Крис Бънч
„Звезден риск“ ООД (14)

14

Мъжът изхвърча през вратата, подхлъзна се на грапавата настилка, с която бе покрита улицата, и приседна уморено. Носеше мокасини, горната половина на орбитален космически скафандър и нищо повече.

— Веднъж вече ти казах — избоботи глас от входа на кръчмата „До последна капка“. — Пия само с хора, които ми харесват. Това е последното предупреждение.

Гласът бе нисък, вибриращ и въпреки това — женски.

Мъжът премигна към вратата на бара, поклати леко глава, въздъхна и се сви на кълбо, готов да подремне насред улицата.

Рис и Балдур се спогледаха озадачени.

— Може би трябваше да вземем Грок? — попита Балдур. — Никак не обичам да се бия, когато съм на почивка.

— Ставаме двама — съгласи се Рис. — Така че не ми заставай на пътя, когато побягна.

— Нищо чудно да бъде точно обратното — подметна Балдур и двамата влязоха.

Барът беше типична работническа бърлога: на всеки три метра имаше кранове за бира, между тях бяха поставени машини за разливане на твърд алкохол, докато самите течности се съхраняваха някъде далече от гърлата на жадните посетители. Шестимата бармани несъмнено бяха подбрани според способностите им да водят безсмислени разговори, да участват в ръкопашен бой и да размахат бухалки в съвсем краен случай.

Единственият нестандартен предмет беше панорамният екран отгоре, показващ астероидния пояс и мигащите светлинки на миньорските селища.

Десетината мъже и жени в кръчмата играеха съвсем миролюбиво шах на обикновени или тримерни дъски. При барплота стоеше самотна жена. Беше висока малко повече от метър и половина и също толкова широка. Косата й бе подстригана съвсем късо, както я носеха повечето миньори, носеше цял комбинезон и тежки обувки.

Пред нея беше поставена малка пластмасова бутилка с твърд алкохол, стъкленица с миниатюрна лъжичка и пепелник с петнайсетина смачкани пурети.

Рис и Балдур я доближиха, поръчаха бренди и вода и ги получиха веднага.

Мшел погледна към жената.

— Случайно не се ли казвате Л. С. Доу?

— Да… но не случайно. Дяволски хубаво име, което избрах сама.

— Да ви почерпя едно?

— Разбира се. А аз? — тя побутна към тях стъкленицата.

Рис се поколеба, повдигна капачето и смръкна. Не се сдържа и подскочи.

— Чиста проба отрова — похвали се доволно Доу.

Рис премигна и си пое дълбоко въздух.

— Сърцето ми се разтуптя.

— Всичко ще ви се разтупти — засмя се Доу. — Ако вземете още малко, ви чака голям купон.

— По-добре да си пия брендито — кимна Рис. Тя побутна стъкленицата към Балдур.

— Аз ще се въздържа — заяви той. — Лесно ми потича кръв от носа.

— Какво пък, ваша работа — Доу се наведе и смръкна от стъкленицата. — Предполагам, че търсите мен.

— Така е.

— Видяхте ли смрадливеца, когото изритах през вратата?

— Да.

— Когато съм под пара, не обичам да си имам работа с когото и да било. Така че, без да ми се сърдите, но ако разговорът няма да е по същество, по-добре очистете околността.

— Става въпрос за тукашното дружество за подпомагане на миньорите. Чийто президент сте вие.

— О, по дяволите! Проклета работа! Но… — тя потърси с очи бармана. — Бени, дай от онова за изтрезняване.

Барманът се пресегна под тезгяха, извади малко шишенце и й го подаде.

— Колко жалко — въздъхна Доу. — Тъкмо се готвех да се поизвися, а сега пак обратно в калта.

Тя отвори шишето и го пресуши. Тялото й се разтърси и за миг на Рис й се стори, че вижда от ушите й да излиза дим. Очите й кървясаха и тя преглътна мъчително.

— Всичките удоволствия на махмурлука за десет секунди — промърмори, след като се съвзе. — Плюс пълна детоксикация.

