Крис Бънч
„Звезден риск“ ООД (23)

23

— Така харесва ли ти? — Мшел Рис протегна крак.

Джасмин Кинг огледа педикюра й.

— Може би малко по-тъмно?

— Става. — Рис насочи флакона със спрея към крака си и промени шарката.

Джасмин се изкиска.

— Кое е толкова смешно? — попита Мшел. — Мене ме гъделичка, не теб.

— Винаги ли си боядисваш ноктите?

— Откакто пораснах достатъчно, че да задигам лак за нокти от магазините.

— Това е смешното.

— Защо?

— Морските пехотинци носят обувки, нали?

— Позна. Обувки за парашутни скокове, парадни обувки, за бягане, за катерене… каквито поискаш.

— Представям си как майор Рис марширува тържествено и знае, че под грубата кожа на обувките ноктите й са лакирани.

Мшел също се засмя.

— Сигурно ти изглежда глупаво… но в армията няма много възможности да се почувстваш жена.

— Тогава защо постъпи?

Рис прибра флакона, сипа си вино и огледа мониторите.

— Размеквам се — оплака се тя. — Това е втората ми чаша вино за три дена.

Кинг протегна своята и Рис я напълни.

— Старият Фреди си пада по стила, а? Кристал, кожа, коприна.

— Попитах те защо си напъха сама главата в хомота, а ти смени темата — рече Джасмин.

— Ей! Това е лична работа. — Джасмин я гледаше мълчаливо. Рис продължи: — Родила съм се на един малък, беден свят, истински пущинак. Моите родители се опитваха да се прехранват със земеделие, но единственото, което отглеждаха, бяха собствените си деца. Бях петата от общо девет. Единственият ми шанс за свестен живот бе да ме хареса някой местен ерген, да ме вземе и да ме отведе в големия град. Голям по онези стандарти, разбира се, не повече от двайсет хиляди души. Все пак едно гърло по-малко за семейството. Един ден видях обявата на стената на училището. Градският университет, известен повече със спортните си постижения, отколкото с умението да налива познания в главите на студентите, предлагаше стипендии. Имаше едно дребно условие. Да се запишеш в отбора по свободно падане.

— Това пък какво е? — попита Джасмин.

— Явно не си чувала, а и няма откъде. Издигат те с кола толкова високо, колкото да можеш все пак да дишаш околния въздух, някъде между три и десет хиляди метра. Понякога дори по-нагоре, при големите състезания. Носиш раница с антигравитатор. Когато стигнеш предварително определената височина, скачаш от колата и започваш да падаш. Струва ти се, че летиш, дори, че се рееш, но от земята изглежда точно каквото е — че се носиш право надолу като камък. Има всякакви състезания — точно приземяване, въздушни фигури, групови маневри… все неща, които вършиш, за да ти мине по-бързо времето, докато се носиш към смъртта си. От време на време включваш и изключваш антигравитатора, за да нагласиш скоростта и посоката на полета. После, на около стотина метра над земята, го задействаш на пълна тяга. Скоростта ти спада до един метър в секунда. Ако успееш да се приземиш прав, получаваш допълнителни точки.

— Доста интересен начин да сложиш край на живота си.

— Всъщност не, ако не объркаш нещо — обясни Мшел, — като да не прецениш приземните течения или да изгубиш контрол… казват му „шашардисване“… да влезеш в свредел, да изгубиш съзнание и да се озовеш на няколко метра под земята.

— Та значи видя плаката — подкани заинтригувано Кинг, — и реши да опиташ какво е.

— Не — отвърна Мшел. — Преди това взех назаем стар антиграв от някакви приятели, а родителите ми имаха една бракма, която можеше да се издига на известно разстояние над земята. Така се научих да скачам — съвсем сама.

— И получи стипендията — заключи Кинг.

— И получих стипендията — потвърди Рис. — Малко ме заболя, когато треньорът заяви, че съм била „най-интересното нещо, което е виждал след глиган с бели чорапки“.

— Какво очарователно сравнение — засмя се Кинг.

— Аха. Имаше и други момчета в групата, които ми подхвърляха подобни неща. Някои обаче се интересуваха само от скоковете и твърдяха, че удоволствието е по-голямо, отколкото при секс. Е, тогава още нямаше как да ги сравня — призна скромно Рис.

— Значи скоковете ти плащаха обучението в университета? — попита Кинг. — Какво пък, можеш да кажеш, че сама си си изкарвала прехраната.

Рис се засмя, но не отговори. Не искаше да разказва на Кинг как след първата седмица получи фобия от височината. Как повръщаше всеки път, когато излитаха, и продължаваше да й се гади до самия скок.

— Колко скока имаше, когато дойде време да си вземеш дипломата?

