Крис Бънч
„Звезден риск“ ООД (33)

33

Мшел Рис бе приклекнала на един клон под най-горния слой на джунглата, но въпреки това на петдесетина метра над земята.

Беше се съсредоточила върху предстоящото спускане, за да не мисли за смъртта на Динсмор.

Стегни се, рече си тя. Лошите винаги правят такива неща. Нали затова са лоши.

Тя се усмихна уморено. Сякаш добрите също понякога не вършеха подобни работи, от чиста необходимост. Не че това я успокояваше по някакъв начин.

Рис преметна раницата с антиграва през рамо, бръкна в един от множеството джобове на жилетката и извади метална кутия със саморазвиващо се въже. Закрепи единия край на въжето за клона, на който стоеше, и започна да се спуска бавно надолу.

На десетина метра от земята спря и почака няколко минути. Видя три-четири дребни животинки и насекоми, но нищо, което да изглежда заплашително. Спусна се на земята, опря гръб на дървото и се огледа.

Гората беше много красива, макар сенчеста и мрачна, гъстите клони на дърветата не позволяваха на ниската растителност да избуи. Ако имаше табелки, щеше да прилича на ботаническа градина. Разбира се, с извънземни образци. Зеленият цвят бе приглушен, размесен с ръждивочервени тонове. Земята под краката й бе мека, покрита с пластове гниещи листа.

Едно дребно животинче я наблюдаваше изпод паднал клон. Можеше да е катерица, ако не беше аленочервено и с шест крачета.

Тя се раздвижи, животинчето подскочи и изчезна от погледа й.

Мшел прегледа съдържанието на джобовете на жилетката. Имаше доста добра представа какво държи там, но това беше стандартната процедура при подобни ситуации.

Изведнъж над главата й се чу шум от двигатели. Без труд тя разпозна характерния вой на патрулните кораби от клас „Пир“.

Свои — сигурно я търсеха.

Бръкна в един от джобовете и извади радиомаяка. Включи го и едва тогава забеляза зловещата пукнатина от едната страна и стърчащите през нея жици.

На екрана нямаше нищо.

За всеки случай тя реши да го остави в режим на предаване.

— До всички, които ме чуват, аз съм от екипажа на сваления патрулен кораб. Имайте предвид, че в района се навърта противник. Повтарям отново, в този район действат вражески сили.

Не си съобщи името, защото ако неприятелят също подслушваше тази честота, можеше да го използва като примамка.

Не последва никакъв отговор.

Може би, помисли си тя със слаба надежда, е повреден само приемникът.

Повтори съобщението, но малко след това корабът отгоре описа широк завой и се отдалечи.

Какво пък, рече си Рис, изглежда, ще се наложи да се поразтъпча. Зачуди се дали да не остави предавателя тук, за да привлича неприятеля, но после си спомни, че според стандартните указания никога нищо не се захвърля, дори ако е безполезно.

В друг джоб Рис откри позициониращ приемник и го включи. Екранът светна, но остана празен.

Чудесно, рече си тя. Тези нещастници от Глейс дори нямат спътникова навигация. Не бих се учудила, ако излизат на лов с копия.

Рис се отпусна на земята, напипа в джоба на комбинезона си компаса и го постави на ръката си. Сетне похапна малко шоколад, докато се опитваше да си създаде мислена представа за района, в който се намираше.

Нататък… откъдето дойдоха… се виеше река, достатъчно голяма, за да може да се спусне по нея със сал. Още по на юг би трябвало да е градът.

Доста голямо разстояние за излет. Седмица, дори може би две.

И какво от това? Рис бе привикнала с подобни маршове.

Тя се изправи, метна на рамо антиграва и пое.

Всяко пътешествие, дори такова от хиляда мили, винаги започва с първата крачка.

Ама че потискаща мисъл. Най-добре да си намери друга тема.

И най-вече, не биваше да мисли за свирепите туземци, които бе споменала Кинг и които може би я дебнеха зад всеки храст. И без това си имаше достатъчно ядове.