Тя преглътна отново.

— Дано да става въпрос за нещо сериозно.

— Колкото сериозно, толкова и важно — увери я Рис.

Тя се представи и каза името на Балдур.

Доу ги разглеждаше внимателно.

— Дали няма да е по-добре, ако се преместим в някое тихо кътче — предложи. — Мисля, че мога да си позволя една бира, без да ми се замъгли умът.

Рис допи своето бренди и чукна с нокът по чашата, за да я напълнят отново. Преместиха се на една маса встрани от играчите на шах.

— Забелязахте ли колко съм мила с вас? — попита ги Доу. — Двама досадници от „Транскутенай“, а аз разговарям с вас, вместо да ви изритам през вратата.

— Да се опитате да ни изритате — поправи я Рис.

Доу повдигна тежките си вежди.

— Предизвикваш ли ме, момиченце?

— Ни най-малко — отвърна Рис. — Само подчертавам, че не съм от хората, които позволяват да ги блъскат.

Доу я огледа замислено.

— Ако се беше изрепчила преди няколко минути, задникът ти вече да търка улицата. Но сега… особено след като идвате по работа… ще си позволя да проявя търпение. Мисля, че мога да ти свия сармите, макар че нещо в погледа ти ми подсказва, че ще ми струва известни неприятности. Добре, да забравим дребните дрязги. Слушам ви — тя се облегна на масата, надигна халбата с бира и я изля в гърлото си. — Всъщност, преди да започнем, не зная дали ще ви бъде интересно да научите, че вече ме навестиха двама загубеняци от… чакай, как се казваше — „Цербер“, нещо такова. Душеха наоколо, твърдяха, че щели да въведат ред в астероидния пояс, че работели за „Транскутенай“ и се съмнявали, че ние миньорите може би сме нахитрели и се опитваме да изгоним компанията и да си направим наша. Глупости, разбира се. Договорите на „Транскутенай“ далеч не са сред най-неизгодните и малцина биха искали сами да си станат началници.

— Ние нямаме подобни идеи — прекъсна тирадата й Балдур. — Договорът ни с „Транскутенай“ е първо, да осигурим безопасността на миньорите, и второ, да открием нападателите и да се разправим с тях по съответния начин.

— Какъв джентълмен, а? — подсмихна се Доу и запали пурета. — И е доста сладък за дърт пръдльо.

Рис прикри усмивката си, докато Балдур се мъчеше да се овладее.

— Добре — кимна Доу. — Разбрах какви са намеренията ви. Въпросът е какво искате от нас?

— Не искаме да обвиняваме когото и да било — поде Рис. — Но изглежда, тези бандити, които и да са те, разполагат с източници на информация сред вашите хора.

— Без майтап? — повдигна вежди Доу. — И да е така, нямам представа кои може да са приказливците. Миньорите работят сами в повечето случаи, а когато се приберат в цивилизацията, са склонни да си развържат езиците.

— Ако чуете нещо или ви хрумне някоя мисъл, ще се радваме да ни потърсите — рече й Балдур.

— Не ме бива особено в контрашпионажа — призна Доу. — Но ще си отварям очите и ако разбера кой е лошият, ще ви кажа. Нещо друго?

— Има — кимна Рис. — Както вече спомена господин Фридрих фон Балдур, задачата ни е да осигурим безопасността на миньорите. Ще организираме патрулни полети, но едва ли ще бъдем в състояние да обикаляме целия пояс. Ето защо предлагаме да продадем на всеки миньор, който прояви интерес, противокорабни ракетни установки.

— Майчице мила на колело! — възкликна Доу. — Нима си мислите, че „Транскутенай“ или правителството ще си затворят очите, когато въоръжавате една такава опасна и разпасана пасмина като нас, миньорите?

— Изобщо не смятаме да се консултираме с тях по въпроса — сви рамене Балдур.

