Крис Бънч
„Звезден риск“ ООД (36)

36

Тролът побутна леко Мшел, изчурулика тихо и посочи на юг.

Това беше посоката, в която бе поел патрулът, по данни на друг скаут.

Мшел съвсем преднамерено се бе показала на открито, надявайки се да предизвика интерес у неприятеля. Изглежда, малкият й план бе успял.

Беше останала така четири напрегнати минути, след което се отдалечи тичешком, очаквайки всеки миг да чуе свистенето на ракети или грохота на лека артилерия, а може би дори приглушения тътен на минохвъргачки.

Но нищо такова не се случи и тя си позволи да въздъхне малко по-спокойно.

Шестимата й помощници явно смятаха, че идеята й да стърчи над тях и тревите е голямо забавление, особено след странните игри, с които ги бе развличала известно време. Игри, благодарение на които имаха възможност да избият няколко техни стари врагове.

Може би и това бе игра.

— Колко са? — попита Рис, после въздъхна, коленичи и се зае да събира пръчки. Тя посочи на юг и тролът кимна, или поне направи някакво движение с главата, което Рис възприе като положителен отговор. Тя постави на земята една пръчка, получи кимване, постави втора, после трета, стигна до осем и ентусиазираните кимания продължаваха. Тя постави още една пръчка, получи ново кимване, после още една, но този път без никаква реакция.

Деветчленен патрул. Може би.

Беше се научила да не използва числата над осем. Аритметичните упражнения на троловете се базираха на числото осем. Толкова, колкото им бяха пръстите на едната ръка.

Отвъд него следваше само „много“.

Същият брой, който бе докладвал и скаутът, когато напуснаха пещерата.

Тя раздвижи ръце, описвайки раница с радиостанция и получи още кимвания. Каквото и да означаваха те.

Но и това й стигаше поне засега.

Отне й цяла седмица, за да се увери, че никога няма да може да научи примитивния им език. Неведнъж през това време си спомняше какво я бе учил лингвистът във военната школа — че за нивото на развитие на една цивилизация може да се съди по езика. Примитивните хора, противно на общоприетите очаквания, не използваха примитивен език с „о“-та и „а“-та. Той им даде за пример един език, в който имаше седем различни варианта на думата „мърша“ — от „вкусно“, през „годно за ядене“ до „стръв“. Всички хора използваха езика, за да получат от него това, което им е нужно. Едно пътуване например можеше да е „един ден“, „два дена“ и така нататък, в зависимост от това, към което беше привикнало съответното племе. Над тази граница вероятно щяха да се използват понятия като „децата ти ще видят края“ или „нататък са само боговете“.

Троловете имаха пушки, които вероятно бяха взели от първите заселници и бяха пригодили за употреба с барут и дялани от камък куршуми, забравили напълно ръждясалите пълнители, електронните мерници и спусъците. Нужна им бе само цевта, една малка дупка в задната част и нащърбена метална издатина, в която да удрят кремъка, за да възпламенят натъпкания вътре барут.

Не можеше да разбере само как туземците са се научили да произвеждат барут, но този въпрос вероятно щеше да остане без отговор.

Проблемът бе, че според представите на местните убиваше не само куршумът, но и звукът на пушката, така че те не се стараеха да се прицелват и дори затваряха очи, когато задействаха ударния механизъм.

Отне й още една седмица да ги научи да боравят с армейските бластери.

Рис предполагаше, че ще й трябват стотина години, за да им втълпи някои основни понятия по тактика. Оказа се, че греши — те доста бързо схванаха смисъла на „игрите“ й и след като издебнаха и „убиха“ своя учител на два пъти, бяха готови да тръгнат на война.

Рис започна внимателно, като разполагаше на доста къси разстояния скаути и часовои. Троловете нямаха търпение да преминат към крайния етап с избиването и се оказаха доста опитни в това начинание. Първоначалната й идея бе да проследи някой от патрулите и така да открие базата. Изчака в засада три дена и тогава видя два кораба да излитат през отвора на една пещера.

Сега вече знаеше къде е базата на Маргатройд. Веднага се поправи. Една от базите. Надяваше се да е тази с крайцера. Или, ако имаше късмет, това бе единствената им база.

Оставаше й само да прати съобщение на „Звезден риск“, за да вдигнат базата във въздуха.

И разбира се, да я приберат.

— Следващата седмица — прошепна тя. — Ще се научим как се дяла космически кораб от камък. Хайде, момчета! Размърдайте се и се молете да извадим късмет.