 

 

Малко преди здрач започна да се оглежда за подходящо място за нощен лагер. Откри едно, което й се стори почти идеално — голямо дърво, с разклонение на около петнайсет метра от земята, труднодостъпно за местните зверове. Наблизо имаше ручей. Тя се наплиска, но не посмя да пие от водата.

Използва една подгряваща таблетка, без мирис и изпарения, за да затопли вечерната си порция.

Една от най-съкровените тайни на Рис бе, че тя харесваше земната храна, нещо, което би я превърнало в обект на присмех във всички военни среди. Особено си падаше по готвени ястия, макар тя самата да не умееше да готви, дори се чувстваше неловко в кухнята.

За вечеря си бе избрала месо със сос от червен пипер, сушени зеленчуци с характерен горчив привкус, чай, който реши да остави за сутринта, тъй като искаше да поспи, както и сухи плодове. След като се нахрани, тя се изкатери чевръсто до разклонението.

Тук се намести в своя спален чувал, настани се удобно и като призова всички приятни мисли на света, се унесе, стиснала в ръка тежкия бластер.

Заспа далеч по-лесно, отколкото предполагаше, вероятно защото бе уморена. Събуди се внезапно в мрака, дочула, че нещо души в подножието на дървото. По звуците приличаше на някое едро и зло животно, но можеше да е шестокраката „катерица“ с малко по-дебел глас.

Рис се поколеба дали да не прати няколко предупредителни изстрела надолу, но се отказа, за да не разяри допълнително животното, ако е едро, а и защото шумът от изстрелите щеше да се чуе надалече.

След известно време животното си тръгна и Рис отново заспа.

Не помнеше да е сънувала, когато призори я разбуди неясно безпокойство. Тя остана да лежи неподвижно, стиснала в ръце оръжието. Но наоколо не се долавяше движение.

Слезе от дървото, нарамила багажа, изми се на потока, изяде нещо, което приличаше на изсушено яйце, няколко бисквити и един богат на белтъчини полуфабрикат, по неясна причина подправен с канела, изми си зъбите и пое на запад.

 

 

Беше по обяд, когато Мшел чу писъци. Идваха отблизо и издаваха агония. Би могла да си помисли, че не излизат от човешко гърло, ако не бе виждала твърде много изтерзани войници и не знаеше, че хората също са способни да издават подобни звуци, когато са измъчени до крайна степен.

Една разумна жена би свърнала в противоположна посока или най-малкото би ускорила крачка, без да се отклонява от следвания курс, вместо да се забърква в нова и вероятно неприятна история.

Тя обаче извади оръжието, постави пръст на спусъка и палец на предпазителя и се приближи.

Подуши дим и след броени секунди бе в покрайнините на неголяма поляна.

Четирима мъже, облечени с комбинезони и тежковъоръжени, се бяха събрали около огън.

На земята до огъня лежеше странно същество, което бе вързано. Сиво на цвят, високо около метър, облечено в нещо като бричове с тиранти.

Имаше плосък череп с издадена долна челюст и надвесени над очите вежди. Челото му бе покрито с четина, която се спускаше назад по гърба.

Близо до него се въргаляше най-архаичното оръжие, което Рис бе виждала някога. Приличаше на музеен експонат, от онези, които някога са изстрелвали каменни топчета с помощта на натъпкван през дулото експлозив. До него имаше късо копие с нещо като кремъчно острие.

Още две тела лежаха проснати в другия край на поляната, едното с размерите на „зряла самка“, а другото на „дете“. Вратът на „детето“ бе изкривен под неестествен ъгъл.

Един от мъжете държеше метална пръчка, която загряваше на огъня. Чуждоземецът стенеше и Рис забеляза следи от изгаряне по краката му.

Мъжът взе нажежената пръчка с ръкавици и се наведе над извънземния. Засмя се зловещо и съществото нададе уплашен вик.

Другите трима се разсмяха дори по-силно от първия.