— Освен това — продължи Рис — предлагаме, без голяма надценка, индивидуално оръжие и прибори за комуникация с нашия команден център. По-късно, когато открием врага, можем да ви раздадем и оръдия за собствена отбрана.

— Брей-брей — поклати глава Доу. — Вие, смешници такива, хич не си поплювате.

— Нямаме време за това — отвърна Рис. — А сега ще ни трябват малко сведения по въпроса как точно действат миньорите и по какъв начин можем да ги опазим от нападения. Казвате, че работите сами. Бихте ли искали да се съберете по двойки или на малки групи заради собствената ви безопасност?

— А, това няма да стане — отсече Доу. — Така ще трябва непрестанно да се следим едни други, за да не би някой да отмъкне чуждия дял. Или ние да откраднем неговия.

— Хм, нищо чудно и в това да се крие ключът за загадката — промърмори Мшел. — А какво ще кажете, ако конвоираме миньорите до местата, където разработват залежите, и после ги придружаваме обратно?

— Това може да стане — рече Доу. — Макар че важат същите предразсъдъци.

— Ясно — кимна Мшел. — Хрумна ми още една идея. Прегледах докладите за нападенията и убийствата на миньорите. Горе-долу кога след като поискат концесия за нова разработка, което, както разбрах, става по радиостанцията тук, в офиса на „Транскутенай“ в Шеол, биват нападнати?

— Мама му стара! — изруга Доу. — Май никой не се е сещал за това!

— Възможно ли е да се подслушват честотите, на които се предават подобни съобщения, и след това врагът да се насочва право към жертвата, направила откритието?

— Напълно възможно.

— Ето нещо, което трябва да се промени, госпожо Доу — подчерта Рис. — Можете ли да убедите миньорите да се явяват лично в офиса на „Транскутенай“, за да заявяват правата си върху откритите рудни залежи?

— Викайте ми Ел Си. Ще се опитам и мисля, че ще ме послушат. Особено след като им обясня, че съобщенията по радиостанцията са сигурен начин скоро след това да им видят сметката. Друго има ли?

— Най-важното — рече Рис. — Базата на нападателите. Никой не знае къде е. Вашите хора ще могат ли да помогнат за откриването й?

 

 

— … моите хора могат да поразпитат насам-натам — чу се гласът на Доу от малкия говорител. — Проблемът е да не би това да предизвика ответна реакция. И все пак ще разпратя съобщения. — Настъпи пауза. — Все още не мога да повярвам — заговори отново тя, — че ще ни продадете ракети. Истински, готови да видят сметката на негодниците, противокорабни ракети.

Рис изключи записващото устройство и огледа каюткомпанията на „Бууп“ и четиримата членове на „Звезден риск“.

— Това горе-долу са най-интересните моменти от записа — обобщи тя. — Проклета да съм, ако знам дали миньорите са на наша страна или не.

— Вероятно не — рече Джасмин. — Предполагам, че ще трябва да се случи нещо по-сериозно, преди да се съюзят с нас.

— Така е — съгласи се Балдур. — Като например да спипаме някой от негодниците и да го подложим на разпит, за да ни изпее всичко, което ни интересува.

— А ако се опъне — обади се Гуднайт, — завързваме го за масата и започваме да му изтръгваме ноктите един по един. — Съжалявам, приятели, но се налага да си вървя. Ще вечерям с малкото си братче. Мисля да му задам няколко въпроса.

— Дръж ни в течение — погледна го насмешливо Рис.

— Обещавам, обещавам.

— Аз също имам работа — надигна се Грок. — Трябва да довърша настройките на апаратурата за засичане и подслушване.

 

 

Чес Гуднайт избухна в смях. Макар и малко неохотно, брат му Рег се присъедини към него.

— Щеше да е още по-смешно — подхвърли той, — ако ченгетата не търсеха теб, а мен.

— Не се безпокой. Имаш непробиваемо алиби.

— Така е — кимна Рег. — Опитах се да убедя онази дребна червенокоса сладурана… не помня как й беше името… че ще ми е приятно, ако се съгласи да танцува с мен.