— Някъде над хиляда. Бях избрала да специализирам бизнес-психология — продължи разказа си Рис. — Нямах търпение да пътувам по широкия свят, плашеше ме само мисълта, че ще ме натикат в някоя кантора да отговарям за кадровата политика на мегакорпорация. Истинска обществена содомия. И тогава видях друг плакат.

— За морската пехота.

— Именно. — Рис повдигна рамене. — Никой не е твърдял, че съм най-умната от семейството ми.

— Връщаше ли се понякога у дома?

— Веднъж или два пъти — отвърна Рис. — Но виждах, че вече съм се откъснала от живота на село. — Тя се понамести, за да прикрие неудобството си. — Време е ти да разкажеш нещо за себе си.

— Родена съм в семейство на бедни, но нечестни родители… — поде Кинг и в същия миг алармата засвири.

Мшел скочи към контролното табло и натисна няколко копчета. На екрана се показа ухиленият Рег Гуднайт.

— Рис, току-що получих съобщение от Ел Си Доу. Кораб на бандитите се опитал да нападне рудопреработващ цех, но късметът не бил на тяхна страна. Заловени са трима пленници, както миналия път, но сега са прибрани на сигурно място. Доу вече тръгна и скоро ще сме при вас. Искрено се надявам този път да изкопчим нещо от негодниците!

— Идваме и ние — рече Рис и се наведе да си вземе жилетката.

 

 

— Мамка му! — изруга Рис, загледана в останките.

— Както изглежда, или някой следи непрестанно бандитите, или кодът ни не е толкова непробиваем, колкото си мислехме — отбеляза мрачно Доу.

Тежкият рудопреработващ цех, причудлива сбирщина от метални сфери, свързани с тръби, който по правило не бе предназначен за полети в атмосферата, бе ударен сериозно.

Наблизо лежеше и изтребителят, започнал първата атака. Шлюзът му зееше отворен, но това бе почти всичко, което бе останало от кораба. Внимателно поставени взривни устройства бяха превърнали бойната машина в купчина метални отломъци. Вероятно бе станало след пристигането на спасителната група.

— Негодниците са знаели какво удрят — рече Доу. — Пак ви казвам. Или са разшифровали нашия код, или разполагат с източник на сведения в централата на „Транскутенай“. Чули са, че момчетата им са попаднали в плен и се готвим да ги разпитаме, и са пратили отряд, който да почисти мястото. Ударили са нашия шлеп с ракета, приземили са се и са довършили на място работата, без да оставят следи и свидетели.

Рис, Кинг и Грок мълчаха. Спада бе приземил патрулния кораб върху каменистия астероид, недалече от останките.

Облечени със скафандри, петимата се бяха приближили до шлюза.

— Дръж под око мониторите — обърна се Рис към Спада и той кимна. — Не е изключено да се появят отново.

Тя забърза след останалите към мястото на корабокрушението.

Беше точно така, както го бе описала Доу. Кабината на пилота, сферична прозрачна издатина отпред, бе разрязана надве, като от мощен лазерен лъч.

Рис се промъкна през отвора.

Вътре бяха разхвърляни шест тела.

— Петима от тези трябва да са екипажът — заговори Доу по интеркома. — Онзи там е от нападателите.

Рис се доближи и коленичи. Нападателят беше жена, убита от метален отломък, който почти я бе прерязал надве.

— Ударили са преработвателния цех с ракета, после са разрязали кабината — заговори Рег, повтаряйки това, което вече знаеха. — Убили са един от техните, за да спасят другите двама.

— По дяволите, защо не дойдохме малко по-рано!

Мшел прерови джобовете на жената, не откри нищо, сетне разкопча скафандъра. Целият беше окървавен и тя си помисли с благодарност, че диша въздух от бутилки.

— О, Боже! — чу тя и когато се обърна, видя, че Рег Гуднайт е застанал до нея, с ръка, залепена на лицевото стъкло.

— Преглъщай бързо — нареди му. — Ако повърнеш в скафандъра, може да се задавиш.

Чу тежкото му дишане и усети, че и нейният стомах също започва да се бунтува. Кинг застана до Гуднайт и изключи неговия интерком.

През това време Грок се наведе да й помогне. Сръчно измъкна трупа от скафандъра, като внимаваше да не се разпадне окончателно.

След това се зае да рови из джобовете на комбинезона.

— Нищо — докладва. — Освен една татуировка, на която пише нещо като „Луций“. И чифт най-обикновени златни обеци. Също като при предишните — напускат базата без каквито и да било опознавателни отличия и документи. Маргатройд ги държи изкъсо.

— Да, мръсниците не правят и най-малката грешка — обади се Доу, скръстила ръце. — Застреляли са ги в лицата още при влизане. Повече няма да възразявам, когато бесят пленниците. Думичка няма да кажа.