Крис Бънч
„Звезден риск“ ООД (38)

38

Имаше поне стотина тролове, скупчени сред скалите.

Ако това беше филм, мислеше си Рис, туземците щяха да разнасят факли, да танцуват и да надават одобрителни възгласи.

Но не и когато убийците на Маргатройд разполагаха с въздушно превъзходство, тежковъоръжени патрули и свръхмодерни технологии за издирване.

Вместо това срещата бе определена за обедно време, когато в джунглата вече бе доста топло, а часовоите можеха да чуят приближаващите се патрули от стотина метра.

Цареше пълна тишина, сякаш между дърветата току-що се бе подал някой кръвожаден тиранозавър.

Туземци, помисли си Рис. А все още не бе научила езика им, ако се изключат един-два чуруликащи звука. Въпреки това тя се надигна, тъй като й предстоеше да произнесе кратка реч.

Мълчаливо и с жестове.

Завъртане на главата. Всички вие.

Посочва към себе си. Ме познавате.

Маха с ръка, включвайки и себе си. Ние.

Ръка към шията. Ще убием.

Вдига бойната жилетка, взета от трупа на един нападател. Нашествениците.

Вдига бластера. С оръжията, които са ви нужни.

Взема шепа клечки и ги пуска. Много от тях.

Посочва към базата на Маргатройд. В тяхната база.

Отново взема шепа клечки и ги пуска. Има много нашественици.

Ръка към гърлото. За убиване.

Взема ножове и други вещи, събрани от труповете. Чака ни голяма плячка.

Посочва наоколо. Ще има за всички.

Два пръста помръдват надолу. Време е да вървим.

Посочва към базата на Маргатройд. Към базата на нашествениците.

Вдига копие и го забива. За да ги избием.

Вдига жилетката на нападателя. Посочва към базата, поклаща глава, посочва към земята, поклаща глава. И тогава няма да има повече нападатели, нито хора във вашата долина.

Протяга ръце, завърта се два пъти, после посочва троловете. И долината пак ще е ваша.

Кратък смут, след който троловете изглежда схванаха посланието.

Те наскачаха и размахаха ръце, но отново в пълна тишина.

Мшел Рис вече имаше своя армия.

 

 

Вратата на пещерата се открехна леко и навън излязоха осем мъже и жени.

Бяха малко неспокойни, но не чак толкова, колкото ако им бяха наредили да патрулират в джунглата.

Трябваше само да сменят двата четиричленни поста на петдесет метра от входа на пещерата. Имаше още два поста на върха на скалата, до които се достигаше с подвижни платформи, но в преобладаващата си част базата се охраняваше от прибори, както въздушни, така и наземни.

Всичко бе съвсем рутинно. Вече два дена не се бе задействала нито една от алармите след серията фалшиви тревоги, които бяха изправили на нокти охраната.

Някои вече поставяха под съмнение подобрения и неговия отряд, тъй като от известно време те бяха престанали да докладват за изтребени туземци.

Оптимистите се надяваха, че са изгонили Сивите от долината или са избили достатъчно от тях, за да накарат останалите да се скрият.

Песимистите, които, разбира се, се наричаха реалисти, твърдяха, че проклетите извънземни само чакат удобен случай и тогава отново ще започнат да избиват хора от засада.

Малкият отряд се спусна надолу по пътеката, както бяха направили за последен път преди осем часа, свърна зад първия завой и се изгуби от погледа.

Двете жени при контролния пост на вратата зачакаха да се появи групата на сменените.

Вместо това малко по-късно на пътеката излезе окървавена фигура, която се люшкаше към тях. Той или тя бе толкова тежко ранен, че жените не можаха да го разпознаят.

Фигурата влачеше бластера си за ремъка.

Жените от контролния пост се спогледаха и отвориха още малко вратата.

Една от тях изтича навън да помогне.

Окървавената фигура се изправи рязко и я простреля в лицето. После прескочи падащото тяло и повали с точен изстрел и втората жена при вратата.

Рис спря за момент да избърше кръвта от дрехите си — не своята, а на избитите зад ъгъла войници от охранителния отряд, напуснали този свят също така безшумно, както постът при вратата — и надзърна във вътрешността на огромната пещера.

Обстановката бе като във всеки друг подземен хангар.

Тя извади една граната, пъхна я под хидравличния механизъм на вратата, изтича обратно и залегна.

Гранатата избухна и опръска всичко наоколо с хидравлична течност.

