прилича на малък сервизен люк — рече Гуднайт. — Аз влизам, а вие се навъртайте наоколо.

— Какво да правим, ако загазиш? — попита Грок.

— Ще ви повикам на резервната честота — отвърна Гуднайт. — След това минавам в ускорен режим и си пробивам с всички сили път навън. Гледайте да сте в околностите, за да ме прикриете, когато се покажа.

— Не бях чувала по-прибързан план — въздъхна Рис.

— Да имаш по-добро предложение? — тросна се Гуднайт.

Рис поклати глава.

— Не, освен да се върнем на кораба, да се свържем с Фреди и да засипем тези клоуни с бомби с надеждата, че крайцерът е вътре. Че е вътре и не е готов за излитане — добави тя.

— Няма да се забавя повече от час — обеща Гуднайт, изключи кабела за директна връзка и се отправи, без да бърза, към люка. Докато обемистият му скафандър се отдалечаваше, Рис потъна в дълбок размисъл.

Гуднайт коленичи до люка, отвори го и потъна в купола.

— Мисля, че нашият Чес няма търпение да си поиграе.

— Това със сигурност е най-нескопосаната операция, за която съм чувал — съгласи се Грок.

— А може би няма търпение да намери брат си и да му отмъсти?

— Лоша работа, ако е така.

— Вярно — кимна Рис. — Слизам след него. Искаш ли да ми правиш компания и да откриеш огън по всеки негодник, който не прояви достатъчна гостоприемност към нас?

— Ето една идея, която ми харесва — отвърна Грок.

Двамата се промушиха през люка. Зад него се простираше огромна подземна кухина, озарена от мъждивите лампи на подпорните греди.

В средата й се намираше крайцерът, няколко ниарски щурмови кораба и други съдове.

Стените й бяха облицовани и оформяха множество пещери. Просторни плексигласови прозорци гледаха навътре.

По пода на кухината и по металните мостчета притичваха фигури.

Една от тях беше Гуднайт.

Беше се смесил добре с тълпата. Повечето от скафандрите, които носеха бандитите, бяха стандартна съюзническа изработка, също като неговия. Никой не му обръщаше внимание, нито забелязваше тежката раница, в която носеше различни муниции.

Той не беше единственият въоръжен с прибран в кобур бластер и бластерна пушка през рамо. Гуднайт спря при една тераса, погледна надолу и видя малкия кораб, който обикновено използваше брат му.

Без да осъзнава, лицето му се изкриви в мрачна и зловеща усмивка.

Той се спусна надолу по металните стълби.

Мшел чукна Грок по шлема и доближи наличника си до неговия.

— Ето го. Слизам долу.

— Не мисля, че постъпваме разумно. Нали трябваше само да разузнаем?

— Никой не е твърдял, че ще се държим разумно, нали?

— Така е — съгласи се Грок. — Пък и винаги е приятно да гледаш как противникът подскача изплашено, нали?

Гуднайт стигна приземното ниво и се насочи към краба. Беше празен, с отворен люк.

Той помисли малко и забеляза един мъж да тика към него поставен на количка генератор. Доближи се до него с величествена крачка, доколкото е възможно за някой, нахлузил два пъти по-голям скафандър.

Той подаде комуникационния си кабел. Мъжът вдигна изпълнени с досада очи към тавана, пое кабела и го включи в розетката на своя скафандър.

— Какво те мъчи бе, човек?

— На кого е този кораб? — попита Гуднайт.

— На някакво началство, дето пристигна преди два-три дена.

— Трябва да го махнете оттук, защото мястото ни трябва.

— Че защо никой не ми е казал? — попита мъжът. — Наредиха ми само да включа това нещо и да проверя какво не е наред с антиграва.

— Не ме интересува — заяви Гуднайт. — Къде мога да намеря пилота? Със сигурност не смятам аз да изкарвам тази бракма навън, още повече щом е с повреден антиграв.