— Но не стигна доникъде, нали? — подсмихна се Чес. — Защо си мислиш, че можеш да имаш по-голям успех от мен?

— И аз се питам същото — рече Рег и за миг се намръщи. — Както и да е — той махна с ръка. — Това е част от ролята на по-малкия брат, предполагам.

Чес не пропусна да забележи мимолетната промяна в изражението му.

— Все още си ми сърдит, нали? Ако е така, приеми извиненията ми. Готов съм да си ударя челото в пода.

— Не — поклати глава Рег. — Не ти се сърдя. Не ти бях ядосан дори тогава. Сигурно защото съм разбрал доста отдавна, че по-големите братя вършат такива неща.

Той си сипа още вино.

— Честно казано, единственият път, когато ти се разсърдих, беше през онази година в Харвард, когато чековете престанаха да идват.

— Нямах избор — оправда се Чес. — Тогава ме спипаха за първи път.

— Зная — кимна Рег. — И все пак за мен беше тежък удар — трябваше да напусна учебните занятия и да се хвана на работа. Преди това не си давах сметка какви надути задници са колегите ми. Не можеш да си представиш физиономиите им, когато идваха в пералнята с кошовете мръсни дрехи. Виждах ги как се подсмихват — още един слуга от работническата класа. Но накрая възмездието дойде. Знаеш ли, че ако смесиш един определен химикал с пикня и сетне я изсипеш на яката на негодника, когато облече дрехата и започне да се поти, което става най-често, докато натиска някоя мацка, миризмата се връща с утроена сила?

И двамата отново избухнаха в смях.

— Какво пък — поклати доволно глава Чес. — Ще ти призная, за мен е истинско чудо, че двамата може отново да сме заедно и аз да съм на свобода.

Лицето на Рег отново стана сериозно.

— Да, като изключим някои дребни проблеми, разбира се. Най-вече свързани с тези негодници, дето кръстосват околното пространство и изтребват миньорите ми. „Транскутенай“ не е благотворителна организация. Плащат добре, но не са склонни да прощават грешките. Объркаш ли нещо, смятай, че ще чуеш свистенето на брадвата. Пък и знаят как да те изстискват докрай. Погледни ме, Чес. Аз съм на двайсет и осем земни години. Без жена и деца, дори без собствен дом. По дяволите, нямам си дори приятелка в Шеол.

— Искаш ли да имаш? Точно в Шеол?

Рег се засмя.

— Май си прав. Трябва да престана да се оплаквам. Кажи сега защо ме покани на вечеря?

— Първо — отвърна Чес, — за да видя дали важна клечка като теб ще получи по-добро обслужване и храна в тази дупка, от която не останах доволен миналия път. — Той погледна намръщено управителя. — И тъй като нещата сега са различни, опитът си заслужаваше. Оттук нататък ще се представям като брата на Рег Гуднайт. А сега сериозно, имам няколко въпроса. По работа.

— Давай — подкани го Рег. — Стига преди това да ми направиш една малка услуга.

— Каквото пожелаеш.

— Разбрах, че твоите хора са си набавили разни неща, от тези, дето трудно се намират…

— Като запалителни пръчки? — подсмихна се Чес.

— Именно, става дума за корабите, които са купили. От централата на „Транскутенай“ здравата ме смъмриха. Наложи се да обяснявам разни неща.

— Най-вече по отношение на разходите, предполагам? — досети се Чес Гуднайт. — Ще ти кажа, че никой от нас не би искал да го притискат до стената.

— О, не — побърза да възрази Рег. — Можете да си купувате каквито… хм, инструменти са ви нужни. Но направи ми една услуга и първо се консултирай с мен за вашите доставчици. Компанията, която ви е осигурила корабите, е от тези, с които „Транскутенай“ не търгува, поне от известно време насам. В тази част на звездния куп съществуват само няколко едри доставчици и ние имаме свои предпочитания към тях.