Рис коленичи, подпря бластера на сгъната си ръка и простреля палача в тила. Главата му се пръсна и мозъкът му потече по чуждоземеца.

Останалите трима скочиха, завъртяха се и втренчиха погледи в Рис.

— Играта свърши, момчета — обяви тя с ведър глас. Първият посегна към пистолета в кобура си и Мшел го гръмна два пъти в гърдите. После премести дулото надясно, застреля втория мъж в лицето, сетне прати два изстрела в корема на третия.

Почака, докато ехото от гърмежите утихна в джунглата, и излезе на поляната.

Изтика с крак падналия върху чуждоземеца мъж и съществото втренчи в нея разширени от ужас очи.

Мшел извади ножа от калъфа и разряза въжетата, с които бе вързан чуждоземецът.

В началото съществото не помръдна.

Рис отстъпи назад.

Чуждоземецът продължаваше да лежи неподвижно, сякаш смяташе, че това е някакъв трик.

— Хайде, размърдай се, космата кукло — подкани го Мшел. — Тези задници сигурно имат приятели.

Никаква реакция.

Тя изръмжа недоволно, наведе се, взе старинната пушка и я подаде на чуждоземеца.

Той я пое неуверено.

В първия момент Рис дори си помисли, че ще се опита да я застреля.

Не без усилие тя му обърна гръб и започна да рови в багажа на убитите.

Намери четири бластера със сгъваеми приклади, същия брой пистолети, достатъчно муниции за малка армия, шестнайсет гранати и един безоткатен гранатомет.

Тъкмо привършваше, когато извънземният я докосна по ръката.

Тя го погледна.

Използвайки несръчно закривените си пръсти, той вдигна един от пистолетите и го притисна към гърдите си. След това го остави и я погледна въпросително.

— Проклета да съм — промърмори озадачено тя. — Какво пък, вземи го. — Подаде му пистолета, помисли малко и му връчи и останалите. Чуждоземецът издаде звук като от стрелба и посочи застреляните мъже.

— Разбира се — кимна тя. — Убий още от тези негодници, щом искаш.

Извънземният се изправи и накуцвайки, доближи тялото на „самката“.

Наведе се и изчурулика приглушено, Рис долови тъга в тона.

— Хайде тръгвай — подкани го тя. — Ще ти помогна.

Тя се наведе, взе „детето“, намести бластерите на рамото си и пое след чуждоземеца.

В началото съжаляваше, че не носи визитни картички на „Звезден риск“, за да ги забоде на труповете, но после реши, че другарите им и без това ще са достатъчно ядосани, когато ги открият.

 

 

Вървяха доста дълго и през това време Рис реши, че чуждоземецът трябва да е от онези туземци, които някога бяха прогонили глейсианците от тяхната база, за да бъде превзета по-късно от Маргатройд и компания.

Не знаеше как се казват и засега реши да ги нарича „тролове“.

Някъде по времето, когато измисли това название, небето се скри от сиви облаци и започна да вали. Рис продължаваше да шляпа из локвите, надявайки се, че скоро чуждоземецът ще я отведе под някой сух и топъл мост, както беше в легендата.

 

 

Тролът свърна от главната пътека и пое през шубраците.

Рис видя един часовой, насочил към гърдите й поставена на тетивата стрела.

„Нейният“ трол нададе предупредителен вик. Другият помръдна с глава, но не стреля.

Появи се втори часовой, въоръжен с примитивна пушка, като тази на трола, и малко след това ги наобиколиха още десетина.

Те разговаряха оживено на пилешкия си език, но Рис не можа да различи в жестовете им радост от срещата.

Преброй към трийсет-четирийсет трола, всичките облечени сходно и до един въоръжени. Не можа да открие някакви полови различия.

Един от тях се приближи и я потупа по ръката. Тя сведе поглед към него и чуждоземецът разтвори в уста в гримаса, която можеше да е усмивка, протегна закривени пръсти и изигра малка пантомима, в която сякаш откъсваше от плътта на Рис и я поставяше в устата си.