— Проклет да съм, ако знам — сви рамене механикът. — Намери си го сам. — Той се захили. — Ако ти стиска да тормозиш началството. Всички важни клечки са на горния етаж, имат някаква среща. Предполагам, че наближава моментът да приключим с тази операция. Да ти призная, следващия път, когато си търся работа, ще си намеря такава, та да си чеша топките и да не кисна толкова дълго в тази консервена кутия.

— И къде е това прословуто началство?

— Вероятно горе. На командния етаж. — Мъжът посочи с ръка.

— Знаеш ли му името? — попита го Гуднайт.

— Нямам представа — отвърна мъжът, дръпна кабела и се отдалечи.

Гуднайт реши, че няма смисъл да настоява — все пак като вътрешен човек би трябвало да познава базата. Той кимна, обърна се и закрачи към стълбите. По средата на пътя го застигна друга фигура със скафандър и му даде знак да се включат.

Той прие раздразнен.

— Какво?

— Изглеждаш като човек, който се нуждае от компания — рече Рис.

Гуднайт подскочи едва забележимо.

— По дяволите, нали ти казах…

— Чес, никой не може да ми нарежда какво да правя. Пък и ми се струва, че съм по-старша от теб.

— Тук прошка няма. Могат да те убият за едното нищо.

— А теб не могат ли?

Гуднайт поклати глава и се усмихна.

— Някой да ти е казвал, че си глупачка?

— Доста често. А на теб да са ти казвали и по-лоши неща?

Двамата продължиха към асансьора. Докато се изкачваха нагоре, Гуднайт й предаде какво е узнал от механика.

— И какъв е твоят план?

— Отивам да потърся Рег.

— Точно каквото си мислех — кимна Рис.

Вратата на асансьора се отвори, те излязоха и се отправиха към шлюза. От едната страна се редяха врати, зад които имаше кабинети. Гуднайт видя луксозно облечени мъже и жени, килими, бюра, които, изглежда, бяха изработени от истинско дърво.

На масичка до шлюза стояха двама въоръжени часовои.

Единият стана и вдигна ръка.

Рис и Гуднайт спряха.

Мъжът посочи гърдите си, където имаше табелка, и протегна ръка за някакъв документ.

Рис се усмихна и го простреля.

Партньорът му зяпна от почуда и посегна към пистолета си. Мшел повали и него, преди Гуднайт да успее да извади оръжието си.

Чес се усмихна и я побутна към люка. Тя се наведе, шмугна се през него и Гуднайт я последва.

Преградата на шлюза се спусна и докато помпите нагнетяваха въздуха, Гуднайт включи микрофона.

— Как предлагаш да ги ударим?

Рис се намръщи, сякаш не можеше да го чуе, и повдигна лицевото стъкло.

Чес Гуднайт открехна своето.

— Какво става…

Рис го удари, доста силно, право в челото с основата на дланта си. Главата на Гуднайт подскочи назад в шлема и той рухна.

— Нещастен копелдак — промърмори тя. — Нима си мислеше, че ще те оставим да правиш каквото ти скимне? — Тя го довлачи до ъгъла на шлюзовото помещение. — Полежи си сега тук, да си отдъхнеш. А аз ще се върна веднага щом приключа с моята роля в тъпата пиеса, в която имаше неблагоразумието да ме замесиш.

Тя спусна лицевото стъкло, отвори вътрешния люк на шлюза и измъкна две гранати от раницата си.

Приемната сякаш беше в друг свят, на който грее слънце и въздухът е свеж. Двама мъже и една жена очакваха да ги повикат и отчаяно се стараеха да изглеждат спокойни сред лъскавата обстановка.

Жената от рецепцията вдигна глава и се усмихна.

— С какво мога да ви услужа? — чу Рис гласа й от говорителите.

Мшел не отговори, а задейства първата граната, търкулна я на пода, след нея и втората.

Втората граната, която беше нападателна, избухна и мъжете и жената изкрещяха. После експлодира и първата, газовата.

Помещението се изпълни с дим и Мшел видя хора, стиснали с ръце гърлата си, да бягат и падат.

Рис не им обърна внимание и прекоси коридора към вътрешните стаи.