 

 

Чес Гуднайт се събуди преди зазоряване и установи, че е единственият буден от целия патрул.

Зигфрид, който го бе сменил и на свой ред бе сменен от хъркащия в момента войник, бе заспал дълбоко.

Гуднайт изруга и изрита Зигфрид в крака.

Мъжът се сепна, претърколи се с оръжие в ръка, премигна, огледа се и веднага се ориентира в обстановката. Той също започна да сипе ругатни.

— Вдигай ги — прошепна Гуднайт и посочи налягалите по края на поляната мъже.

Зигфрид кимна и понечи да изпълни нареждането, но се оказа, че е закъснял.

Една граната се извиси във въздуха над миниатюрния обезопасен периметър, който Гуднайт бе определил за почивка предната вечер. След като се нахраниха, хората му заспаха мигновено, сякаш изобщо не се бяха стреснали от дадените през последните две седмици жертви.

А би трябвало да са поне отчасти нащрек.

Гранатата избухна и откъсна ръката на един спящ войник.

Радистът до него подскочи, надигна се и в този момент в гърдите му се заби каменният връх на копие.

Мъже и жени, наклякали на поляната, взеха да тършуват за оръжията си.

— Към мен! — извика им Гуднайт и в този миг над главата му профуча копие.

Той включи режима на ускорение, направи четири гигантски стъпки и се хвърли под големия камък, който бе набелязал още снощи като лично скривалище.

След това се завъртя и светът се забави.

Зигфрид тичаше към него и Гуднайт пусна един прикриващ откос зад гърба му. Гледаше да стреля малко по-високо, опасявайки се да не би в храсталака отзад да се крие Рис.

Проклетите Сиви се прикриваха твърде добре.

Шестима от войниците му бяха наскачали и също тичаха към него. Единият се спъна и изстрелян вероятно от прашка камък му размаза черепа.

Петимата оцелели се добраха до скалата и продължиха да отстъпват, като се прикриваха на смени.

Но нямаше повече изстрели, нито копия.

Гуднайт намери подходяща позиция и зачака.

Нищо.

След това, без да обръща внимание на ужаса и омразата в очите на петимата, той им нареди да се върнат обратно към мястото на засадата.

Можеше само да се надява, че Сивите не са останали да ги чакат там.

Нямаше ги.

Бяха взели това, за което бяха дошли — оръжията и захвърлените муниции.

Плюс радиостанцията на Гуднайт.

 

 

— До всички станции на „Звезден риск“ — говореше Рис в микрофона. — Повтарям, до всички станции на „Звезден риск“! Код Ромео Индия Сиера!

Тя зачака, а по челото й се стичаше пот. Два писука бе приклекнал до нея, горд, разбира се, че личният му тотем може да разговаря с кутията и най-вероятно, ако поиска, дори да лети като птица.

— Ромео Индия Сиера, тук централата на „Звезден риск“ — Рис позна гласа на Грок. — Моля идентифицирайте се с номера на етажа, на който е нашият офис на Трималхио.

Тя напрегна отчаяно ума си.

— Тук Ромео — отвърна. — Четирийсет и три. Повтарям отново, четирийсет и три.

— Тук централа. Къде си, Мшел?

— Трябва да побързаме. Взех този предавател от лошите и не знам колко още ще издържи.

— Тук централа. Опитваме се да локализираме позицията ти. Засега неуспешно.

— Сигурно защото съм в ниското. Базата е в средата на тази долина, скрита зад една скална урва. Координати спрямо настоящата позиция приблизително едно, нула, девет.

— Засякохме те. Потвърждаваме координати едно, нула, не чухме последната цифра. Моля повтори. Моля…

Рис изключи предавателя, чула фученето на приближаващите се ракети.

Тя сграбчи Два писука, който нададе пронизителен вик и се просна на земята.

Ракетите се забиха в пръстта около тях и скалистият корниз, под който се бяха притаили, запя под ударите на шрапнелите.

Тя се изправи, видя, че предавателят е ударен от изкривен метален къс, дръпна Два писука за ръката и хукна тъкмо преди да се стовари вторият залп.

— По дяволите! — изруга Мшел, без да се трогва от протестите на Два писука. — Проклетата ми сантиментална природа е виновна, задето те скрих, сиво копеленце. Трябваше да спася предавателя, не дебелия ти задник. Сега май ще трябва сама да се оправям.