— Искаш да кажеш, че трябва да търсим само такива, от които „Транскутенай“ получава комисионна?

— Не зная какво имат предвид в централата — оплака се Рег. — Лично аз не съм пъхал пръсти в кацата с меда. Както и да е, да чуем твоите въпроси.

— Тези бандити… имаш ли някаква представа къде им е базата?

— Ни най-малка — отвърна Рег. — Както вече казах на Балдур.

— Добре. А сега един от неприятните въпроси, мое собствено производство. Възможно ли е по някакъв начин да са свързани с местното правителство?

— И защо, за Бога, им трябва да вършат подобни неща?

— Ами… например, ако са намислили да прогонят „Транскутенай“ оттук, да скъсат договора с тях и сами да прибират печалбата?

Рег понечи да отговори, но спря и се замисли.

— Щях да кажа, че не вярвам в това, не допускам, че правителството би искало да си има работа с тези мързеливи и вечно хленчещи миньори… Но… — той се замисли отново. — Не мисля, че са чак толкова лукави. Нито пък умни.

— Съществуват ли данни, от докладите за нападения и прочее, че бандитите използват едни и същи кораби, носят еднакви скафандри и са въоръжени еднотипно? Неща, които биха ни навели на мисълта, че може да са от някой отряд за специални операции? Питам, защото в армията съм вършил подобни неща, и предполагам, че тук, във Фолей, може да са си организирали своя малка, специална армия.

— Не мисля — поклати глава Рег. — Но ще прегледам още веднъж информацията за нападенията. Ти също можеш да поработиш над нея.

— Последен въпрос — рече Чес. — Кой отговаря за връзката на „Транскутенай“ с местното управление?

— Защо питаш?

— Хващам се за сламки — рече Чес.

— Една жена — отвърна Рег. — Много е печена. Към петдесетгодишна. Казва се Тан Уитли и е шеф на отдела за извънпланетно развитие на Глейс.

— Благодаря.

Рег се вгледа изпитателно в брат си.

— Чес, да не си намислил да оставаш в „Звезден риск“?

Дойде моментът Чес да се замисли.

— Поне за известно време. Докато на задника ти се пече това яйце. След това… — той сви рамене. — Назад към дивото, безгрижния живот на престъпника, сред богатство и хубави жени. Особено ако се появи по-добро предложение.

 

 

— Нека изброим още веднъж нерешените въпроси — обърна се Балдур към Рис и Кинг. — Първо, да разберем какво представлява шпионската мрежа на противника. Знаем, че имат такава, защото подбират съвсем точно целите си. Второ, разполагат ли с двойни агенти тук, в Шеол, или на някоя от станциите? Трето, как обменят информация? Четвърто, което може би е на първо място — каква е крайната им цел? И последно — къде е проклетата им база? Пропуснах ли нещо?

Двете жени се замислиха.

— Мисля, че засега това покрива всичко — обади се Рис.

— В такъв случай да се заемем с въоръжаването на нашите миньори. Нашите миньори, божичко, започнах да се изказвам собственически, като Рег Гуднайт. Както и да е, трябва да им осигурим охрана, което, надявам се, ще създаде възможност за нанасяне на ответен удар. И още нещо, което току-що ми хрумна. Когато Чес се върне на кораба, смятам да го поставя под карантина. Много малко хора го познават лично, освен брат му. Няма да е зле, ако запазим нещата така. Може да ни потрябва човек, който да се пъхне в дупката на плъховете, и колкото по-неизвестен е, толкова по-малко подозрения ще предизвика. Засега обаче нямам представа кога и как може да стане това.

— Но идеята не е лоша — кимна Рис.

— Съмнявам се да се понрави на Чес — рече Кинг. — И все пак по-добре ядосан подобрен, отколкото разкрит, разбит и унищожен. Нали?

— Разкрита си — засмя се Рис. — Ти си робот. Нито един човек не би произнесъл последното изречение, без да си строши езика.

Балдур я изгледа стреснато и в този миг Кинг започна да се смее.