„А можех да си продължа по пътя — помисли си мрачно Рис. — Защо ми трябваше да се самопоканвам на вечеря? В ролята на главното меню.“

Лагерът на чуждоземците бе примитивен — скрита от клоните на дърветата поляна, заобиколена от хълмове, в подножията им имаше пещери. Под една надвесена скала бе запален голям огън.

Примитивно, но ефективно, помисли си Рис. Скалите скриват инфрачервеното излъчване, пещерите са топли и сухи, а дърветата пречат да бъдат забелязани от въздуха.

Нейният трол й посочи един камък, на който да седне. Тя положи детското тяло внимателно на земята и подреди до него оръжията.

Останалите, изглежда, едва сега ги забелязаха, защото нададоха радостни викове, сякаш вече имаше повод за празненство.

За да спечели благоволението им, Рис с жест им обясни, че могат да се разпореждат с тях, и се усмихна.

Настъпи тишина.

Нейният трол се приближи и протегна ръка към личния й бластер.

Тя му го подаде неохотно, мислейки си, че ако нещата тръгнат в неприятна посока, поне той ще е първият, който ще умре.

От пещерата излязоха два трола. И двамата носеха къси пръчки. Те изтропаха с тях и отново настъпи тишина.

Единият посочи към трола на Мшел. Тя реши, че е крайно време да му измисли някакво име, но не можеше да си спомни дори един трол от детските книжки.

Затова го посочи на свой ред и повдигна въпросително вежди.

Сякаш той би разбрал какво иска от него.

Тролът забоде пръст в гърдите си. Рис кимна. Той изписука два пъти, много тънко. Това можеше да означава „Кой, аз ли?“ или името му, или дори „Това са ми гърдите, глупако“.

Рис реши да го кръсти Два писука.

Той й обърна гръб и започна да разменя чуруликащи звуци с двамата от пещерата, посочи труповете и захленчи.

Направи няколко крачки, след това вдигна четири пъти ръка, вероятно разказвайки за четиримата мъже, които бяха убили жена му и детето. Рис разбираше, че всичко това са само нейни предположения, но в края на краищата като откривателка на племето имаше право на известна свобода в разсъжденията.

Два писука продължи с разказа и докато описваше как е бил спасен, на Рис й се стори, че долавя съчувствени и одобрителни звуци.

Когато приключи, той вдигна един от бластерите и посочи към гората. Мшел реши, че може би в тази посока е базата на Маргатройд.

Двамата вождове, ако бяха такива, се отдалечиха, за да обсъдят чутото насаме.

Макар да бе сигурна, че решават съдбата й, Рис се прозя небрежно. Денят бе дълъг и изнурителен.

Скоро двамата се върнаха и изчуруликаха нещо на Два писука. Той завъртя глава, обърна се и вдигна от земята нейния бластер. Държейки го за дръжката, пристъпи към нея.

Мшел трепна. Той ще умре пръв, повтори си тя, а след това онези двамата с пръчките.

След като ги повали, ще побегне, надявайки се, че останалите ще са парализирани от ужас.

Два писука завъртя бластера, улови го за дулото и й го подаде.

Рис го взе и го прибра в кобура.

Тя се поклони на вождовете и на Два писука и понечи да си тръгне.

След това спря, учудена от собствената си дързост. Но морските пехотинци никога не отстъпваха, нали така я бяха учили. Дори бившите морски пехотинци. В най-лошия случай просто променяха посоката на движение.

Пък и тези дребосъци може би знаеха къде се крият проклетите бандити.

Тя се обърна.

— Момчета — произнесе бавно, съзнавайки, че троловете няма да разберат нито една нейна дума, — реших да ви погостувам малко. Ще ви покажа как да си отмъстите на онези негодници. Да си върнете за всичко, което сте преживели от хората още от първия контакт с тях.

Тя ги надари с усмивка, която не беше особено ведра.