Рис скочи, изтича при вратата, извика и откъм храсталаците се подадоха петдесетина Сиви, нейната малка армия, които прекосиха откритото пространство и нахлуха в базата.

Макар да имаше известна представа какво може да намери вътре, тя застина от почуда. В хангара имаше два кораба — единият бе огромният крайцер от клас „Сенсей“, който издирваха, а вторият — транспортният кораб, с който бяха докарали Гуднайт и групата му.

Рис мярна един ококорен механик, застреля го, вдигна дулото и пусна няколко откоса по скелето над крайцера.

Един изстрел просвистя над главата й и тя се скри зад огромните плазове на транспортния кораб.

Видя мъжа, който се бе опитал да я уцели, и го повали, преди да натисне отново спусъка, след това застреля втория мъж, навел се да вземе оръжието на убития.

Миг по-късно край нея нахлуха дребни, сивкави фигури и във въздуха засвистяха копия, които бързо намираха целите си и ги поваляха.

Наоколо трещяха архаичните пушки на троловете, други Сиви вече тичаха да вземат оръжията на избитите.

Завиха сирени в различни оттенъци на паниката и хангарът се изпълни с бягащи мъже и жени, като обитатели на огромен подземен мравуняк.

Рис очакваше да се случи точно това. Маргатройд едва ли разполагаше с повече от стотина опитни войници, останалите бяха чиновници, корабни механици, фелдшери и нито един не бе подписал договор, в който се включваше възможността да му прережат гърлото.

Глухо затътнаха високоговорители, само за да допринесат за всеобщата суматоха. Изви се дим, Рис изстреля няколко откоса, за да поддържа огъня, претърколи се и залегна тъкмо когато двама войници откриха стрелба по нея. Тя се надигна и нов заряд се заби в бетонната стена над главата й.

Рис се превъртя още два пъти на земята, стреля напосоки и видя някой да заляга в другия край на транспортния кораб. Стреля нататък, но не уцели.

Но къде, по дяволите, беше Гуднайт? Надяваше се, че някой от троловете не го е гръмнал по случайност.

— Огън в горивния склад — обяви един глас от говорителите и после: — Персоналът да се подготви за евакуация.

Един от троловете я погледна с изражение, което тя определи като объркване, но в същия миг главата му се пръсна от точно попадение. Друг трол нададе отчаян вик, коленичи до убития и на свой ред беше повален.

Рис забеляза къде се е спотаил снайперистът, простреля го в гърдите, след това хукна с всички сили към товарната рампа.

Затича се по нея още по-бързо — подът бе невероятно горещ.

С крайчеца на окото си Мшел мярна хора да тичат нагоре по рампата към крайцера, но сега нямаше време да се занимава с тях. Тя успя да се промуши през люка на транспортния кораб миг преди да се затвори.

Припомняйки си какво ги бяха учили на занятията по тактика, тя се насочи инстинктивно към носа. Някой се опита да й препречи пътя, извика ужасено, когато го гръмна от упор, и тупна в краката й.

Малко по-късно тя се озова в неголяма зала с пултове по стените, където четирима мъже и жени я гледаха, зяпнали от изненада и ужас.

Тя ги покоси с един дълъг откос и прескочи падащите им тела. Оттатък бе пилотската кабина и някой бе седнал в креслото. Мшел застреля и него.

Разгледа таблото, надявайки се да познае поне част от приборите или може би оръдейните станции, с чиято помощ да овладее лудницата навън.

Не намери нищо познато, реши че сега има полза от всякакъв хаос, насочи бластера към таблото и натисна спусъка. Чу се единичен изстрел, сетне затворът изщрака. Беше изразходвала всичките си муниции.

Тя постави нов пълнител, дръпна спусъка и завъртя бластера във всички посоки.

От разни краища на кораба завиха тревожни сирени, таблото изпусна искри и пламна. После корабът изстена като живо същество и един от плазовете се прибра.

Корабът се удари в пода на хангара, претърколи се, Мшел полетя към креслото и тупна от другата му страна.

Тя се изправи, за миг й хрумна стандартната фраза „Твърде стара съм за подобни глупости“, после се отправи назад към шлюза.

Дори да бяха останали оцелели на борда, никой от тях не се показа от скривалището си.

Рис метна бластера на рамо и се промуши обратно през входния люк.

 

 

Чес Гуднайт се бе притаил в един от тунелите на хангара над крайцера, където обмисляше как да постъпи. От време на време, само колкото да докаже, че продължава да е на страната на добрите, той стреляше по някой приближаващ се Сив, като се стараеше да се прицели поне на метър встрани от него.