От една врата се подаде едър мъж, видя Рис с оръжие в ръка и посегна към малкия пистолет в кобура си.

Рис го простреля, метна една граната в стаята, от която бе излязъл, и продължи навътре.

Коридорът свършваше с голяма двойна врата от истинско дърво. Рис гръмна ключалката и нахлу.

Вратата водеше към заседателна зала с дълга маса и трима или четирима мъже и жени, надвесени над документи или загледани в трепкащите екрани на компютри. Те се обърнаха при шума и един от тях скочи на крака.

Нито един от присъстващите не й беше познат.

Освен Рег Гуднайт.

За един кратък миг й се прииска да спре хода на времето и да му съобщи, като в някой долнопробен филм, че е ударил часът да си плати дълговете.

Но нямаше време и тя му отнесе главата с няколко бързи изстрела, после метна останалите гранати и хукна назад към шлюза, проправяйки си път с непрекъсната стрелба.

Докато тичаше, тя си повтаряше напевно: „Каква идиотка съм само… каква идиотка съм само… каква идиотка съм само…“

Завиха аларми.

Мшел стигна шлюза и натисна копчето на автомата. Чес Гуднайт се бе подпрял на стената и се бореше с гаденето.

— Затваряй шлема, войнико! — викна му тя. — И гледай да не повърнеш вътре.

Той кимна, че я е чул.

Помпите изсмукаха последния въздух и звукът на алармите притихна.

Рис забеляза неколцина облечени в скафандри и въоръжени с тежки пушки мъже да се катерят по стълбите към тях. Тя повали първите трима и се наведе, когато над главата й засвистяха изстрели.

Въпреки че все още не беше се съвзел напълно, Чес извади своя бластер и откри стрелба — недостатъчно точно, но стигаше, за да накара охраната да потърси прикритие.

Отекнаха още изстрели от нова позиция и тя видя, че огромният Грок е коленичил малко над тях и обстрелва методично казармените помещения от другата страна на каньона.

Той изведнъж прекрати стрелбата и движейки се с невъобразима за масивното си туловище бързина, изтича по горното мостче, като същевременно си смъкваше раницата.

Рис нямаше представа какво смята да прави, нито имаше време да гадае, докато тикаше Гуднайт нагоре по стълбите към същото ниво, на което беше Грок.

Чуждоземецът бе на стотина крачки от тях и надвесен над раницата, ровеше вътре.

Рис изведнъж се досети какво е намислил.

На сто метра под него беше огромният крайцер. Имаше рампа и отворен шлюз към пилотската кабина, точно под Грок.

Чуждоземецът се изправи, завъртя раницата сякаш е огромна прашка и я запокити.

Тя отлетя надалече, удари един от носовите стабилизатори на крайцера, подскочи върху рампата и в този миг активираната от Грок граната избухна, задействайки експлозива в раницата.

Лумнаха пламъци, които бързо започнаха да се разпространяват.

Грок хукна към нея и подхвана Гуднайт от другата страна.

Никой от бандитите не обръщаше внимание на тримата — всички търчаха безпорядъчно наоколо или стояха, загледани в пламъците.

От долната част на огромния кораб започна да излиза дим. Тримата доближиха шлюза и се измъкнаха на лунната повърхност.

Мшел имаше усещането, че всеки миг краката й ще се подкосят, но сега не беше време да се отпуска.

Димът си проправяше път дори през херметически затворения скафандър.

„Наложи се да рискуваме и тримата, но все пак се справихме с копелето“ — помисли си тя.

Те извървяха около двеста метра и Рис видя един плитък кратер. Тримата легнаха на дъното, усещайки с телата си извиращите от базата сътресения.

После земята се разтърси като от земетръс, към небето се вдигна огромен пламък, истински ръкотворен вулкан, породен от избухналия крайцер и огъня, унищожаващ базата.

Тримата се надигнаха и погледнаха нататък.

Никой не посягаше към комуникационния панел.

Нямаше какво повече да си кажат.

Те се обърнаха и поеха бавно към планината, където ги очакваше Спада.