В другия край на същия тунел бяха залегнали Зигфрид и трима от войниците му.

От говорителите долетя заповед за евакуация и Гуднайт се приготви да нареди стратегическо отстъпление и да напусне колкото се може по-бързо опасния район.

Само дето… не беше сигурен дали трябва да остава под прикритие. И дали, докато бяга към бившите си другари, някой от тях няма да го застреля смъртоносно. Защото Сивите едва ли знаеха на чия страна е в действителност.

И така, той натискаше спусъка и продължаваше да се колебае.

Вторичният двигател на крайцера внезапно се запали и из хангара се разнесе тежка миризма на изгоряло.

— Погледнете! — провикна се Зигфрид. — Нататък!

Сочеше към транспортния кораб и когато извърна очи натам, Гуднайт видя Рис да се спуска надолу по рампата, да скача на пода и да поваля с точни и бързи изстрели двама от нападателите.

— Мръсна кучка — прецеди през стиснати зъби Зигфрид и вдигна оръжието.

Това реши въпроса.

Без капчица съжаление Гуднайт го гръмна право в сърцето.

Другите двама войници имаха време само колкото да направят учудени физиономии. Гуднайт метна една граната между тях, претърколи се настрани и премина в ускорен режим.

Никой не знаеше какво е да се чувстваш така, освен, разбира се, самите подобрени. Когато си ускорен, усещаш топлина и сигурност и имаш чувството, че си господар на света. Стига да не тичаш и да не реагираш с бързината на заложената в теб програма.

Звукът се усили с децибели, Гуднайт изтича до най-близкото стълбище и се спусна на долния етаж.

От време на време пускаше по някой откос, без да се цели, колкото да допринася за общата бъркотия.

Втурна се към крайцера тъкмо когато масивният съд започна да се издига на своите антигравитационни двигатели. Присви се под него и се отправи към вратата на хангара.

Поколеба се дали да не стреля право нагоре, към търбуха на кораба, но прецени, че едва ли ще има полза от подобна постъпка, а дори и да имаше, не би искал стоманеното чудовище да му се стовари на главата.

Той заобиколи двама Сиви, които още не бяха разбрали, че размътеният силует е на бягащ човек, може би дори враг, изтича надолу по рампата, приклекна и излезе от ускорен режим.

— Сетих се, че си ти — рече със спокоен глас Рис.

— Ето че си ми длъжница.

— Така ли? И за какво?

— Някой се опита да те гръмне в красивата главица и аз…

Рис вдигна бластера и стреля два пъти.

— Сега вече сме квит — отвърна тя.

— Не виждам защо — възрази Гуднайт.

— Аз съм човек на думата.

— Да бе — въздъхна Гуднайт и се присламчи до нея. — Между другото, какво те води по тези места?

— Моите верни тролове искаха да поплячкосват наоколо… По дяволите, за малко да ни видят сметката! — изръмжа Рис и пусна един по-дълъг откос.

— И ти се разтревожи за мен — довърши Гуднайт. — Колко мило.

— Тъй де. Има ли опасност това място да бъде взривено?

— Проклет да съм, ако знам. Никой няма представа колко чини тукашната противопожарна инсталация. Ще можеш ли да овладееш своите… тролове, или ще продължават да търчат наоколо, да гърмят на поразия и да мятат копия и бомби, докато наистина ни вдигнат във въздуха?

— Добър въпрос — кимна Рис. — Знаеш ли, най-добре ще е да останем тук, докато всички неприятели бъдат избити, а после ще се измъкнем през вратата и ще помислим с какво да продължим.

— Ей това им харесвам от малък на революционните водачи — ухили се Гуднайт. — Че умеят да държат изкъсо войниците си.

— Докато контрареволюционните свине са метнали примки на вратовете на своите.

— Е, все още има някои неща за доизкусуряване.

— Я млъкни! — скастри го Рис. — Погрижи се за тези трима идиоти, дето се опитват да ни заобиколят. Имаш ли представа накъде се насочва крайцерът?

— Ни най-малка — отвърна Гуднайт. — Така и не можах да спечеля пълното им доверие.

— Тогава най-добре да поработиш още отсега над доклада си. Ако не снесеш полезна информация на Балдур, ще ти изтръгне ноктите един по един.

— Няма проблем — засмя се Гуднайт. — Защото ужасно ме бива в лъжите. Хайде, да намерим предавател и да повикаме помощ. А докато чакаме, нека твоите ни донесат малко пържоли.